Чарлс Къминг
Чужда територия (48)

48

Франсоа не се боеше от смъртта, но изпитваше ужас от Слиман Наса.

Можеше да изтърпи чакането, загубата на личното си пространство и неприкосновеност, но се боеше от Слиман, защото той единствен от цялата групичка беше абсолютно непредвидим.

Тонът бе зададен незабавно, още докато го отвеждаха с колата от Париж. Люк и Валери се държаха на дистанция, нито веднъж не го погледнаха в очите; Аким играеше доброто ченге с кротките си невинни очи, а Слиман се възползваше от всяка възможност, за да му лази по нервите, да търси слабите му места, да го предизвиква с обиди и заплахи. Най-лошо беше, когато в къщата оставаха само двамата. Още на третия ден, когато Аким беше излязъл за провизии, а Люк и Валери на разходка в градината, Слиман влезе в килията на Франсоа, направи му знак да мълчи и го стисна за носа, принуждавайки го да диша през устата. Докато се усети, онзи успя да натъпче в устата му парцал, който имаше вкус на бензин; за миг Франсоа си помисли, че Слиман ще запали парцала и ще го изгори жив. След това неговият мъчител завърза ръцете и краката му и излезе от килията. С огромно усилие Франсоа се надигна от леглото и понечи да направи крачка, но падна на пода. В това време Слиман се върна с нож, нажежен до червено върху газовия котлон в кухнята. Злобно ухилен, той вдигна Франсоа от пода и го сложи да седне на леглото. После описа с ножа два кръга около очите му; нагорещеното острие докосна клепача му и отвори рана. По бузите на Франсоа потекоха сълзи от болка. Слиман избухна в смях и го обсипа с подигравки, че плачел „като жена“. След малко той извади парцала от устата му, развърза ръцете и краката му и си отиде в стаята, откъдето се чуваше арабска музика и се носеше дъх на марихуана.

Франсоа винаги се бе смятал за смел човек, който не се дава лесно. Още на четиринайсет бе научил от родителите си, че е осиновен, че истинската му майка била англичанка, която не можела да се грижи за него. Оттогава Франсоа бе израсъл със съзнанието, че е необичан и само временно пребивава в техния дом. Филип и Жанин наистина го обожаваха — а бяха и прекрасни родители, — но едва ли бяха в състояние да го обичат по същия начин, както биологичната му майка. Това бе придало на характера му упоритост, съчетана с дълбоко недоверие към хората. Ужасен от възможността да бъде наранен и изоставен, той винаги бе държал колегите и приятелите си — с някои малки изключения — на една ръка емоционално разстояние. Беше порядъчен, харесван от всички, които го познаваха, и като цяло изборът му да живее в усамотение се бе оказал подходящ.

Франсоа съзнателно бе сменял професии и адреси, за да не му се налага да пуска корени, да се обвързва трайно с когото и да било. И сега най-много му тежеше това, че Слиман сякаш инстинктивно бе прозрял тези негови особености. Франсоа се боеше не толкова от самотата или от самия факт на пленничеството си, колкото от съзнанието, че Слиман е в състояние по всяко време да го тормози и унижава с натякванията си за случайната му поява на този свят.

— Помисли си само — бе му прошепнал той една нощ през вратата. — Твоята собствена майка толкова те е мразела, че е била готова да те даде на който те поиска, да те изостави. Представяш ли си колко си бил грозен? Мръсница, да постъпи така с детето си!

Наближаваше четири сутринта, къщата спеше, дори цикадите навън не нарушаваха ужасната тишина. Франсоа бе покрил ушите си с възглавницата, но и така чуваше всяка дума на Слиман.

— Виждал съм майка ти на снимка — прошепна той. — Хубава жена. Искам да я изчукам. Аким също иска. Може да й се изредим и двамата, след като те убием. Какво ще кажеш? Готино, а? Ще я чукаме до припадък заради това, което е направила с теб като малък.

Това беше може би най-тежката му нощ. Щеше да помни до края на живота си. Неспирният психически тормоз, на който го подлагаше Слиман, смазваше духа му. Всеки път, когато му носеше храна или изхвърляше кофата с нечистотии, или му се стореше, че Аким твърде много се е сприятелил с „маминото синче“, Слиман го нападаше с обидни думи или опираше пистолета в слабините му, или го издебваше изотзад и оскубваше космите по врата му, или го зашлевяваше през лицето. Франсоа се питаше дали един по-смел мъж на негово място би се съпротивлявал, или би направил опит да избяга. Имаше смисъл да пробва. Ако тези хора бяха убили Филип и Жанин, нищо не им пречеше да убият и него.

Всяка нощ, когато беше на смяна, Слиман будеше Франсоа, лишавайки го съзнателно от сън, за да си доставя удоволствие или просто да пропъжда скуката. Затова Франсоа спеше през деня и сънуваше Париж, а родителите му бяха живи и го защитаваха от случващото се с него. След време започна да сънува истинската си майка — Амилия Левин, но не можеше да си я представи как изглежда, а за баща си не знаеше нищо. Дали приличаше на единия от двамата? Може би вече беше твърде стар, за да се открие някаква физическа прилика.

Откакто Жанин и Филип му бяха съобщили, че е осиновен, Франсоа никога не си бе поставял за цел да открие родителите си, но сега, на третата седмица от отвличането му, той започна да се моли те да му се притекат на помощ и да го спасят, да платят откупа и да го върнат в Париж, към предишния му живот. Понякога плачеше като дете за майката, която нито веднъж не бе виждал, за бащата, когото не познаваше, но внимаваше похитителите му да не го чуят, да не видят лицето му, да не достави на Слиман радостта да го види как страда. Ако не друго, Франсоа бе запазил достойнството си.

Всичко се усложняваше от този Венсан — мъжа, който бе заел неговото място, откраднал бе живота му и вече бе успял да се сближи с Амилия.

— Венсан живее в къщата ти — повтаряше му Слиман ден след ден, нощ след нощ. — Носи дрехите ти. Чука гаджетата ти. Дори е бил на почивка с майка ти. Ти това знаеше ли го? Люк вика, че двамата били направо влюбени един в друг. Сега Венсан щял да й ходи на гости в Англия. Как ти се струва това, а, Франсоа? Амилия вече е намерила сина си. Защо би й хрумнало да го размени срещу тъпанар като теб?