Хауърд Камински, Сюзън Камински
Дванадесетте (22)

1.

Двамата млади мъже се движеха с постоянна скорост по покритите с листа улици. Колата беше прашна тъмносиня „Хонда“, която не би направила впечатление на никого. Пътникът изглеждаше малко по-млад от шофьора. В ръката си държеше пътна карта на Джорджтаун, но явно нямаше нужда от помощта й. Вече бяха направили няколко обиколки и знаеха как без колебание или погрешни завои да стигнат до училището.

След малко видяха едноетажната тухлена постройка с две крила с класни стаи, които заграждаха П-образно училищен двор, гъмжащ от деца, и спряха. Без да каже нито дума, младият мъж до шофьора слезе от колата. Имаше дълга, плътно прибрана руса коса, която в комбинация с добре изгладеното яке в цвят „каки“ и карираната риза му даваше възможност лесно да се слива с учителите и детегледачите близо до училището. Денят отиваше към своя край и учениците, тъкмо приключили със занятията, се дърпаха, бутаха, дразнеха и се кикотеха. Чакаха родителите им да ги приберат. Мъжът беше сигурен, че е забелязал в една от групите момиченцето, което търсеше.

Училищната администрация се намираше веднага след входа. Младият мъж почука и се приближи до бюро със седяща зад него жена на средна възраст, която повдигна глава въпросително.

— Здравейте… госпожице Улф. — Поздрави усмихнато и се загледа в плаката на бюрото. — Аз съм Том Картър. Идвам да взема Сара Прайс. Гледачката й не може да дойде днес.

— О!

— Нося бележка от майка й.

Жената взе бележката и я огледа. Беше написана на бланка с името на доктор Санди Прайс.

— Добре — отвърна и се изправи. — Извинете ме, но все пак винаги спазвам установения ред.

Жената влезе в една от съседните стаи и придърпа вратата след себе си. Картър не я изпускаше от поглед. Вратата не беше затворена докрай и той я видя да вдига слушалката на телефона и да набира някакъв номер. Сигурно се обаждаше на Санди Прайс.

Бързо напусна сградата и се насочи към игрището, търсеше момиченцето, което беше забелязал по-рано. Стигна до него и каза меко:

— Сара?

Момиченцето се обърна, вдигна глава и го погледна. Той се пресегна и хвана ръката му.

— Сара, трябва да дойдеш с мен.

— Кой си ти? — отвърна тя и издърпа ръката си.

— Хайде — настоя мъжът и отново я хвана.

— Къде е Джина?

— Много я боли главата. Щом се приберем вкъщи, ще я видиш. — Този път я държеше здраво и бързо я задърпа към улицата.

Изведнъж до съзнанието му достигна женски глас откъм училището:

— Младежо… Спрете веднага! — крещеше жената от администрацията. — Пуснете веднага момичето.

— Пусни ме! — изпищя Сара и се опита да се отскубне. — Пусни ме!

За момент всички погледи се насочиха към тях. Гледаха ги втрещено, сякаш наблюдаваха падането на самолет. В следващия миг всичко се раздвижи. Висока жена достигна първа до мъжа и го сграбчи за рамото. С рязък тласък той я избута, като все още държеше Сара. От другата страна към него се насочи един учител. Картър го удари с юмрук в лицето и след това го свали на земята с рязък саблен удар. Тогава забеляза, че е изпуснал момичето, завъртя се и се огледа. Видя я. Заедно с другите деца се бяха скупчили уплашено в далечния край на игрището. За момент помисли дали да не се втурне към нея и да я изтегли, но с периферното си зрение забеляза, че към него тичат двама мъже в работно облекло, и осъзна, че няма да успее.

Затича се към приближилата се „Хонда“, скочи вътре и колата рязко потегли.