Хауърд Камински, Сюзън Камински
Дванадесетте (12)

12.

Санди Прайс влезе в класната стая. Носеше хладилна чанта, пълна със сода. Децата се молеха. Погледът й се спря върху едно малко момиченце. То стоеше в ъгъла на стаята с гръб към останалите. Казваше се Сара, беше с пепеляворуса коса, почти тригодишна. Тя бе най-малката от всички. Раменете на детето се тресяха и въпреки шума от молитвата Санди можеше да чуе ридаенето и хълцането на момиченцето. То спираше за малко и после отново продължаваше да плаче. Санди погледна Мери. Тя не обръщаше внимание на плача на Сара. Всички бяха коленичили. Санди разпозна напевния ритъм на молитвите. Децата се молеха по два пъти на ден, но винаги толкова тихо, че не можеше да се разбере какво точно казват. Единственото, което можа да чуе, беше „Джошуа“. Те повтаряха името му постоянно.

Тя чакаше да свършат с молитвите и наблюдаваше малкото момиченце в ъгъла. Сега вече то плачеше съвсем открито и гледаше умоляващо Мери. Очите му бяха пълни със сълзи, а лицето почервеняло. Мери нито веднъж не погледна към детето.

Въпреки че момиченцето изглеждаше нещастно, Санди изпита някакво странно облекчение при вида на сълзите му. Тя беше живяла с децата в продължение на няколко седмици, но за първи път виждаше някое от тях открито да изразява чувствата си.

След експлозията предишния ден Ник Бароус беше събрал децата, за да им изкаже съболезнования от името на правителството за трагедията в Меса Бланка. Беше им казал, че е време да се върнат при семействата си и приятелите си. Децата не бяха проронили нито дума. Сякаш не бяха чули нищо от това, което Ник им каза. Вероятно тогава все още си спомняха за силния трясък от експлозията.

Санди беше дошла тази сутрин, като се надяваше, че ще може да им помогне и да поговори с тях какво чувстват и мислят за станалото. Огледа ги внимателно. Хамък ги беше кръстил всичките и им бе дал първото си име за презиме. Мери и Джебедая бяха застанали с лице към останалите. Всички повтаряха техните действия. Те бяха свели глави надолу, но погледите им бяха вдигнати. Мери и Джебедая винаги водеха молитвите. Те бяха най-големите от децата и Хамък ги беше пуснал първи.

Мери имаше права, разделена на път коса, която скриваше лицето й. Чертите й бяха хубави, но лицето й винаги изглеждаше остро и заплашително. Едно от по-малките момичета, Хана, много приличаше на нея и Санди си мислеше, че може би са сестри. Но това беше чисто предположение, защото нямаха никаква информация за миналото на децата. Санди веднъж попита Мери за Хана и тя й беше отговорила, че те всички са братя и сестри и че Джошуа е техният баща.

Джебедая бе висок и добре сложен. Беше тромав, навлизаше в пубертета и тялото му бе започнало да съзрява. С Мери бяха почти еднакво високи.

Когато децата се молеха, те винаги заставаха по един и същи начин. Хана и Сара бяха в предната редица. Зад тях стояха три момчета и две момичета — Йов, Соломон, Марк, Рахил и Ребека. Зад тях Калеб и Сет — последните пуснати деца. Последен от групата беше Матю, година-две по-малък от Мери и Джебедая. От време на време зад неговата въздържаност Санди долавяше негодувание: той искаше да бъде до двете най-големи деца.

Молитвата свърши и Мери отиде при Сара. Тя я сграбчи за ръката и рязко я изправи нагоре.

— Казах ти вече, спри да ревеш!

— Не мога. Мъчно ми е — отвърна момиченцето и се опита да прегърне Мери.

— Няма за какво да ти е мъчно — отсече Мери и започна да бута ръцете на детето, сякаш гонеше насекомо. Последва нов пристъп на плач. — Веднага спри! Ако не престанеш, ще те натикам в килера и ще те заключа.

— Недей!

Мери хвана момичето за ръката и силно го зашлеви:

— Казах ти да престанеш!

Санди ги гледаше безпомощно и си мислеше за случилото се. Значи Мери искаше от Сара да спре да плаче. И какво ли още искаше? Да спре да чувства, да спре да иска, да престане да бъде тригодишно дете ли? Какво щеше да се случи с тези деца, когато ги разделят и всеки поеме по своя път? Имаше ли някакъв шанс стореното с тях да се поправи? Изведнъж я заля вълна от страх и загриженост за тях. Може би по-малките, като Сара например, щяха да се справят, без да има сериозни последици. Вероятно беше възможно Санди да отгледа Сара, да й върне обратно отнетия живот, да стане нейна майка. Санди разбираше от деца, знаеше за последиците, до които можеше да доведе тази психическа травма. Все пак това й беше професията. Щеше да е страхотно, ако можеше да отгледа Сара, но нямаше никакви основания да си мисли, че детето няма семейство.

Накрая тя спря да плаче. Санди не можа да прецени дали е заради възпитанието в послушание, или заради отношението на Мери и плесницата. Двете момичета се върнаха при останалите. Санди се сети за хладилната чанта и каза:

— Мери, нося малко студена сода. Какво ще кажеш всички да излезем на детската площадка, преди да е станало много топло?

Мери кимна и Джебедая изведе децата навън. Санди им занесе содата, даде им футболна топка и едно фризби. По-малките отидоха на люлките. Джебедая и Мери седнаха до Санди под един голям бор и наблюдаваха останалите.

— Какво й е на Сара? — попита Санди.

— Това не е ваша работа, доктор Прайс — отвърна ядосано Мери.

— Може би не го осъзнавате, но аз съм ви приятел. Искам да направя за вас всичко, което е по силите ми.

— Приятел ли? Какво искате да кажете? — попита момичето.

— Много добре ме разбра — каза доктор Прайс.

— Добре, но аз не съм ви приятел и ще ви помоля да не използвате повече тази дума за мен и за Джебедая.

— Не разбираш ли, че всички ние се опитваме да ви помогнем, да ви намерим дом…

— Дом! Каква отвратителна мисъл. И пари да ми давате, няма да се върна вкъщи при баща си. Той е безбожен и отвратителен като прокълнат плъх.

— Нали не говориш сериозно?

— Напротив!

— Нищо не разбираш, нали? — включи се Джебедая.

— Ние вече сме си у дома — каза Мери, като говореше бавно, сякаш Санди беше малоумна. — Ние сме заедно — аз, Джебедая и останалите — и духът на Джошуа бди над нас.

— Джошуа ли… мм… трябва да ви съобщя нещо — поде Санди.

— Вече знаем — прекъсна я Джебедая.

— Експлозията вчера не беше дело на Бюрото. Не беше и инцидент. Джошуа сам е избрал да умре по този начин.

— Току-що ви казахме, че знаем за това — отсече Мери.

— Но откъде?

— Джошуа ни беше разказал какво ще се случи — отвърна момичето. И двете деца гледаха към доктор Прайс с неприязън.

— Има само едно нещо, което искаме — продължи Джебедая. — Трябва да ги накарате да ни оставят заедно. По-малките ще бъдат загубени без нас. Ние сме тяхното семейство. Можем да се грижим за тях по-добре от всеки друг.

— Напълно разбирам това.

— Тогава ни обещайте, че няма да ни разделят.

— Не мога. Повечето от вас са изгубили единия от родителите си, а някои даже и двамата… — Не последва никаква реакция и докторката продължи: — Но вие все пак имате други близки, които ще поискат да се грижат за вас. Все още сте непълнолетни. Сами разбирате, че нищо не мога да направя.

— Знаехме си, че това ще ни кажете — измърмори кисело Мери.

— Единственото, което е по възможностите ми, е да ви гарантирам, че ще се виждате редовно.

— Ха, да се виждаме редовно! Това да не е някаква шега? Та ние сме семейство, а не някакви си там приятели, които си уреждат срещи — поде ядосано момчето. — В началото си мислехме, че вие сте по-различна, че щом сте жена, ще ни разберете. Явно сме сбъркали, вие сте също като останалите.

Санди ги погледна и осъзна, че вече не чува детска глъч. Изправи се и тръгна бързо към другата страна на училището. Тя гледаше към платото на укреплението. Децата стояха до оградата и се взираха натам с безизразни лица. Виждаха се само тънки ивици пушек.