Чарлс Къминг
Чужда територия (15)

15

Кел занесе блекбърито и СИМ картата на Амилия в подземния паркинг, постави ги обратно в багажника на колата й и се прибра в хотел „Гилеспи“. Върна ключовете от колата в сейфа, огледа стаята, за да се убеди, че я оставя така, както я бе заварил, и от лаптопа на Маркан си направи резервация за град Тунис. В седем на следващата сутрин вече пътуваше за летището в Ница, като остави ситроена в бюрото на „Херц“.

За 11 часа имаше насрочена стачка на наземните служби, но самолетът му излетя малко след 10 и се приземи в ослепителната жега на Тунис час по-късно. От ГСУ бяха категорични, че Франсоа Мало се намира в Гамарт — заможно предградие на морския бряг, предпочитано от туристи, бизнесмени и дипломати пред шума и блъсканицата в центъра. Кел научи, че сигналът от телефона на Мало е бил засечен на един неголям участък от бреговата ивица, където два петзвездни хотела си оспорваха гостите на близкото голф игрище. В единия от тях, „Валенсия Картаж“, нямаше данни за посетител с това име, но във втория, „Рамада Плаза“, с който Кел се свърза от телефонна кабина на летището в Ница, веднага го прехвърлиха към стаята на Мало. Кел затвори, преди връзката да се бе осъществила, но запомни номера на стаята: 1214. След три минути той отново позвъни в хотела, попадна на различен рецепционист и се опита да си запази стая.

Имаше само един проблем. Беше разгарът на лятото и „Рамада“ беше пълен. Той опита още веднъж от летището в Тунис, като се надяваше да се е отменила резервация по време на полета. Но рецепционистката беше непреклонна: за следващите четири дни нямаха свободни стаи. „Не бихте ли пробвали във «Валенсия Картаж»? Съвсем наблизо е.“ Кел й благодари за съвета, позвъни отново във „Валенсия“ и си запази шест нощувки на пълен пансион под името Юнияке.

Беше пресметнал, че „Валенсия Картаж“ се намира на около половин час от летището с кола, но докато се движеха на североизток към брега, таксито му заседна в задръстване. Някои от по-нетърпеливите шофьори ги изпреварваха отстрани през банкета или дори преминаваха през централната затревена ивица в насрещното платно. Африка, помисли си Кел и се облегна назад, за да наблюдава този цирк. Шофьорът му — възрастен мъж с предпочитания към по-ранния Джордж Майкъл — използваше според силите си всяка пролука в движението, вперил поглед напред през пукнатото стъкло на колата, докато от двете страни се редуваха ниви и изоставени строежи. По протежение на шосето се щураха мъже на всякакви възрасти, ушите заглъхваха от рева на форсирани докрай двигатели и какофонията от клаксони.

Най-после се измъкнаха от най-тежките задръствания и достигнаха покрайнините на Ла Марса; таксито пое по гладкия крайбрежен булевард, по протежение на който се белееха дипломатически резиденции. На отбивката за „Валенсия“ и „Рамада“ имаше бариера, охранявана от трима войници с автомати, които имаха заповед да проверяват всички превозни средства, приближаващи се към хотелите и нощните барове покрай плажа, защото последното нещо, от което Тунис имаше нужда в разгара на туристическия сезон, бе ислямски фанатик да се взриви на паркинга на петзвезден хотел. Най-младият от войниците надникна в таксито, изви врат към задната седалка и внимателно огледа пътника. Кел му кимна, насили се да му се усмихне и младежът им махна с ръка да продължат.

Хотел „Валенсия Картаж“ беше разположен на шестнайсет хектара непосредствено до „Рамада Плаза“. Маркан му бе поръчал едно рено меган, което да го очаква на паркинга. Кел вече знаеше цвета и номера и откри бързо колата; според уговорката с Лондон ключовете трябваше да бъдат оставени в ауспуха. Портиерът, с късо подстригана черна коса, черен панталон и жилетка в цвят бордо, го забеляза отдалеч и го посрещна като роден брат, когото не бе виждал от години. Въпреки протестите на Кел ръчната му чанта бе положена върху количка и тържествено откарана по късата рампа към входа на хотела. Още щом се озова вътре, в прохладата на климатизираното фоайе, той даде бакшиш на портиера, остави чантата си на количката и обиколи наоколо, преди да се отправи към рецепцията, за да се регистрира.

Фоайето беше огромно, високо колкото три етажа от сградата, издържано в жълт цвят, подобен на горчица. На Кел му напомняше мексикански ресторант в предградията, раздут до размерите на самолетен хангар. На партера имаше два ресторанта, пиано бар и неголямо кафене в псевдомавърски стил. Той надникна вътре. Двойка туристи с бели бейзболни шапки пиеха ментов чай и пушеха сладникав тютюн през наргиле, вероятно залъгвайки се, че по този начин се пренасят в автентичната атмосфера на арабски сук. В съседство имаше сувенирен магазин, в който се продаваха ключодържатели във формата на камила и тубички със слънцезащитен лосион на астрономически цени. Кел си купи „Хералд Трибюн“ и се нареди на опашката пред рецепцията. Вляво от мястото, където се намираше, вътрешен коридор водеше към гигантски спа комплекс, предлагащ хамами, салони за масаж и плувен басейн с морска вода и трамплин за скачане. През коридора се точеше върволица от гости, повечето по бели хавлиени халати. Една от жените беше с лейкопласт през носа; на опашката пред себе си Кел забеляза италианска туристка на средна възраст, превързана по същия начин. Под очите й имаше кръвонасядания, сякаш някой в пристъп на ярост я бе ударил с юмрук в лицето. Когато дойде редът му, Кел не се стърпя и попита:

— Защо всички тук са с рани по лицата?

— Извинете, сър?

— Превръзките. — Той посочи лицето си. — Гостите с разбити носове. Като Джак Никълсън в „Чайнатаун“. Какво е станало?

Рецепционистката — млада тунизийка с тъмносиня забрадка на главата — говореше добър английски и отвърна усмихната:

— Хотелът поддържа връзки с клиника по лицева хирургия в Италия, мистър Юнияке. Техните клиенти често идват тук, за да се възстановят след операция.

Кел кимна, като се опитваше да си припомни формата на носа на Амилия Левин, макар да му се струваше малко вероятно бъдещият шеф на МИ6 да се укрива в Северна Африка след пластична операция.

Стаята му се намираше в края на един тристаметров коридор в западното крило на хотела и гледаше към открит плувен басейн със собствен бар и ресторант, около който имаше поне седемдесет шезлонга. Кел си поръча сандвич от румсървис и позвъни на Джими Маркан, за да го осведоми за напредъка в издирването, като на свой ред научи, че в базата данни на МИ6 се съдържала една-единствена снимка на въпросния Франсоа Мало, която Маркан му изпрати като прикачен файл до лаптопа и мобилния телефон.

— Готин пич — каза той, като отвори снимката. На нея Мало бе уловен сред група от още четирима мъже, всички с официални костюми — според пояснителния надпис, консултанти по информационни технологии. Мало беше малко над трийсетгодишен, с гъста тъмна коса, сресана на път отстрани, изразителна долна челюст с едва набола брада и тънка самодоволна усмивчица в ъгълчето на устата. Тъкмо неин тип, каза си наум той, но Маркан сякаш прочете мислите му.

— Подозираш, че Амилия има тайна връзка?

— И аз не знам какво подозирам. — Кел издърпа един конец от тапицерията на стола до бюрото. — Може тя изобщо да не е тук. Може с този Мало да ни праща за зелен хайвер.

— Не допускаш ли, че може да има някаква зловеща история покрай убийството на родителите му, някаква връзка с настоящето?

— Нали това съм дошъл да открия?

Сандвичът му пристигна и Кел прекъсна разговора. Защо в Лондон бяха толкова сигурни, че в тайнственото изчезване на Амилия има замесен секс? Доколкото Кел знаеше, през цялото време на дългата си кариера тя бе имала сериозни връзки само с двама мъже, освен съпруга си: един американски бизнесмен, неотдавна завърнал се за постоянно в Орегон, и един женен колега от разузнаването — Пол Уолинджър, понастоящем шеф на бюрото в Анкара. Но това се бе оказало достатъчно, за да й създаде репутация на безскрупулна прелъстителка сред изцяло мъжката популация на приюта за душевноболни, наречен МИ6. Освен това, питаха се вероятно те, как бе намерила време в натоварения си график, за да завърже връзка с красив французин, поне с 20 години по-млад от нея?

Имаше, разбира се, и други възможности: Мало да е колега от френското разузнаване, ДЖСЕ (еквивалент на МИ6) или ДКРИ, с когото Амилия провеждаше тайна операция. Това би обяснило защо в базата данни на МИ6 се съдържаше толкова малко информация за Мало. Но защо й бе притрябвало да го успокоява толкова време след убийството на родителите му? Вероятно имаше някаква емоционална връзка между тях, нещо повече от чисто делови отношения.

Багажът му бе разопакован, сандвичът изяден и Кел реши да прекара късния следобед в разходка около хотела, да се запознае с околностите и да потърси Мало в „Рамада Плаза“. С нахлупена на главата плажна шапка, която си купи от магазинчето за сувенири, той се запъти по пътеката покрай басейна надолу към плажа, където келнери от хотела сервираха питиета на излегналите се по шезлонгите гости. Местни хора предлагаха магарета и измършавели камили за яздене. Манекенка по бикини, с бухнала черна коса и ярко червило, позираше за фотосесия във вълните край брега; покрай нея с ловки маневри минаваха сърфисти с надеждата да й направят впечатление. Кел свали обувките си и нагази в горещия пясък, топлият западен вятър галеше гърба му. След около двеста метра видя друга подобна сцена: летовници, този път отседнали в „Рамада“, се припичаха лениво върху наредени в прави редици шезлонги, между тях припкаха келнери с ледени напитки, бармани приготвяха коктейли и леки закуски в неголям павилион на дървени колони, магарета и камили очакваха ездачи. Той се сети за Филип и Жанин Мало, нападнати край един плаж, много подобен на този, убити на един хвърлей от петзвездния си хотел, преди това пребити и обрани за няколко сребърника.

„Рамада“ се виждаше от плажа като огромна бяла каменна стена над редицата палмови дървета. Кел тръгна по тясната пътечка между дюните, обрасли с туфи жилава трева и бамбук. Възрастна дама, забрадена с бял шал, се движеше насреща му и му подвикна „Здрасти!“, сякаш бяха стари познати. Вляво от него се чуваше неравномерното потупване на топки за тенис, подавани несръчно от прегрели, задъхани старчоци. Накрая пътеката го изведе до препълнен с човешки тела басейн във формата на осмица, значително по-голям от онзи, който се виждаше от стаята му във „Валенсия“. От три страни басейнът беше обграден с огромен брой масички и шезлонги, върху които се изтягаха поне половината гости на хотела. Кел си даваше сметка, че сам мъж, който се скита безцелно, облечен нито за плаж, нито за басейн, привлича внимание, особено на открито. Затова се спря при един от дървените навеси встрани от басейна и седна на бара. Беше адска жега. Зад бара имаше италианска кафе машина, на полицата отзад бяха наредени бутилки с безалкохолни напитки, до малката мивка бяха натрупани порцеланови пепелници. Той се извърна назад и заоглежда летовниците, докъдето стигаше погледът му, с надеждата да зърне Амилия или някого, който да прилича на Мало. Но лицата на повечето хора бяха неразличими. Поне половината лежаха по корем, други четяха списания или книги, които ги закриваха. Кел стана и продължи обиколката си, като влезе през една странична врата в основната сграда на хотела.

Фоайето, далеч по-строго и минималистично обзаведено, отколкото това на „Валенсия“, подхождаше по-скоро на бизнес хотел в центъра на някой голям град. На рецепцията мъж и жена се караха на руски език. Жената — платинена блондинка, пристегната в бял кожен панталон и вталено яке от същата материя — беше много по-млада от партньора си и имаше киселото изражение на отегчена любовница, на която й е писнало да играе тая роля. Останалите гости бяха най-вече пенсионирани семейни двойки от Обединеното кралство, пет от които бяха накацали върху едно канапе с подковообразна форма в центъра на фоайето, заобиколени от куфари с колелца и найлонови торби, натъпкани с алкохол и местни джунджурии. Кел ги подмина, излезе през главния вход и се озова на паркинга, от който се виждаше задната фасада на „Валенсия Картаж“. Отправи се към пътя, разделящ градините на двата хотела, като премина покрай самотния служител в бялата будка до бариерата. И оттам видя онова, което търсеше: седем жълти таксита, подредени едно зад друго на шосето в очакване на клиентела от хотелите. Кел се смеси с шофьорите и заговори на френски най-близкия от тях; интересуваше го колко време е нужно, за да се стигне с кола до центъра на град Тунис.

— Такси ли търсите, сър?

Човекът, задал въпроса, нямаше и трийсет години; беше с фланелка на футболния клуб „Барселона“, бели маратонки „Адидас“ и изкуствено избелени дънки. Може би се смяташе за ветеран на Жасминовата революция, но във всеки случай беше твърде млад и зелен за задачата, която Кел бе намислил.

— Не сега. Просто питам колко време се пътува дотам.

Разговорът привлече вниманието на по-възрастен мъж, плешив и тантурест, облечен с риза и изгладен панталон. Кел му кимна и мъжът се приближи. Имаше бързи проницателни очи, ленива усмивка и леко коремче, което с мъка се опитваше да скрие. Точно такъв човек му трябваше — улегнал, стабилен, който няма да се раздрънка пред приятелите си колко пари е изкарал изневиделица.

— Bonjour.

— Bonjour — отвърна мъжът.

В светлината на следобедното слънце, под разкошната алена арка на разцъфналата бугенвилия, тримата мъже си поговориха за туристическите забележителности на столицата. Не след дълго вниманието на младия шофьор бе отвлечено от звъна на мобилния му телефон и Кел остана насаме с по-възрастния.

— Ти редовно ли работиш с тези хотели? — попита той; неусетно бяха минали на арабски.

— Да, господине.

— Какво ти е работното време?

Шофьорът вдигна рамене, сякаш „работно време“ беше непознато понятие за него.

— Можеш ли да ме закараш до Ла Марса?

Това си беше риск, разбира се, но на Кел му беше нужен шофьор на повикване, който да следи Мало. Обикновено от МИ6 му зачисляваха агент по проследяването, но понеже операцията с Амилия се провеждаше неофициално, бе принуден да импровизира. Въпросът беше дали можеше да се довери на този човек за втори чифт очи. Кел седна на предната седалка на добре поддържаното пежо 206 и му нареди да кара към плажа. Когато колата потегли, той се представи като Стивън и двамата се здрависаха над скоростния лост.

— Сами — отвърна шофьорът.

На километър и половина от хотела Кел му каза да отбие и да спре. Сами остави двигателя да работи заради климатика, докато Кел се извърна на седалката си и го погледна право в очите.

— Искам да ти направя едно делово предложение.

— Окей.

Реакцията на мъжа му хареса: безгрижно кимване, небрежен поглед към таксиметровия апарат.

— Какво ще правиш през следващите няколко дни?

— Ще работя.

— Би ли желал да работиш за мен?

— Окей.

И този път отговорът прозвуча равнодушно, сякаш всичко това си беше в реда на нещата.

— Аз съм тук по работа. Ще ми е нужен шофьор на повикване от рано сутрин до късно вечер. Смяташ ли, че ще се справиш?

Сами помисли за част от секундата и каза:

— Окей.

— Ще ти плащам по петстотин динара на ден, първата сума предварително.

Това се равняваше на около двеста лири — гигантска сума за един тунизиец, който рядко си докарваше повече от хиляда динара месечно. Кел му подаде парите и Сами ги пое, без да му мигне окото.

— Ще ти плащам на всеки два дни, в края на деня. Не искам да казваш на никого за нашата уговорка. Може да се наложи да проследиш определени хора, ако напуснат хотела. Смяташ ли, че това може да бъде проблем?

— Няма проблем.

— Добре. Ако съм доволен от работата ти, ще ти дам хиляда динара бонус.

— Разбирам. — Сами кимна тържествено; явно схващаше колко е важно да си държи езика зад зъбите. Двамата отново се здрависаха и Сами най-после се усмихна. На таблото пред него имаше снимка на две млади момичета, облечени целите в розово по някакъв специален повод. Кел посочи снимката с очи.

— Твои ли са?

— Внучките ми — отвърна Сами с тон, сякаш самото споменаване на челядта му беше достатъчно да циментира приятелството между двамата. — Имам син. Живее в Марсилия. През ноември ще ида да го видя.

Кел извади телефона си и отвори снимката на Мало.

— Това е мъжът, който ме интересува. Познаваш ли го?

Сами трябваше да си сложи очилата за четене, за да види снимката на фокус. После поклати глава.

— Отседнал е в „Рамада“ — обясни Кел. — Може би заедно с тази жена. Тя е англичанка, той французин. — Той показа на Сами снимка на Амилия; беше я преснимал с телефона си от паспорта й и качеството не беше добро. — Ако някой от тях излезе от хотела и се огледа за такси, постарай се ти да го качиш. Ако е необходимо, споразумей се нещо с колегите ти, за да бъдат все твои клиенти. Искам да знам къде ходят и с кого се срещат. Ако се наложи да ги проследиш, направи го колкото може по-дискретно, но преди да тръгнеш подире им, обади ми се на този номер. Може да успея да сляза от стаята си и да ви последвам с друга кола.

— Имате ли кола под наем?

Кел поклати глава. Не искаше да обърква излишно човека.

— Искам да кажа, ще ви следвам с друго такси.

Двамата си размениха телефонните номера и Кел информира тунизиеца за дневното му разписание: от седем сутринта до полунощ. След това слезе от колата под палещото слънце. Видя някаква пътечка, която водеше към плажа, и реши да се поразходи пеша.

— Ти се върни обратно пред хотела — каза той на Сами. — Нареди се на опашката при другите таксита. И ако видиш някой от тях, звънни ми.

— Добре — отвърна Сами с характерния си непукизъм, сякаш шпионирането на западни туристи беше за него ежедневно занимание.

След половин час Кел беше вече в стаята си. Остатъците от сандвича му лежаха на нощното шкафче — корички, парченца маруля и майонеза. Той отвори вратата, изнесе подноса в коридора, после си взе студен душ и излезе на балкона.

Около плувния басейн на „Валенсия“ беше все така оживено. Във водата имаше поне двайсетина души — семейства с малки деца, които се плискаха, боричкаха и крещяха в плиткото. На пластмасов стол точно под прозореца на Кел се беше настанила жена с дълга черна рокля, покрила глава с шал, и четеше списание. Кел огледа гостите от двете й страни; залязващото слънце хвърляше дълга сянка над басейна.

И тогава я видя.

Легнала по гръб на шезлонга, с цял бански и широкопола шапка. Красива жена на петдесет и няколко, която четеше роман с меки корици и отпиваше кафе от порцеланова чашка.

Амилия Левин.