Хауърд Камински, Сюзън Камински
Дванадесетте (35)

14.

По пътя от летището към града Ник се замисли. Последното му идване във Вашингтон беше преди две години, за да подпише документите за развода.

Щом го преместиха в Тълса, единствената му връзка с града остана съпругата му, Линда. Линда лобистката, единствената и най-добрата. Умна, привлекателна, настоятелна и все по-преуспяваща. В списъка на клиентите й бяха кабелни оператори, производители на цигари, собственици на рудници, производители на дървен материал. Благодарение на тесните си връзки с някои от най-влиятелните членове на Конгреса тя постигаше чудеса за своите клиенти. По едно време във връзка с дърводобивната индустрия често пътуваше на северозапад и веднъж се бяха уговорили попътно да мине през Тълса, но както повечето неща в техния брак, това не стана.

Ако се изключи сватбата им, единственият случай, в който изпита пълно удовлетворение от тяхната връзка, беше денят, в който я напусна. Несвикнала да губи, макар и съпруг, от който нито имаше нужда, нито обичаше, Линда беше потресена. Щом обаче научи, че Ник няма намерение да иска пари или част от собствеността й, шокът премина в усмивка. Все още помнеше думите й: „Винаги си бил джентълмен, Никълъс. Двамата с теб сме като два красиви влака, тръгнали по едно и също време от гарата, но в различни посоки.“ „Да — беше отговорил (и все още съжаляваше за горчивината в гласа си тогава), — вярно е, но по-скоро става въпрос за влак и самолет. Ти тръгна нагоре, а аз надолу и все още падам.“

Ник се опомни и забеляза, че навлизат в Джорджтаун. Погледна Санди изненадано.

— Това не е пътят за „Хей Адаме“.

— Така е, но ти си единственият, който ми вярва за децата. И доколкото знам, заплатата няма да ти стигне и за килер в „Хей Адаме“, затова си помислих, че ще е по-добре да останеш у нас. Става ли?

Преди да успее да й отговори, колата спря пред малка, симпатична тухлена къща, заобиколена от едната страна от алея, а от другата с чемширен плет.

— Чудесна е, нали? — Беше забелязала възхитения поглед на Ник. — Въпросът, който вероятно ще ми зададеш, е как аз, обикновен учен, съм се сдобила с нея. Просто имах късмет, това е. Никога нямаше да успея, ако не беше пълна развалина. Не чак като „Животинската къща“, но близо. Продаваше се от една година. Двамата, Питър и аз, се скъсахме от работа, за да я поправим. Платих къщата, а щом се разделихме, получих и неговия дял от потенето. За спомен.

— Красива е.

— Благодаря. Ти ще спиш на горния етаж. Ще те заведа. Утре ще се срещнеш със Сара и бавачката й Джина. Джина е като член на семейството. Преди да замина, ги оставих у сестрата на Джина в Бетесда.

— Кой е градинарят? — Ник надзърна през големия прозорец на всекидневната, който гледаше към задния двор.

— Още една от тайните ми. Изглежда, съм психолог с градинарски умения вместо със зелена кушетка.

— Онази малка колибка за какво е? — Посочи малка къщичка, боядисана в яркочервено.

— Никога не я наричай колибка в присъствието на Сара. Това е къщичката й за игри. Тя е нейната радост и гордост. На практика по-голяма част от времето прекарва там. Сега готов ли си да се качим горе?

На следващата сутрин Ник слезе долу, но Санди вече беше излязла. Направи си чаша силно кафе и се обади в кабинета на Фил Лашанс. Секретарката му каза, че е невъзможно да се срещне с директора. През целия ден щял да бъде зает със спешно заседание.

— А утре? — поинтересува се Ник.

— Страхувам се, че не. Няма никакво свободно време.

В предвзетия й глас Ник усети задоволството от отказа и извика цялото си самообладание, за да не тресне слушалката. Беше също като да се откажеш от леденостуден двоен скоч.

След миг размисъл се обади на Нелсън Стаг. Той също беше на заседание, но след един час му се обади.

— Нел — каза Ник, — трябва ми още една услуга.

— Какво има този път, Ник?

— Трябва да се срещна с Лашанс, а тъпата му секретарка не ми записва среща. Имам нещо, което може да повлияе на разследването на смъртта на Босуърт. Спешно е. Можеш ли да ми уредиш срещата?

— Ох, човече, само не още спешни работи.

— Прочете ли нещата, които ми изпрати?

— Не! Едва ми стигна време да ги копирам — отвърна Стаг с изтънял глас. — Какво, по дяволите, си мислиш? Че това е хубава книга ли? Дикенс, а? Или Тъкъри?

— Ако го беше прочел, щеше да знаеш защо искам да се срещна с Лашанс.

— Виж какво, при нас всичко е с главата надолу заради смъртта на Босуърт. Особено Лашанс. Ако нямаш много, ама наистина много добра, направо желязна причина да го видиш…

— Имам. Заклевам ти се, човече.

— Добре — примири се Стаг най-накрая. — Ще направя каквото мога.

По-късно Стаг се обади и съобщи, че Лашанс ще му отдели десет минути в шест и половина на следващия ден. Звучеше отпаднало:

— Не си мисли, че ми беше лесно да ти уредя тази среща. Сега натискът върху Лашанс е невероятен. Само се надявам, че знаеш какво правиш.

Вече минаваше осем. Секретарката, с изражение сякаш е помирисала умрял плъх, най-накрая го въведе в кабинета на директора.

Фил Лашанс се изправи зад бюрото си и се здрависа с Ник.

— Търсих те на погребението на Ед Трейнър, но ти изчезна.

— Съжалявам, че сме се разминали — отговори на лицемерието с лицемерие Ник.

— Седни — каза Лашанс и с широк жест му посочи най-близкия стол.

Ник седна и огледа кабинета. До грамадното бюро имаше голямо американско знаме, а над него — гравиран, позлатен стик за голф, но беше очевидно, че снимките, покриващи по-голяма част от стените и всички маси, са най-важни за директора. Лашанс с президента, на риболов с директора на ЦРУ, здрависване с една дузина сенатори, получаване на награда. На ъгъла на бюрото имаше снимка на семейството му — съпруга и три деца. Ник се огледа за снимка на Ед Трейнър, но не намери.

— Не знам дали си чул, но поддържам тесни връзки с местната полиция във Флорида заради смъртта на Ед — започна Лашанс. — Убедени са, че са хванали хлапаците, които са я причинили. Все още не са направили самопризнания, но скоро и това ще стане. И двамата имат досиета заради кражби на автомобили, единият се е разминал на косъм от челен сблъсък с лодки миналата година. Ще се радвам да ги видя в затвора. Така… какво си намислил?

— Свързано е с децата, които Джошуа Хамък освободи преди експлозията.

Лашанс изглеждаше отвратен:

— Не ти ли бяха достатъчно неприятностите с този случай?

— Да, но попаднах на нещо, което ще те заинтересува. Не вярвам някой тук да е проверил какво е станало с тях по-нататък. Аз обаче го направих и мога да ти кажа, че са се случили някои доста странни неща.

След това Ник разказа всичко отначало: как Санди Прайс е открила, че всички деца, измъкнати от Меса Бланка, преди да избухне, са изчезнали през последния месец, две очевидно са инсценирали смъртта си; че връзките, които Хамък е имал в правителството, сега се използват от децата; как Ед Трейнър е бил първо заплашван, а след това е станал и първата жертва.

— А сега и Босуърт. Сам чух Хамък да го споменава. Децата са се погрижили за него. Доста ефектно, бих казал — Ник не можа да се сдържи да не каже последното. Босуърт не беше от любимците му.

— Звучи доста измислено — отвърна Лашанс. — Как ти хрумна тази откачена идея?

— Заради това, което току-що ти разказах. Проверих всичко. Може да ти звучи налудничаво, но има смисъл.

— Не и за мен. Мисля, че прекара твърде дълго време в Оклахома. Трудно ми е да го повярвам, но мисля, че даже тази забутана службица ти идва твърде много. Можеше да направиш чудесна кариера, Ник, но явно вече си достигнал върха на възможностите си.

— Не ме интересува кариерата ми — отговори Ник. В него бушуваше прикрита ярост. — Дошъл съм тук да говоря за Трейнър и Босуърт и техните убийци. И кой ще бъде следващият, ако не намерим начин да ги спрем.

— Вероятно ще се докачиш, че разполагам с много повече информация от теб, но знам кой е убил Босуърт.

— Така ли? Кой?

— Ще го чуеш довечера по новините. Предполагам точно тогава ще пиеш третото или четвъртото си уиски, но тъкмо получихме комюнике от една терористична група, наричаща се „Оплодяващия полумесец“. Знаеш кои са, нали? Те поемат отговорността за смъртта на Босуърт. Използваха същото взривно вещество при опита за убийството на посланика ни в Кайро миналата година. Засега не виждам каква е връзката с Босуърт, но ще разнищим случая до дъно. Може да става въпрос за двамата членове на тази организация, които бяха осъдени през последната му година като главен прокурор.

— Разбирам. — Ник преживя миг на колебание, но Лашанс сигурно не грешеше. Трябваше да е така.

— Ник — продължи директорът. Беше го наблюдавал внимателно. — Нека ти предложа нещо, а? — Спря, но Ник не отговори. — Кариерата ти беше чудесна, обаче може би е време да се оттеглиш и да подредиш живота си. Защо не изчистиш праха от дипломата си и не започнеш нещо ново. — Направи нова пауза и продължи с повишен тон: — Този случай беше твоят „препъникамък“. Веднъж те окаля, а ти искаш отново да го направи. Аз обаче няма да позволя да направиш това и с ФБР! Разбираш ли? Ако не, набий си го в главата!