Хауърд Камински, Сюзън Камински
Дванадесетте (80)

1.

Фред Крокет беше твърде едър, за да се чувства удобно в малкия самолет. Той се беше обадил до летището на агенцията и поиска спешно да му осигурят самолет. Чувстваше се твърде неудобно в тесния салон и главата му беше наведена надолу, сякаш изучаваше обувките си. Фред беше шестдесет и три годишен, твърде блед и вените по челото и слепоочията му изпъкваха.

— Не може да се приземим в Бар Харбър — каза той и се опита да се нагласи на седалката си точно срещу Ник и Санди. — Паднала е мъгла.

— Само това не — отвърна Ник. Беше твърде притеснен и с нетърпение очакваше да стигнат до лагера.

— Летището няма нужното оборудване за добра навигация в такива условия. Ще се опитаме да кацнем в Бангор. Времето там също е лошо, но поне ще можем да се приземим.

— На какво разстояние се намира?

— Не е много далече. Ще удължи пътуването ни с около час.

Ник осъзна, че краката му нервно подскачат, и си каза: „Хайде де, успокой се. Ще стигнем точно навреме, за да спрем Мери и Джебедая да направят каквото и да било. Те не успяха да отвлекат Сара, не успяха и да ме убият. И сега ще се провалят, все още можем да ги спрем. Недей да мислиш за това сега, отпусни се. Опитай се да отклониш вниманието си към нещо по-приятно. Можеш например да завържеш кратък разговор. Ясно?“

— Анди спомена, че сте от Мейн — поде Ник.

— Роден съм в Уискосет. Семейството ми живее там от пет поколения. Родителите ми в момента живеят в Брънсуик, малко по на юг от Уискосет.

— Значи сте свикнали с мъглата — добави Санди.

— Да, разбира се. Баща ми е адвокат, но през свободното си време двамата ходехме да залагаме капани и…

— Да залагате капани ли?

— О, извинете ме. Трябваше да уточня, че баща ми има лодка за лов на раци. Това му е нещо като хоби. Винаги когато мога, ходя с него. Времето тук е такова, че повечето пъти сме излизали в морето по време на мъгла. Понякога е била толкова гъста, че не можехме да различаваме нищо на повече от пет метра пред нас.

Лампичките на предпазните им колани светнаха и се разнесе тих звън.

— Е, време е да затегнем колани за приземяване — каза Фред и погледна през илюминатора. Под тях се стелеше гъста мъгла. — Само погледнете какво е навън. Ще сме големи късметлии, ако в тази мъгла успеем да различим някоя количка за багажа.

Плаваха в малък катер за лов на раци. Вече се виждаха очертанията и възвишенията на остров Кестрел. Лагерът използваше тази лодка при някои спешни случаи. Островът се намираше на около седем километра от летището на Бар Харбър. Капитанът от време на време поглеждаше към предното стъкло, но през останалото време погледът му беше прикован върху зеления радар на таблото. Всяка секунда на екрана се появяваше някаква светлинка, която показваше какво точно има пред пътя на лодката.

— Това остров Кестрел ли е? — попита Санди и показа някаква светеща точка на екрана на радара.

— Не, госпожо. Това е остров Беджър.

— Кога ще го видим? — попита на свой ред Пик и застана до Санди.

— Когато наближим пристана — отвърна капитанът и се засмя. — Кестрел е един от най-хубавите острови в околността. Днес обаче няма да можете да го разгледате. Ако се вярва на прогнозата за времето, и утре ще има мъгла. Ще трябва да почакате малко.

Те стигнаха на острова и веднага тръгнаха към сградата на лагера. Там ги чакаха Хектор Вайдъл и Уенди Сламан. И двамата бяха агенти от Тайните служби и отговаряха за охраната на президентския син. Анди Бакъс беше предупредил Фред да не споменава нищо за съмненията на Ник, че животът на Роб е застрашен. Анди беше казал на Фред да представи Ник като отговорник за взаимодействието между техните служби и ФБР, който трябва да се запознае с операцията по-отблизо. Санди беше представена като изследовател психолог, работещ заедно с Ник. Вайдъл и Сламан въобще не се усъмниха в разказа им и даже бяха доволни, че ги виждат. За тях това беше малко разнообразие в монотонното им всекидневие. Радваха се, че ще има с кого да си поговорят. Бяха на острова почти от три седмици.

— Винаги сме мислели, че най-досадната работа, откакто Тайните служби съществуват, е била охраната на госпожа Труман в Мисури след смъртта на президента — каза Хектор. — Явно съм грешал. Това тук е даже и по-лошо.

— Все трябва да е имало някакви проблеми, откакто сте тук? — попита Ник.

— Не обръщайте никакво внимание на Хектор. Той е градско момче — каза Уенди Сламан за партньора си, като се подхилваше.

— Не съм градско момче, от испанския квартал съм. Все пак има разлика между двете неща, Уенди — поправи го Вайдъл.

— Виждате ли, Хектор не се чувства добре, когато около него не се чува звукът от полицейските сирени. За него остров Кестрел е най-забутаното място на света.

— Кой охранява Роб в момента? — попита Фред.

— Джим Ринкър и Сид Блау. Общо сме осем човека. Ние двамата тук, двама са в станцията на Бреговата охрана в Бар Харбър, има двама водолази и Джим и Сид, които са на една лодка край брега, близо до Роб. На всеки два часа се свързваме с тях по радиостанцията. Те са по-зле и от нас.

Вече съвсем са започнали да откачат. Само си представете — продължи Хектор — да стоиш цели два дни в една малка лодка в морето. Мислехме да им дадем малко почивка, но в тази мъгла решихме, че ще е по-добре да останат там.

— Защо са в лодка? Не трябва ли да са на брега заедно с Роб? — попита Санди.

— Това е против лагерните правила, доктор Прайс — отговори агент Сламан. — Той трябва да е сам. Президентът също ни нареди да го оставим да се справя сам. Местните наричат острова „Малката Кофа“. На него има само около двадесет декара гора, стръмни брегове и много комари. Това е възможно най-безопасното място за него. Ние сами избрахме Роб да прекара двата дни по оцеляване на този остров, защото е най-отдалечен от сушата.

— Единственото, което успяхме да измолим — продължи Вайдъл, — беше Ринкър и Блау да закотвят лодката си в заливчето срещу мястото, където Роб си е направил лагер. Дадохме на момчето една радиостанция. В случай на нужда ще пристигнем за по-малко от три минути. Все пак нали целта на четиридесет и осем часовото му отшелничество е да се научи да оцелява, когато е сам. Докарахме го на острова рано тази сутрин, без да носим каквито и да е…

— … хранителни запаси, палатка, легла или дрехи — довърши някакъв по-възрастен мъж, който се беше появил до вратата. Лицето му беше загоряло и набръчкано.

— Влез, Уин — провикна се Хектор и им представи организатора и директор на лагера Уинтроп Блеър.

— Викайте ми Уин — каза мъжът. — Всички ме наричат така.

Малко по-късно те тръгнаха към кабинета му — голяма квадратна стая, цялата в дърво. Директорът приготви силен билков чай за всички.

— Няма да се изненадам, ако в момента Роб също пие чай — каза Уин и наля чашите им. — На острова има билки, може да си налее вода от едно поточе близо до лагера му, а в себе си има и кремък, за да си запали огън. Разрешихме му да вземе само кремък, тефтер и молив. Всички лагерници трябва да водят дневник по време на двудневното си отшелничество и да описват преживяванията и чувствата си. Целта на всичко това е да могат да вникнат дълбоко в душата и тялото си и да постигнат хармония между тях.

— Кога ще приключи всичко това?

— Роб е на „Малката Кофа“ вече почти осем часа — отвърна Уин и погледна часовника си. — Това означава, че трябва да остане там още около ден и половина. Вдругиден след изгрев-слънце ще го приберем.

— А къде са останалите лагерници?

— Има още осем деца. Всяко е сам-самичко на някой от останалите острови, които се намират близо до Кестрел — поясни директорът и посочи картата зад бюрото си. — Островите са само на няколко мили оттук.

— Значи имате девет лагерници. Не са ли твърде малко? — попита Ник.

— Да, но в края на лятото ще водя друг, по-голям лагер. Това в момента е курс по оцеляване, организиран специално за някои по-важни кандидати. Всяка година получаваме около двеста кандидатури за девет места. Тази година пуснахме уебстраница в Интернет. Не можете да си представите колко желаещи имаше.

— В наши дни всеки вече има уебстраница. Вашата как изглежда?

— Много странно, че ме попитахте точно за това, Ник. Като си изпием чая, ще ви я покажа. Всеки ден обновявам страницата си, като добавям нова информация за това колко деца са на островите, каква е температурата, времето…

— Нали не сте написали, че Роб е сред лагерниците? — прекъсна го Ник.

— Разбира се, че не. Моите приятели от Тайните служби ми дадоха точни указания какво да правя — отговори Уин.

— Като стана въпрос за указания, Хектор — намеси се Уенди, — време е да проверим какво правят момчетата, охраняващи Хич. Вие тримата може да дойдете с нас, ако желаете. После ще обядваме заедно.

— Кой е Хич? — попита Ник.

— Всички от президентското семейство си имат кодови имена. Понеже Роб гледа много филми и предимно Алфред Хичкок, съвсем естествено решихме да го наричаме така.

— Базата Кестрел вика Новелти. Отговори, Новелти. — Кестрел тук, Новелти. Как я карате, Сид?

— Двамата с Ринкър си прекарваме страхотно. Мъглата е толкова гъста, че даже не успяхме да се измием тази сутрин.

— Свързвали ли сте се с Хич?

— Към един и двадесет Джим се приближи към острова с една надуваема лодка, за да се убеди, че всичко с него е наред.

— Хич видя ли го?

— Не.

— Добре. Той как се справя?

— По-добре даже и от нас. Джим го видял да пише в дневника си. Бил се облегнал на някаква скала и изглеждал толкова добре, все едно се намира в клуб „Мед“.

Вече шест часа, откакто съм на „Малката Кофа“, но имам чувството, че са изминали шестдесет. „Благодаря“ ти много, татко! Поредното хрумване на великия президент! Едно от основните правила на баща ми е, че щом пресата одобрява нещо, значи трябва да го правим. Господи, как ми се иска да съм още в Лос Анджелис. Студиото беше страхотно, а момичетата направо невероятни. Трябва да си водя дневник по време на престоя ми тук. Ето че вече започнах да го попълвам. Сигурен съм, че баща ми ще иска да го види. Изглежда, ще трябва да пиша в него всякакви природни глупости и впечатления. Обаче реших, че ще си направя антидневник. Лагерът наистина ми харесва, но в момента се намирам в доста нелепо положение. Даже и затворниците се чувстват по-добре. Нямам часовник и не мога да разбера колко е часът. Мъглата е много гъста и нищо не може да се различи. Вече си насякох клони, за да си направя някакво подобие на легло, но се получи нещо като уред за мъчение. Запалих си хубав огън и дори успях да си направя чай. Нямах никакъв проблем да намеря дафина за чая, но помията, която се получи, няма нищо общо с чая на Уин. Все пак ягодите и боровинките са вкусни. В момента чакам да настъпи отливът. Видях, че има миди по скалите. Предполагам, че ще успея да ги сготвя.

Преди около час чух някакъв шум. Стори ми се, че нещо обикаля из дърветата. Това малко ме изнерви, защото Уин ми беше казал, че на острова няма животни. Отидох да поогледам, но нищо не видях. Предполагам, че са били Джими или Сид. Татко им е казал да ме оставят да се оправям сам, но ми се иска в момента да са тук при мен. Знам, че лодката им е някъде наблизо, но се чувствам страшно самотен. Това малко ме плаши. Въпреки че имам радиостанция и винаги мога да се свържа с тях, се чувствам неспокоен. Никога преди не съм бил сам. Усещането е малко странно, а мъглата прави нещата още по-странни. Това място е идеално за заснемането на някой филм на Уес Крейвън.