Хауърд Камински, Сюзън Камински
Дванадесетте (55)

20.

Фран Маркъм все още живееше във Вашингтон, но начинът й на живот коренно се беше променил през последните четири години. Беше се преместила от апартамент в градска старинна къща от 1864 година в Джорджтаун. Скромното й обзавеждане от журналистическите години беше заменено със старинни мебели, а стаите бяха обзаведени с перфектен вкус и усет. Авторският хонорар, който получи от книгата за Хамък, дори и след подялбата с Бърни Уилис, беше доста голям. Благодарение на него тя можа да си позволи всичко това. Имаше още малка къща в Мериланд, близо до океана. Книгата се бе превърнала в бестселър и беше на първо място по продажби в класацията на „Ню Йорк Таймс“ цели седемнадесет седмици. Тя още работеше като журналист във „Вашингтон поуст“. Наскоро беше подписала договор за милиони долари за бъдеща книга за сектите в Америка.

Откакто двамата с Бърни Уилис спечелиха „Пулицър“, контактите им станаха доста редки и студени. Честно казано, двамата взаимно се презираха. Всеки от тях смяташе, че сам трябва да получи наградата, и си мислеше, че е написал по-важната част от книгата. Двамата редовно се появяваха заедно по телевизията. Канеха ги в различни предавания, когато беше нужно да се изкаже компетентно мнение за някое събитие или бедствие. Те не успяваха да прикриват добре презрението си един към друг и това ги правеше още по-известни и търсени от продуцентите.

Единственото, което не се беше променило в живота на Фран след трагедията с Хамък, бяха безполезните й опити да си намери мъж. Откакто стана известна, излизаше с повече мъже, но нямаше сериозна връзка с никой от тях. Фран отдаваше неуспеха си с мъжете на това, че не можеше да намери подходяща партия. И през ум не й беше минавало, че самотата й може да се дължи на избухливия й и неприятен характер и на силния й егоизъм.

По-рано тази вечер бе ходила на някакъв коктейл. Беше огледала всички гости, за да намери някой подходящ кандидат. Не се целеше много високо, просто търсеше някой, с когото да вечеря и евентуално след това да правят секс.

Когато се прибра вкъщи, прослуша телефонния си секретар. Имаше едно съобщение от сестра й. Както обикновено, тя се оплакваше от нещо. Другото обаждане беше от колежа, в който бе учила. Искаха да им помогне финансово. Тя прослуша записа и се отпусна пред големия си телевизор. Беше си го купила с първия хонорар от книгата. Започна да превключва каналите. Накрая попадна на някакъв стар филм на Бет Дейвис и се загледа. Осъзна, че е много гладна. Ордьоврите на партито въобще не бяха хубави. На коктейла имаше малки хапки с кашкавал и сос, а около тях в чинията бяха подредени моркови и целина, които изглеждаха така, сякаш са от миналата седмица. Фран вдигна телефонната слушалка и набра номера на кварталната пицария „Папа Вини“.

— „Папа Вини“, добър вечер — отвърна весело мъжки глас.

— Алдо, ти ли си? Обажда се Франи Маркъм.

— Синьорина Маркъм. Какво мога да сторя за вас? Вие сте любимият ми клиент. Както обикновено ли ще е поръчката?

— Тази вечер искам нещо по-различно. Какво ще кажеш за една пица „Куатро формаджи“?

— Страхотно. А пържени тиквички ще желаете ли?

— Защо не? Днес съм в настроение за експериментиране.

— Поръчката ви ще пристигне след петнадесет минути, синьорина.

Младият мъж стоеше неподвижно зад един рододендрон. Храстът беше посаден точно пред главното стълбище на къщата. Клоните му бяха много гъсти. Дори някой да минеше покрай портата отвън, намираща се на около шест метра от храстите, и да се загледаше, пак нямаше да може да различи мъжа. Той беше заел мястото си, след като видя, че Фран Маркъм се прибира. Вече трета нощ поред чакаше и стоеше така с часове, но това не му пречеше, беше го тренирал и преди. Баща му бе обучил всички деца от семейството търпеливо да наблюдават хората, без да бъдат забелязани.

Къщата се намираше на тиха улица с тухлени къщи, разделени една от друга с тесни алеи. Мъжът се ослуша и видя приближаващо колело. Караше го едро момче със смешна бяла шапка. То спря пред къщата и заключи колелото си за желязната ограда. От кошницата отзад изкара голяма кутия за пици. Момчето тръгна по пътеката към къщата. Мъжът, който се беше скрил зад храстите, изскочи пред него.

— Това за госпожица Маркъм ли е? — попита.

— Господи, не трябваше да изскачаш така внезапно. Изкара ми акъла.

— Попитах те нещо. Пицата за госпожица Маркъм ли е?

— Ами… да.

Младият мъж бързо извади дълъг нож и го заби в гърдите на момчето право в сърцето му. Справи се лесно и бързо, хиляди пъти беше практикувал това върху животни. Успя да хване кутията с пицата, преди да е паднала на земята. После свали шапката на момчето и завлече трупа зад храстите. На шапката пишеше „Папа Вини“. Той заглади ръба с ръка и я сложи на главата си. С доволна усмивка тръгна към вратата.

Фран Маркъм чу звънеца и пое към коридора с двадесетдоларова банкнота в ръка. Тя отвори вратата.

— Маркъм? — попита красивият млад мъж. Фран не го беше виждала преди, но със сигурност беше по-хубав от пъпчивите пубертети, които й доставяха пиците.

— Точно така — отвърна тя, усмихна се широко и си помисли, че щеше да е хубаво, ако този мъж беше с десет години по-стар. — Оставете пицата ето там — продължи тя и посочи малка масичка до стената. — Дойдохте много бързо. Толкова съм гладна, че…

Мъжът я хвана и запуши устата й с парцал, напоен с хлороформ. Тя се опита да се съпротивлява, но краката й омекнаха и изгуби съзнание. Джебедая я положи леко на пода, отиде до външната врата и пусна резето.

Франи дойде в съзнание. Стаята беше тъмна. Опита да се помръдне, но не успя. Осъзна, че краката и ръцете й са завързани за решетката на леглото й. Тя потрепери. Беше чисто гола. На устата й имаше лепенка. Тялото й беше сковано от страх. В съзнанието й нахлуха ужасяващи мисли, една от друга по-вцепеняващи. После чу шум от стъпки. Вратата се отвори и в стаята влезе Джебедая.

— Трябваше да се отърва от колелото — каза той и седна до нея. — Освен това се наложи да уредя още няколко неща.

Фран започна да се извива яростно, мъчеше се да се освободи от въжетата. Опита се да извика от болка, но се чу само приглушен шум.

— Така само ще се нараните повече. Разбирам от тези неща и мога да ви кажа, че няма никакъв начин да се измъкнете от въжетата. Бих махнал лепенката, но съм сигурен, че ще започнете да викате. Къщите се намират близо една до друга и някой може да ви чуе.

Джебедая не й каза, че преди да дойде в съзнание, я беше изнасилил.

— Ще ви задам няколко въпроса и ако ми отговорите искрено, ще ви пусна. Разбрахте ли?

Фран Маркъм кимна енергично.

— Агент Бароус ли ви даде информация за Джошуа Хамък и за убежището?

Жената поклати отрицателно глава.

— Доктор Прайс?

Отново не.

— Ами тогава някой от агентите, който е участвал в операцията.

Тя кимна утвърдително.

— Директорът на ФБР, Трейнър ли беше?

И този път Фран направи знак на отрицание.

— Ще ми кажете ли кой е?

Фран кимна.

— Добре. Мисля, че мога да ви вярвам. — Той стана и отиде до бюрото в ъгъла на стаята. Върна си при нея с тефтер и молив. — С коя ръка пишете?

Жената посочи с глава надясно. Той отвърза ръката й и й подаде молива.

— Напишете името на човека, който ви даде информацията.

Фран Маркъм с мъка написа нещо в тефтерчето. Джебедая го взе и го обърна към светлината. Там с доста разкривени букви беше написано името на Фил Лашанс.

— Мъжът, който зае поста на Трейнър? — пророни той на себе си.

Фран протегна ръка към тефтера. Джебедая го сложи пред нея. Тя с големи усилия успя да напише: „Сега вече ще ме освободиш ли?“

— Разбира се. — Той взе молива от ръката й и се наведе към нея. — Ще те освободя от всички беди на този свят — прошепна Джебедая в ухото й.

Преди Фран да осъзнае смисъла на думите му, той я сграбчи силно за гърлото с двете си ръце. Джебедая започна да се моли и Фран Маркъм тихо напусна този свят.