Хауърд Камински, Сюзън Камински
Дванадесетте (62)

3.

— Нямам домашна работа, Джина.

— Честна индианска?

— Заклевам се — каза Сара. Джина тъкмо паркираше комбито пред къщата. Тя вземаше Сара от училище всеки ден. Днес детето особено бързаше, защото Ник й беше обещал, че ще вземат футболната топка, ще отидат в парка и ще я научи да играе с глава. Още щом се нанесе да живее у тях, Сара направо се влюби в него. Санди осъзна, че момичето има нужда от баща. Джина мислеше, че е просто защото Ник е забавен, а не автомат за заповеди и забележки като тях двете със Санди.

Джина отключи входната врата и Сара веднага извика името на Ник. Изтича през трапезарията и хола в задната част на къщата, но не го намери. Тогава се качи на горния етаж и пак извика:

— Ник! Ник! Прибрахме се.

Джина отиде до телефонния секретар и натисна бутона за прослушване. Имаше едно съобщение. Беше за Ник от детектив Пендър. Написа му бележка. В този момент Сара разочарована слезе по стълбите.

— Няма го. Проверих навсякъде.

— А под леглата?

— Не бъди глупава, Джина. Не може да е там.

— Права си. Защо не отидеш да се преоблечеш? Сигурна съм, че ще дойде след малко. Сигурно е трябвало да свърши нещо набързо.

Сара изтича обратно по стълбите. След няколко минути се върна. Беше облечена в джинси, тениска и маратонки.

— Ник, готова съм — извика.

— Престани да крещиш, Сара. Вдигаш шум като цяла хевиметъл банда. Ник все още го няма.

— Кога ще си дойде?

— Всеки момент.

— Кажи му тогава, че съм в къщата за игра — каза Сара и се нацупи.

— Ще му кажа. Хайде да хапнеш малко бисквити и чаша мляко, преди да се заемеш с пренареждането.

— Няма да правя това. Имам нещо друго наум.

— А млякото и бисквитите?

— Ще ги донесеш ли в къщата ми, моля, моля?

— Казвала съм ти хиляди пъти, че мразя да ми казваш „моля, моля“. Ако обещаеш, че ще престанеш, ще ти ги донеса.

— Обещавам. Никога повече няма да казвам „моля, моля“. Обаче все още искаш да казвам „моля“, нали?

— Да — отвърна Джина и се разсмя. — Моля те, продължавай да казваш „моля“.

Сара се измъкна през задната врата към градината, а Джина отиде в кухнята. Сложи няколко бисквити на един поднос, а в средата върху една салфетка постави чаша мляко. Салфетката беше задължителна, защото Сара имаше навик да си бърше устните с ръкав. Канеше се да вдигне подноса, но на входната врата се позвъни. Сигурно беше Ник. Винаги забравяше ключовете си.

Джина никога не отваряше вратата, без да погледне през шпионката. В това отношение Санди се беше наложила. Видя двама млади мъже в тъмносини работни комбинезони. Зад тях се виждаше някаква мебел. Без да маха веригата, Джина открехна вратата.

— Да?

— Госпожица Прайс?

— В момента не си е вкъщи.

— Имаме доставка за нея. — По-близкият до вратата вдигна някаква фактура. — Едно бюро.

— Може ли да я видя, моля?

Младият мъж, който имаше дълга коса и приятна усмивка, пъхна фактурата през процепа. На нея бяха написани името и адресът на Санди. Очевидно беше платила шестстотин и петнадесет долара за бюрото, но не й бе споменавала нищо. Къде ли мислеше да го сложи? Сигурно беше за Сара. Скоро щеше да й потрябва.

Джина откачи веригата и отвори вратата. Двамата вдигнаха бюрото и го вкараха в коридора.

— Насам, момчета. Мисля, че е за горния етаж…

Матю извади парче тръба, увита с гумена лента, и удари Джина по главата. Тя падна на колене и се свлече странично на пода. Джебедая отиде до вратата и постави горното резе. Матю повлече тялото на Джина и едното й око се отвори.

— Ще вземем Сара с нас — изкрещя той. — Тя е семето на нашия Господ. Негово родно дете. — Удари я още веднъж, по-силно от предишния път, и я завлече в трапезарията. След това извика меко: — Сара, Сара. Къде си? Матю е. Дошли сме за теб.

Тръгна към кухнята, Джебедая вървеше зад него. Върнаха се в трапезарията и след това провериха в хола. През големия прозорец към градината видя Сара. Тя стоеше в къщичката си. Усмихна се. Не бяха я виждали от толкова много време. Най-после щеше да е пак при тях.

— Матю, какво чакаш? Да я вземаме.

Отвориха вратата и слязоха по стъпалата до пътеката, която водеше към малката къщичка.

— Здравей, Сара — каза Матю и се наведе.

Тя излезе отвън и попита предпазливо:

— Кой си ти?

— Матю. Матю Хамък. Аз съм ти брат.

— Нямам брат.

— Напротив, имаш. А това е Джебедая. Фамилията му е Хамък. И той ти е брат.

— Къде е Джина?

— Отиде си.

Сара ги изгледа изпитателно. Беше изплашена, но знаеше, че не трябва да го показва. Извика:

— Джина! Джина!

— Не прави това, Сара. — Матю се пресегна и хвана ръката й. — Крясъците плашат хората.

— Ще крещя колкото си искам. Това е моят дом — отговори тя предизвикателно. — Доведете ми Джина. Веднага.

— Матю вече ти каза, че не е тук — каза Джебедая раздразнено. — Наложи й се да замине. А сега тръгвай с нас.

Сара издърпа ръката си от Матю и се втурна обратно в къщичката. Малката врата се затвори с трясък. Двамата чуха щракването на резето отвътре.

— Махайте се — извика тя. — Махайте се веднага!

— Хайде, Матю, изкарай я оттам. Трябва да тръгваме вече.

— Сара, послушай ме — каза Матю умолително, — ние сме ти братя. Трябва да ми повярваш. Искаме да те върнем обратно при семейството ти. Истинското ти семейство. Там е твоето място. Хайде излез, моля те.

Стоеше пред къщичката, най-високата й част едва достигаше до брадичката му.

— Сара, излез — помоли той отново.

— Не. Няма да изляза, докато не доведеш Джина.

Тъпичкото й гласче звучеше, сякаш се намира много далече.

— Хайде. Нямаме цял ден на разположение — намеси се Джебедая. — Просто разбий вратата.

— Дай ми само още една минута. Сигурен съм, че ще успея да я уговоря. Просто е уплашена. Това е.

Наложи се Ник да паркира до бордюра, защото на алеята за паркиране зад колата на Джина имаше някакъв микробус. „Сигурно е някаква доставка“, помисли си той. След това пък не можа да отвори входната врата. Горното резе беше спуснато. Обикновено Джина спускаше и двете. В коридора имаше бюро и Ник го избута настрани. Канеше се да извика името на Джина, но нещо го накара да спре. Беше глупаво, но му се прииска да се качи в стаята си и да си вземе пистолета. Застана неподвижно и се ослуша. Тиктакането на часовника в хола му се струваше като звъна на лондонския Биг Бен. След това чу някакви звуци от задния двор, но не можа да разбере какво е. Тихо влезе в хола и оттам разпозна мъжкия глас. След това още един:

— Разбий вратата с крак, Матю. Не можем просто да си стоим и да чакаме да излезе.

Ник застана на ръба на прозореца и ги видя. През изминалите четири години лицата им се бяха променили, но той ги разпозна на мига. Тялото му се напрегна и внезапно осъзна, че ризата му е залепнала за гърба. Къде беше Джина? Какво ли са направили с нея? Сега не можеше да мисли и за това. Трябваше да си вземе пистолета, но щом се обърна, с крака си закачи една настолна лампа и тя падна на пода. Не се счупи, но звукът беше достатъчен, за да накара Матю и Джебедая да се обърнат и да го забележат. Ако не направеше нещо бързо, и то без оръжие, те просто щяха да грабнат Сара и да прескочат оградата.

— Здравейте, момчета — каза с най-спокойния глас, на който беше способен в момента, и излезе от къщата. Двамата го гледаха втренчено. Изглеждаха силно изненадани, но не и изплашени. — Измина доста време, нали? Сигурно сте били доста заети напоследък? Надявам се, че всички тези убийства не са попречили на молитвите ви.

Без да си казват нито дума, Матю и Джебедая се разделиха и минаха от двете страни на Ник. Матю извади парчето тръба от джоба си и го тупна твърдо на дланта на другата си ръка.

— По-умно от ваша страна ще е, ако и двамата спрете и седнете на земята.

— Нямате пистолет, нали, господин Бароус? — каза Матю. — ФБР ли ви го взеха?

— Не ми трябва пистолет.

Бавно се приближаваха към него. Бяха се раздалечили достатъчно да го принудят да върти глава, за да ги види и двамата.

— Трябва да ви благодарим, че ни прекъснахте, господин Бароус — добави Джебедая и се приближи. — Сега ще приключим с вас.

С периферното си зрение Ник забеляза подпряното на стената гребло. Трябваше да го вземе, въпреки че Матю беше по-близо до него. В този момент вратата на къщичката за игра се отвори и Сара избяга навън. Матю се опита да я хване, но не успя. Това обаче даде на Ник така ценните секунди, за да грабне греблото. Сара се втурна по стъпалата към къщата. Матю направи опит да я последва, но Ник замахна с греблото и го закачи за крака. Той падна в една цветна леха, но веднага се изправи, като разтъркваше коленете си. При падането беше изпуснал тръбата и сега не можеше да я намери. Поколеба се за момент и се хвърли към Ник. Той замахна отново. Зъбите на греблото се плъзнаха по главата на Матю, но ударът беше достатъчно силен, за да го свали на земята.

— Не можеш да ни спреш да си върнем сестрата — изръмжа Матю. По лицето му шуртеше кръв. Изправи се и отново се втурна към Ник. Този път Джебедая беше с него и двамата го хванаха. Претъркулнаха се на земята. Виждаха се само замахващи юмруци и ритащи диво крака и се чуваше тежкото дишане и хъркането на противници, твърдо решени да се унищожат един друг. Джебедая успя да го хване за гърлото, а Матю задра лицето му. Ник дишаше трудно. Мисълта, че това е краят, че Хамък е победил, защото несъмнено тези двамата и Джошуа Хамък представляват едно, му даде сили. Изрита Матю назад и захапа ръката на Джебедая. Последният разхлаби хватката си и Ник се измъкна. Изправи се задъхано. Двамата го заобикаляха отново.

— Джебедая, тичай вътре и вземи Сара — извика Матю и се престори, че напада.

— Не, Матю — отвърна Джебедая също задъхан и се отдръпна към оградата. — Трябва да се махаме оттук.

— Не можем да си тръгнем без Сара. Просто не можем.

— Чуй ме. Прекалено опасно е. Не бива да оставаме повече тук. — Беше застанал вече до оградата.

— Сара, идвам — изкрещя неистово Матю, наведе се и се хвърли отново към Ник. Той обаче отскочи настрани и стовари греблото върху врата му. Матю падна и отново се опита да се изправи, но този път Ник го изпревари, стовари се върху него и започна да го удря. Не спря, докато Матю не се отпусна като спукана надуваема играчка. Ник се завъртя, очакваше атака от страна на Джебедая, но видя, че в двора вече нямаше никого. Другият беше изчезнал. Със сетни сили се довлачи до стъпалата и седна. Зарадва се на приближаващите се полицейски сирени както никога досега.