Хауърд Камински, Сюзън Камински
Дванадесетте (26)

5.

— Вижте какво, господин Стаг, според мен нещата са били доста зле. Вие какво мислите по въпроса?

Ник беше вдигнал краката си на бюрото и бе избутал стола дори по-назад от обикновено. В едната си ръка държеше телефонната слушалка, а с другата рисуваше самолет. Беше обядвал при Хейли (голяма грешка) и след половин сандвич и два двойни скоча бе почувствал нужда да си побъбри с някого. Най-доброто решение му се видя да се обади на стария си приятел в управлението на ФБР — Нелсън Стаг. Всъщност истинското му име беше Хирш (немската дума за елен^[1]). Семейството му беше емигрирало от Бавария и двамата с Ник бяха завършили академията на ФБР заедно. Понастоящем Нелсън беше заместник-директор на отдел „Политика“, добър приятел и единственият източник на вътрешна информация за управлението, с който Ник разполагаше.

— Тук нещата вървят на лошо, Бароус. Господин Лашанс, нашият любим директор, както винаги е голям темерут и много подъл. Едно време си мислех, че някой му е напъхал линия в задника, но сега вече знам, че е бил цял аршин. Ти добре ли се справяш?

— Няма начин да не се справиш в тези „централни райони“. Липсват всякакви предизвикателства. Как са Клаудия и децата?

— Разточителни и шумни. Повече първото обаче.

Мария, секретарката на Ник, отвори вратата. Направи му знак, че го чака разговор и на другата линия. Махна с ръка да я отпрати, но тя поклати твърдо глава, разговорът беше важен.

— Нелсън, изникнало е нещо спешно. Ще ти се обадя по-късно.

Натисна святкащия бутон.

— Да?

— Ник, Марджи е. — Гласът на съпругата на Ед Трейнър заглъхна. В следващия момент избухна в ридания.

— Какво е станало, Марджи? Какво има?

След това се чу мъжки глас:

— Брус е, Ник.

Брус Трейнър беше най-големият син на Ед.

— Какво се е случило, Брус?

— Татко е мъртъв.

— О, не. Как така?

— Станала е катастрофа. Мама иска да говориш на погребението тук след три дни. Ще можеш ли?

— Разбира се, Брус. Ще бъда там.