Хауърд Камински, Сюзън Камински
Дванадесетте (38)

3.

Ник вкара ключа в ключалката на входната врата на дома си и избута с крак цяла камара вестници и рекламни брошури, които се разпръснаха по изтривалката като купчина изсъхнали листа. Погледна надолу и видя обикновените съобщения за дворни разпродажби и благотворителни църковни вечери. Навремето във Вашингтон единствените рекламни материали, които получаваше, бяха менюта за китайски ресторанти, което пък бе довело до появата на странните табели с надпис „Никакви менюта“ по повечето врати.

— Добре дошъл отново в Тълса — промърмори и отвори вратата.

— Извинете, господине.

Обърна се и видя две момиченца, едното малко по-голямо от другото. Носеха бейзболни униформи и дори един „военноморски тюлен“ имаше какво да научи от тях за промъкването в гръб на противника, си помисли Ник и се усмихна. Направо го бяха стреснали.

— Какво мога да направя за вас, млади госпожици?

И двете се обърнаха назад към улицата, където млада жена, вероятно майка им, седеше зад волана на един джип. Лицето й беше скрито от шапка с увиснала периферия. Тя им махна окуражаващо.

— Събираме пари за малката лига на момичетата.

— Изключително достойна кауза. На какви позиции играете?

— Още се учим. Нямаме позиции.

— Кой ви е любимият играч?

И двете му се усмихнаха нервно, след това едното момиче му подаде малка, весело опакована със зелена хартия кутия с поръсени с пудра захар понички, които се виждаха под целофана.

— Искате ли да си купите понички?

— Много са хубави — изчурулика другото момиченце.

— Трябва да внимавам с килограмите — отговори Ник и посегна за портфейла си. — Колко струват?

— Пет долара кутията.

— Звучи добре. Ще купя две.

— Ами… Останаха ни малко — заговори момичето, което държеше кутията — и мисля, че трябва да дадем шанс и на други хора да си купят.

— Това е добра идея — съгласи се той и подаде парите.

— Благодарим ви много, господине — отвърнаха и двете едновременно и изтичаха към колата.

Тъкмо затваряше входната врата и видя, че колата потегля. „Сигурно са свършили в този квартал“, си помисли и влезе в затъмнената дневна. Хвърли сакото си на дивана, отиде до телефонния секретар и натисна бутона за прослушване.

— Имате двадесет и три съобщения — каза електронният глас.

— Благодаря ти, стари приятелю. Обзалагам се, че половината се опитват да ми пробутат някоя чудесна нова стока или абонамент за списание „Нюзуик“.

Натисна бутона за превъртане и остави само последните три съобщения. Ако имаше някое наистина важно, то щеше да е едно от тях.

— Съобщение номер двадесет, събота, девет и седемнадесет преди обяд — избръмча металният глас.

— Ник, къде си? — Беше секретарката му, Мария Лозано. — Кевин ти е страшно ядосан. Обади ми се веднага щом се прибереш. Носят се разни слухове. Наистина ли си ходил във Вашингтон и си се срещнал с Лашанс? Трябва да поговорим. Чао.

Ник натисна бутона отново. Още едно обаждане от Мария, но един час по-късно. Щеше да й звънне веднага щом си налееше нещо за пиене. Хладилникът му напомни за стария начин на живот. Вътре имаше половин бутилка водка „Абсолют“ и два стека бира „Куърс“. „Благодаря на Бога, че има миксери“ — си помисли той и взе бутилка тоник. Тръгна обратно към телефонния секретар, за да прослуша и останалите съобщения, но на вратата се позвъни. Отиде и я отвори.

— Добре дошъл — поздрави Мария. Пресегна се и го целуна и по двете бузи. Мария беше нисичка, с блестяща черна коса, която се спускаше по раменете й. Зад нея беше съпругът й, Джо Рейвън, местен полицай, когото беше срещнала две седмици след пристигането им с Ник в Тълса. Джо беше наполовина зуниец, наполовина ирландец и все още изглеждаше като смотаняка, който вероятно е бил в училище. Двамата последваха Ник в кухнята. Той им отвори по една бира и се отпусна на стола. Общо взето, се чувстваше добре, не — чудесно. Санди се беше появила и изведнъж бе станала много важна за него. И за първи път от толкова време чувстваше, че прави нещо, което наистина си заслужава. Обаче беше уморен като куче. Пътуването, емоционалните преживявания. Тази нощ щеше да спи добре.

— Е, какво става? — попита след малко.

— Кевин те търсеше непрекъснато в петък. През цялото време му отговарях, че не си оставил номер за връзка, че си заминал някъде и така нататък. Той обаче продължи да настоява. Не помня вече колко пъти повтори, че е в разрез с правилата да не оставиш номер, на който да се свърже с теб.

Специален агент Кевин Хорнсби беше началникът на района на Ник и се намираше в Оклахома Сити. Праволинеен християнин с пет деца, все под десет години, той беше приличен човек, който вършеше всичко по правилата и постоянно се страхуваше.

— Разкажи ми и останалото, Мария.

— Разбрах, че Лашанс му се е обаждал три пъти.

— Да е жива и здрава секретарската клюкарска агенция. Значи добрият директор внезапно е започнал да се интересува от малкия ни офис в Тълса. Колко мило.

— Ник, имаш ли нещо против да си взема една? — Джо беше забелязал кутията с поничките.

— Заповядай.

Мария се пресегна и леко плесна съпруга си през ръката.

— Спри веднага, Джо. Обеща ми. Никакви междинни закуски.

— Само една, Мария — отговори той с най-милия си момчешки тон.

— Хайде сега. Казах не. — Обърна се към Ник. — Като малките деца е. Нахвърля се на всичко сладко.

— И ти не си губиш времето, щом видиш понички, скъпа.

— Значи Лашанс се е обаждал три пъти на Кевин. Мисля, че се сещам за какво.

— Нов началник ли ще си имам, Ник? — Мария се опита да се усмихне.

— Не. Ние сме като Бийвъс и Бътхед. Екип. Най-много да се наложи да си взема още почивни дни.

— Е, това е някакво облекчение — въздъхна тя.

— Скъпа, забрави ли за мача? — посочи Джо часовника си.

— Трябва да тръгваме, Ник. Обещах му, че ще го гледаме по телевизията, а с това шега не бива — засмя се тя.

— Вземи поничките, Джо. Тук само ще се развалят.

— Страхотно. Благодаря ти, Ник.

— Удоволствието е изцяло мое… и на малката лига на момичетата от голямата Тълса.

Един час по-късно телефонът иззвъня. На второто позвъняване Ник вдигна слушалката.

— Ало… ало… Кой е? Ало?

Изчака още десет секунди. Усещаше, че има някой от другата страна. „Ненормалници“, си помисли и затвори. Двадесет минути по-късно отново се позвъни. Този път Ник каза „ало“ само веднъж и изчака тридесет секунди. След това измърмори:

— Майната ти, смотаняк — и тресна слушалката.

Тъкмо свърши с преглеждането на пощата и се сети, че е забравил да каже на Мария за промяната в сутрешната му програма. Набра номера й. Даваше свободно. Може би беше набрал грешен номер. Набра отново. Пак никой. Погледна часовника си. Мачът не беше свършил. Опита отново. След десет иззвънявания затвори. Въпреки липсата на разумна причина нещо го тревожеше. Можеше да са се отбили някъде, разбира се, но Ник чувстваше, че нещо не е наред. Облече сакото си и излезе.

Мария и Джо живееха в малка фермерска къща на седем-осем километра от града. Ник спря пред входната врата и видя, че колата на Джо е паркирана отпред. Натисна звънеца. След това започна да думка по вратата. Нищо. Заобиколи отзад, откри, че единият от прозорците на кухнята е отворен, и влезе вътре. Освен гласа на телевизионния коментатор в къщата не се чуваше нито звук. Ник влезе във всекидневната. На дивана пред телевизора бяха проснати Мария и Джо. Дишането им беше неравномерно, устните им бяха посинели като на деца, които са стояли много време във водата. Втурна се към телефона и набра 911. Обърна се отново към двамата и видя, че кутията от поничките е почти празна. Взе двете останали и ги сложи в джоба си. Нетърпеливо зачака да пристигне колата на „Бърза помощ“.