Хауърд Камински, Сюзън Камински
Дванадесетте (45)

10.

Следващият следобед таксито на Ник и Санди спря пред голяма розова къща в Кий Уест. Една прислужница ги посрещна на вратата и ги въведе в къщата. В задния двор по цялата дължина на градината имаше веранда. Тя беше прекрасно място за почивка, осигуряваше добра сянка и спокойствие. В градината имаше басейн, а около него бяха засадени хибискуси.

Санди и Ник бяха застанали на верандата с гръб към къщата. Гледаха басейна и тропическите растения, които ограждаха градината. Чуха гласовете на Лиланд и Уенди Роулинс. Запознаха се и всички седнаха около една маса. В това време пристигна прислужницата, която буташе количка за чай. Ник и Санди я гледаха замислено, все едно че са на представление. Беше се възцарила неловка тишина. Всеки чакаше другия да заговори. Първа наруши мълчанието Уенди Роулинс. Думите й бяха любезни, но звучаха някак изкуствено.

Семейство Роулинс бяха около седемдесетгодишни, но изглеждаха по-млади. Бяха стройни и в добра физическа форма.

— От доста дълго време не сме разговаряли с никого за случилото се — каза Лиланд, след като бяха сервирани сандвичите и чаят. — А и няма смисъл да си припомняме миналото. Още не можем да изживеем този кошмар. Разказът ви за децата обаче ни заинтригува и затова решихме да се срещнем с вас. „Младите оцелели“ — така ги наричаха навсякъде. Тези думи ги карат да изглеждат толкова невинни, но всички знаем, че не е така.

— Двамата с доктор Прайс сме убедени, че трябва да ги открием, преди да се е случило още нещо лошо. Досега усилията ни са напразни.

— Ами ФБР?

— Те мислят, че сме побъркани и си съчиняваме някакви тъпи истории за детски заговори. Отхвърлиха предположенията ни още в самото начало. Ето защо сме тук и търсим помощ от вас.

Лиланд Роулинс кимна и им разказа как дъщеря им се е присъединила към сектата на Хамък. Тогава Бренда била петокурсничка в Станфорд. Тя и нейните приятели щели да ходят на пътешествие с лодка по реката Сан Хуан. Вечерта отседнали да пренощуват в някакъв мотел в Блаф, щата Юта. След вечеря дъщеря им излязла да се поразходи и никога повече не се върнала. Два дни по-късно местната полиция я открила в новосформираната църква на Хамък в някаква голяма изоставена сграда във Флагстаф, Аризона. Тя отказала да разговаря с приятелите си и когато родителите й пристигнали, се срещала няколко пъти с тях, и то винаги в присъствието на Хамък. Три години по-късно разбрали, че е бременна от него.

— Пътуването ни тогава до Аризона беше последният път, когато я видяхме жива. — Роулинг замълча, прокашля се и продължи: — Все още се чудим с какво я привлече Хамък. Откъде е разбрала за съществуването му? Защо се е подвела по лъжите му и набожните му измислици. Мислехме я за силно и независимо момиче и се гордеехме с нея, но явно сме пропуснали нещо. Може би не сме я разбирали напълно? Все още се питаме не сме ли отговорни за това, което се случи. Все пак мисля, че вината не е била в нас.

— Господин Роулинс, когато научихте, че Бренда е прехвърлила всичките си пари в сметката на Хамък, какво направихте? — попита Ник след кратко тягостно мълчание.

— Тя можеше да разполага с всичките си пари, след като навърши двадесет и една години. Не мисля, че тогава е осъзнавала колко е богата.

Той погледна жена си. Тя се беше загледала в земята.

— Счетоводителят ни се занимаваше със сметките й и винаги й е давал пари за всичко необходимо — продължи той. — Два месеца след срещата ни обаче тя ни позвъни и ни уведоми, че е говорила със счетоводителя да прехвърли всичките пари от сметката й на името на Хамък. Съмнявам се, че Джошуа Хамък е имал и най-малка представа за каква сума става въпрос. Просто е бил голям късметлия. Опитахме се да я спрем, но нищо не можехме да направим. Нямахме никакви правни основания. Освен това тя беше пълнолетна и можеше да прави с парите каквото си пожелае. С двамата й по-големи братя не сме имали подобен проблем. Те също имаха банкови сметки на тяхно име. Винаги съм мислил, че още от ранни години човек трябва да се научи да борави с пари, да си изгради навици и да има отговорно отношение към тях. С Бренда обаче не се получи. Беше грешка от наша страна.

Роулинс отново погледна съпругата си. Тя продължаваше да се взира надолу вцепенена. Мърдаше устните си и си говореше нещо. Санди се опита да долови думите й, но не успя да чуе нищо.

— Господин Роулинс — попита тихо Ник, — знаете ли къде са били преведени парите?

— Първоначално са били прехвърлени в швейцарска банка, а оттам сигурно в някоя офшорна банка. Мисля, че на Бахамите. Но така и не успяхме да проследим трансфера.

— Моето малко момиченце — промълви Уенди Роулинс. — Моето малко момиченце.

Санди осъзна, че точно това е повтаряла одеве.

Лиланд Роулинс хвана жена си за ръката.

— Още малко, скъпа.

Ник знаеше, че е ударил на камък, но изведнъж се сети за още нещо:

— Само още няколко въпроса, господин Роулинс. Обещавам, че няма да ви отнема повече от минута. — Ник се чувстваше зле, все едно е някой досаден амбулантен търговец.

— Моето малко момиченце — повтаряше Уенди. Съпругът й я държеше за ръката.

— Случайно дъщеря ви да е имала и други банкови активи, освен тази сметка. Може би с по-малко пари?

— Да, имаше разплащателна сметка и кола на нейно име. От тази сметка теглеше пари, за да посреща дребните си разходи. — Роулинс млъкна рязко и се обърна към жена си, която продължаваше да повтаря все едно и също. — Уенди, скъпа, погледни ме.

Уенди Роулинс бавно вдигна глава. По бузите й се стичаха сълзи.

— Моето малко момиченце — пророни тя.

— Уенди, скъпа, нека да ти помогна да се качиш горе — отвърна съпругът й и я прегърна, за да се изправи. — Бихте ли ни извинили за момент. След минута ще се върна.

— Чувствам се ужасно — каза Санди. — Мисля, че е време да си тръгваме.

— Добре, но трябва да попитам господин Роулинс едно последно нещо.

След няколко минути Лиланд Роулинс се върна на верандата и каза:

— Позволих си нетактичността и ви повиках такси.

— Благодаря — отвърна Пик и погледна часовника си. Самолетът беше в шест и половина. — Съжалявам много, че разстроихме госпожа Роулинс.

— Тя ще се оправи.

— Може ли само още един последен въпрос? Знаете ли случайно какво е станало с колата й? Подарила ли я е на Хамък?

— Предполагам. Малко след като се присъедини към църквата му, счетоводителят ни уведоми, че застраховките й са били спрени.

— Счетоводителят ви?

— Да, казва се Арнолд Проктър.

— Още ли работи за вас?

— Да. В Бостън е. — Таксито спря пред вратата. — Изчакайте за момент, ще ви дам телефонния му номер.

Вече излизаха и Пик попита Роулинс иска ли да го държи в течение за развоя на нещата.

— Да. Ще предупредя Проктър за вас. Не ми се ще да забърквам госпожа Роулинс. Нали ме разбирате?

Минаха с таксито през старата част на града. Ник гледаше къщите наоколо. Повечето бяха мрачни и неприветливи. Посещението го беше разстроило и гледката навън беше в унисон с настроението му. Излязоха на пътя за летището. Виждаше се океанът и Ник изведнъж се почувства малко по-добре.

— Радвам се, че си тръгнахме — каза той.

— Аз също. Беше толкова тъжно. Заслужаваше ли си да ги подложим на това?

— Не знам. Все пак се надявах да попаднем на някаква следа. Не можем да разберем къде са отишли двайсетте милиона. Швейцария? Бахамите? Та тези места са като черни дупки за пари. Но колата и разплащателната й сметка може да не са толкова добре скрити. Когато се върнем, веднага ще отида при Арнолд Проктър.