Хауърд Камински, Сюзън Камински
Дванадесетте (66)

7.

— Закъснявате — каза Уди Пендър, без да вдига глава към Санди и Ник, които влизаха в кабинета му.

— Аз съм виновна — отговори Санди. — Исках първо да отидем в болницата и да видим Джина…

— Искам да кажа, че наистина сте закъснели — прекъсна я детективът и накрая вдигна глава. Неизменната му усмивка беше заменена от израз на дълбока тъга. — Сега не мога да ви отделя повече време. След половин час имам пресконференция.

— Какво става, Уди? — попита Ник.

— Цял куп неприятности. Вашето момче, Матю Хамък или както там му е било името, беше намерено мъртво в килията си.

— Не! — извика Санди.

— Опасявам се, че да. Самоубийство. Откриха го преди около час. Глътнал е нещо и каквото и да е било, свършило е работа. Когато пазачът влязъл в килията, сърцето му било спряло напълно.

— Сигурен ли сте, че е самоубийство? — попита Санди отново.

— Може и да не е. Предполагам, че деветнадесетгодишните често умират от сърдечен удар, доктор Прайс — отговори остро той. — Просто нормално явление, като пубертета. — Спря, за да отпие кафе от чашата си. След това погледна Санди в очите. — Извинете ме. Не бях прав. Просто се ядосвам на себе си. Бяхме му махнали връзките на обувките и колана, но, по дяволите, го оставихме със собствените му дрехи. Очевидно отровата е била скрита в маншетите на панталоните му. Пресата и телевизията направо ще ни разпердушинят за това.

— Оставил ли е бележка? — намеси се отново Ник.

— Нищо. Виждал съм много самоубийства, но за първи път видях усмивка на лицето на жертвата. Изглеждаше, сякаш се приготвя да си отвори коледните подаръци.

— Надявах се, че ще ни заведе при останалите — продължи Санди.

— Не се притеснявайте за това. Съмнявам се, че щеше да ни каже нещо, без да му инжектираме натриев пентотал^[1]. Хората ми го обработваха здраво на няколко пъти, а той не си каза дори името. Може би имам нещо друго за вас обаче.

— Какво? — попита Ник.

— Използвахме снимките, които ти ни даде. Вчера хората ми са обикаляли квартала на Клейтън Босуърт. Показали са снимките на всички. Една домашна помощница малко по-нагоре от къщата му е разпознала Джебедая. Сигурна е, че го е видяла да се навърта наоколо в деня преди експлозията.

— А Матю?

— Там не, но имаме положителен резултат от един от фирмата, която е организирала празненството, където беше убит Уилис.

— Справил си се чудесно, Уди — зарадва се Ник.

— Да бе! — Детективът изглеждаше, сякаш току-що е изял цял лимон. — Единият от заподозрените ще отговаря само пред бога, а другият сега е по-труден за откриване от печеливш лотариен билет.