Чарлс Къминг
Чужда територия (28)

28

На вратата се почука — две кратки тихи потропвания: чук-чук. Той свали веригата и покани Сами да влезе. Странна среднощна среща между мъже. Кел отвори балконската врата, за да влезе чист въздух. На пода до леглото имаше бутилка „Макалън“ от безмитния магазин в Ница; докато наливаше в две чаши по три пръста, той се извини на Сами за „атмосферата на тайнственост“ — една фраза, която доста се затрудни да преведе на арабски.

— Няма проблем — отвърна Сами. — Разбирам.

След дългата вечер, прекарана неподвижно зад волана на таксито, човекът изглеждаше прегърбен и някак схванат, но докато тътрузеше крака през стаята и се наместваше на ниското канапе, Кел забеляза, че очите му блестяха от вълнение.

— Значи добре си прекараха, а? — попита той. Въпросът беше съзнателно двусмислен, за да даде възможност на Сами да попълни липсващата информация.

— Да. Невероятна история. — Сами се беше навел напред, набит и плешив, пълен с новини. — Вие знаехте ли за тях?

— Ти ми кажи — подкани го Кел. — Много детайли ми се губят.

И Сами заразказва. Преди трийсет години „Ейми“ — това беше името, под което се представяше Амилия — работела в Тунис, когато забременяла извънбрачно. Понеже била все още тийнейджърка, при това строго възпитана в католическо семейство, решила да даде детето за осиновяване. Въпросното дете бил Франсоа, който впоследствие бил отведен във Франция и отгледан в Париж от Филип и Жанин Мало. Но се случила трагедия: осиновителите му били убити само преди няколко седмици по време на почивка в Египет. Едва когато прочел завещанието на баща си, Франсоа за пръв път научил за обстоятелствата около своето раждане. И без колебание се свързал с агенцията в Тунис, която навремето уредила осиновяването му.

Кел слушаше с по-малко изумление, отколкото би могло да се очаква. Той бе подозирал нещо такова. В крайна сметка историята звучеше напълно логично в основните си аспекти. Странно изглеждаше само, че Амилия едва в последните дни се бе запознала със сина си. По някаква причина Кел бе предположил, че взаимоотношенията помежду им се бяха развивали от години. Кое го бе накарало да направи подобно несъстоятелно допускане?

— Кой ти каза всичко това? — попита той. — Как стигна до истината?

— Франсоа. Поинтересувах се какво правят в Тунис толкова скоро след революцията и той ми разказа цялата история.

— Ейми нищо ли не каза? Остави го той да говори ли?

Кел искаше да знае защо Амилия позволяваше на Франсоа такава недискретност; може би беше свалила гарда или нямаше причина да се съмнява в Сами.

Сами кимна.

— Госпожата е много по-мълчалива. Говори почти само той.

— Но изглежда щастлива, така ли? Двамата са доволни, че са заедно.

— О, да — отвърна Сами. Той бе пресушил трите пръста уиски и подаде чашата си за още. Кръвта му кипеше. — А може ли да ви задам един личен въпрос?

Кел вдигна бутилката от пода и му доля.

— Казвай.

— Защо поискахте от мен да ги следя?

Сами беше открит човек, видимо добродушен и сговорчив, с романтична жилка, която явно бе реагирала на патоса в историята на Франсоа.

— Защото ми плащат — отвърна Кел. От съседната стая се чу кашляне. Той се опита да смени темата. — Сигурно си уморен.

Сами вдигна рамене. При предишни операции, дори тази с Елза в Ница, Кел винаги се бе опитвал да вниква в личния живот на агентите си, да си представя какво обичат и мразят. Това беше едно от разнообразията на професията му, начин да убива времето през дългите периоди на изчакване. За Елза предполагаше, че харесва рок музика и едри космати мъже с татуировки в леглото си. Но Сами? Кой беше той? Вярващ мюсюлманин? Едва ли, ако се съдеше по склонността му към уискито. Футболен запалянко? Женкар, чревоугодник? Със сигурност обиколката на талията и кроткият му добродушен нрав издаваха човек, свикнал да си угажда.

Той се върна на разговора.

— Франсоа каза ли защо са отседнали в различни хотели?

— Да. — Отговорът беше незабавен и някак уплашен, сякаш Сами подозираше, че Кел е надушил нещо в резултат от дългия размисъл. — „Рамада“ бил пълен, затова си взел стая тук. Тя си тръгва утре. Аз ще я закарам до летището.

— И те ти разказаха всичко това за времето на едно пътуване с такси?

Дали и Амилия не му плащаше? Дали не бе разбрала, че Кел е в Тунис и е вербувал Сами?

— Две — уточни Сами и вдигна два къси дебели пръста в странна пародия на Чърчиловия знак на победата. — Хората все ми разправят разни истории. Аз обичам да задавам въпроси. Тук е пълно с туристи, готови да споделят с мен тайните си, понеже си мислят, че никога повече няма да ме видят.

Кел се усмихна, за да прикрие съмненията си.

— Значи ти ще закараш Ейми до летището?

Сами изведнъж придоби засрамен вид, сякаш бе направил гаф.

— Нали не възразяваш, Стивън?

— Не, разбира се. Всичко е наред. — Той махна с ръка, за да разсее притесненията на Сами, и се сети за Маркан. Какво щеше да докладва на Лондон утре сутринта? По какъв начин щеше да им представи тайната на Амилия? — Само внимавай да не се издадеш за уговорката ни. Ние с теб не се познаваме. Нали? Никога не си ме виждал, никога не си разговарял с мен. Никога не съм ти давал пари. Хората, които плащат сметките ми, ужасно ще се ядосат, ако Ейми разбере, че съм я следил.

— Разбира се. — Сами сложи празната си чаша на масичката до канапето; изглеждаше обиден, че го мъмрят за грях, който не беше извършил. — Май е време да си ходя, че да се наспя.

— Май да.

След миг Кел вече изпращаше Сами на вратата, съветвайки го да си почине добре, преди да стане време да закара Ейми на летището. Той го проследи с поглед, докато тътреше крака към асансьора, като се чудеше какво ли обяснение щеше да даде на Франсоа, ако случайно се натъкнеха един на друг. Дали изобщо имаше значение? В края на краищата загадката беше решена. Кел си бе свършил работата.

Той изгаси лампата и си легна. През стената се чуваше дрезгавата кашлица на съседа му по стая, някъде под прозореца му мъж и жена разговаряха, но той не успяваше да улови и една дума. Наближаваше един през нощта, но сънят не идваше. Кел си облече сакото и слезе до фоайето, като едва ли не очакваше да завари Амилия в лоби бара. Но барът беше вече затворен и хотелът бе пуст, ако не се броеше човекът на рецепцията. Неочаквано за самия себе си той излезе навън и се запъти към такситата. Един от шофьорите попита дали не би искал да го закара до Ла Марса и за своя изненада Кел се съгласи, защото точно в този момент искаше да е някъде по-далеч от клаустрофобията на хотелската си стая, от нуждата да се крие. Освен това имаше повод да празнува. Шофьорът, който не отрони дума през десетминутното пътуване покрай брега, го остави до „Плаза Корниш“ — модерно заведение, където келнерите бяха облечени с пилотски униформи, а смугли италианци похотливо оглеждаха орляците хубави местни момичета. Кел бе забравил колко мразеше да излиза сам; твърде стар беше за барове, но и твърде уморен и превъзбуден, за да заспи. След половин час, през който изпи бутилка вносна немска бира, той излезе от бара; таксито го чакаше на отсрещния ъгъл. Докато потегляха, мобилният му телефон иззвъня; беше Сами. Обичайната музика, обичайните кючеци, после:

— Мистър Стивън?

— Сами? — Кел погледна часовника си. — Какво има?

— Съжалявам, че ви безпокоя толкова късно. Само че забравих да ви кажа нещо важно.

— Казвай!

— Утре. Корабът. Франсоа си е запазил каюта в нощния ферибот от Ла Гулет. Заминава за Марсилия.