Хауърд Камински, Сюзън Камински
Дванадесетте (63)

4.

Санди дръпна завесата в хола и погледна навън. Пред къщата бе паркирана патрулната кола, която им изпратил Уди Пендър. Беше обещал, че до залавянето на всички деца на Хамък ще бъде там денонощно.

— Не е необходимо да проверяваш постоянно — каза Ник, — няма да изчезне.

— Знам, но така се чувствам по-спокойно — отвърна Санди. — Все още треперя. Няма да се спрат пред нищо. Искат Сара и няма да се откажат.

— Няма да я имат! — натърти той. — Няма да им позволя.

— Не ти казах, но тя ме попита някои неща, преди да я сложа да си легне.

— Какви неща? — Лежеше на дивана с електрическа възглавница под гърба си.

— „Кои са те? Откъде знаят името ми? Какво искат от мен?“ Спомни си Матю от онзи опит за отвличане в училището. Много е разстроена.

— Боже мой. Щях да се учудя, ако не беше. Ти какво й каза?

— Е, немного. Все още е твърде малка. В общи линии й обясних, че на света има лоши хора, които правят лоши неща, но че тя не трябва да се тревожи, защото ще бъдем с нея постоянно.

Ник кимна:

— Не трябва да я изпускаме от поглед. Поне засега. Санди, ела до мен.

Тя седна на дивана. Присвил очи от болка, той се пресегна, хвана я за раменете и настоя:

— Отсега нататък трябва да въведем едно основно правило. Един от нас трябва винаги, ама наистина винаги да е с нея. Поне докато това свърши. Съгласна ли си?

— Да.

— Ние ще я караме и вземаме от училище. Там ще бъде в безопасност. Знаят как стоят нещата.

— Надявам се Джина да не се обвинява за случилото се.

— Няма. Достатъчно е умна.

Санди кимна, изправи се и каза:

— Отивам да проверя дали Сара спи. След разговора й четох приказка. Веднага заспа.

След няколко минути тя се върна.

— Здраво е заспала. Господи, надявам се да извадим късмет и днешните събития просто да се изпарят от съзнанието й. Без повече въпроси, без зловредни вълнения и кошмари. За дълго, дълго време.

— Дори завинаги? — попита Ник.

— Това е прекалено хубаво, за да е истина, но ако се наложи, ще се справим. Отивам да си налея чаша вино. Искаш ли да ти донеса нещо?

— Да, кола. С много лед.

След няколко минути Санди се върна с напитките и отново седна.

— Нагряването помага ли?

— Сега ще ти покажа — отвърна той, измъкна възглавницата изпод себе си и я хвърли на пода. — Ето колко. Нищо.

Санди се засмя.

— Или казано по друг начин, чувствам се, сякаш ме е прегазил валяк и е паркирал върху ребрата ми.

— О, Ник, толкова съжалявам. — Тя се наведе и отметна косата си.

— Вдигни чашата си, Санди, и да пием за края на тази история. Близо сме, знам, че е така, и го казвам не само за да те успокоя. Уди ни вярва. Ще направи всичко по силите си, а и вече имат Матю. Това ще е от полза.

— Разбира се.

Прегърна я отново.

— Каквото и да се случи, Санди, искам да знаеш, че няма да те изоставя. Надявам се, че си готова за един постоянен наемател. Няма да има вече Тълса, нито Оклахома. Никога. Не мога да си представя, че ще бъда някъде другаде, без теб и Сара.