Хауърд Камински, Сюзън Камински
Дванадесетте (49)

14.

(ИЗВАДКИ от КНИГАТА „Злият МЕСИЯ“ от ФРАНСИС МАРКЪМ и БЕРНАРД ДЖЕЙМС УИЛИС, 1995 ГОДИНА)

Семейство Хамък се заселват в Дарнтън, щата Тексас, през 1896 година. Лутър Хамък бил ранен при битката в Спотсилвания. Тогава заедно със съпругата си и петте си деца пристигнал в града. Имуществото му се състояло от четири коня. В Дарнтън купил двеста акра земя, която била камениста, суха и неплодородна. Три години след това загубил две от децата си. Един от конете му умрял. Въпреки несгодите обаче семейство Хамък останали в града. Те винаги казвали, че орисията им е тежка, и първите две години от техния живот в Дарнтън били живо доказателство за думите им. Въпреки че едвам успявали да изкарат нещо за прехрана от неплодородната земя, те останали да живеят там. Трудно свързвали двата края.

Седемнадесети юли бил необичайно топъл ден. В онзи съботен ден се родил Уендъл Юджийн Хамък. Двадесет и седем години по-късно той напуснал Дарнтън и си сменил името на Джошуа. Шест години след това причинил смъртта на седемдесет и един невинни човека, които загинали в страховита експлозия, чийто звук отекнал по целия свят.

Пътуването от Сан Антонио до Дарнтън продължи три часа. Ник отби от магистралата. Нататък пътят му минаваше през многобройни малки градчета, които изглеждаха доста съмнително. Дарнтън се оказа западнал град и му се видя твърде жалък в сравнение с другите градчета в околността. Центърът представляваше широка улица с магазини. Три от тях бяха заковани с дъски отвън и Ник се съмняваше, че скоро отново ще бъдат отворени. Единственият мотел в града се намираше срещу някакъв изоставен обор за говеда. Мотелът приличаше на декор от нискобюджетна версия на филма „Психо“.

— Бихте ли ми казали как да стигна до къщата на Хамък? — попита Ник един възрастен мъж, който стоеше на рецепцията на мотела.

— Да не сте телевизионен водещ?

— Не съм.

— Е, тогава може и да ви приеме. Елвира Хамък не иска да се среща с никого от телевизията. Няма начин да се съгласи на среща с някой журналист.

Оградата около къщата на Елвира Хамък беше налепена с многобройни предупредителни табели, които гласяха: „Ей, ти, не влизай! Не желая посетители! Имам зло куче, което обича да хапе! Кой, по дяволите, те е поканил?“

Фасадата на къщата беше олющена, личеше си от пръв поглед, че не е била боядисвана от доста дълго време. В просторния двор имаше стар трактор без гуми. Капакът му беше отворен и зееше като паст на хищник. Ник се огледа, но никъде не видя „злото куче“, застана пред вратата и в продължение на цели пет минути тропа безполезно.

— Госпожо Хамък! Госпожо Хамък! Казвам се Ник Бароус. Искам да говоря с вас! — извика Ник и продължи да удря по вратата.

Чу, че някой се движи вътре в къщата, и почука по-настоятелно.

— Моля ви, госпожо Хамък. Искам да се срещна с вас. Няма да ви отнема много време.

Един писклив глас извика отвътре:

— Махай се!

— Не съм журналист, госпожо Хамък. Искам само да поговорим за…

— Върви по дяволите, казах ти да изчезваш — извика тя силно. — Ще се обадя на шерифа. Влязъл си незаконно в частна собственост. Омитай се или ще съжаляваш.

Ник постоя още десет минути пред вратата. Успя да долови, че отвътре жената говори с някого по телефона. Дали се беше обадила на шерифа? Вероятно да. Не се беше разкарвал дотук, за да стои пред някаква си затворена врата и да чака местния шериф. В случая обаче не можеше да направи нищо повече. Ник се обърна и тръгна към колата си.

Същата вечер Ник се канеше да излезе от мотелската стая и да потърси приличен ресторант, за да вечеря. В този момент телефонът иззвъня. Той вдигна слушалката и се приготви да каже „Здравей скъпа“, защото Санди единствена знаеше, че се намира в Дарнтън. По линията обаче се разнесе ядосан мъжки глас:

— Стой далече от Елвира Хамък. Разбра ли ме? Тя е една изморена стара жена. Преживяла е твърде много.

— Кой се обажда?

— Мамка му, не си ли много любопитен? — отвърна мъжът. Думите му бяха прекъснати от силни спазми на кашлица.

— Сигурно ще сте доволен да разберете, че нямам намерение повече да я притеснявам.

— Това е добре.

— А сега ще ми кажете ли кой се обажда?

— Аз съм някой, с когото със сигурност ще искаш да си поговориш. Може би ще успея да ти помогна с нещо.

— А ти откъде знаеш какво ме интересува?

— Живеем в един малък, скапан свят — отвърна мъжът и се разсмя.

— Не е чак толкова малък.

— Знам кой сте, господин Бароус. Или може би все още сте агент Бароус? Паметта ми не е чак толкова добра, но доколкото си спомням, преди четири години говориха доста ужасни неща за вас по телевизията. Водката все още не е разрушила напълно мозъка ми. Предполагам, че пиенето доста ми е навредило, но засега поне не съм започнал да забравям.

— Е, значи вие знаете името ми. А вашето как е?

— Баскомб. Дуейн Баскомб. Преди се казвах Дуейн Хамък, но си смених името. Джошуа Хамък беше мой брат. Майка ми не разговаря с никой, който не е от семейството ни.

— А вие ще се срещнете ли с мен?

— Добре.

— Какво ще кажете за тази вечер?

Баскомб започна да се смее, но нов пристъп на кашлица прекъсна смеха му.

— Е, удобно ли ви е тази вечер? — попита Пик.

— Да. Чудесно, но първо ще трябва да дойдеш в Лос Анджелис, защото аз живея там.