Хауърд Камински, Сюзън Камински
Дванадесетте (11)

11.

Ник Бароус направи знак с ръка на отговорника по комуникационните връзки да започне да записва и вдигна телефонната слушалка. Джошуа Хамък се обаждаше три часа по-рано от обикновено. Слънцето още не беше изгряло. През последната седмица Бюрото искаше телефонните им разговори да се провеждат по различно време. Това беше едно от безуспешните им усилия да намерят изход от безизходното положение. Ник знаеше, че времето им изтича. Всички във фургона се наведоха напред в очакване.

При последната им среща Хамък беше казал: „… приготвяме се за ново начало.“ Всяка нощ тези думи не даваха покой на Ник и постоянно изникваха в ума му като натрапчив куплет от погребална песен, който не можеше да прогони от съзнанието си. Освен това добре си спомняше и краткия отговор на Джошуа: „Няма да има повече деца.“ Всичко това постоянно се въртеше в главата му като в омагьосан кръг.

— Добро утро, Джошуа — каза Ник в слушалката, като се надяваше, че отсреща ще последва отговор. В продължение на една седмица от другата страна на линията имаше само мълчание, а също така не бяха пуснати и повече деца.

— Добро утро и на вас, агент Бароус. Днес молихте ли се?

— В последно време само това правя. Моля се — отвърна облекчено Ник. — Моля се да пуснеш и другите деца, за да се грижим за тях, докато всичко това приключи. Така ще е най-добре за всички, особено за децата.

Той млъкна, като чакаше Хамък да отговори. Отново в съзнанието му изплуваха думите „Няма да има повече деца“.

— Аз и всичките ми последователи сме готови да изпълним божествената и патриотична задача, за която сме избрани. Нашата мощ ще прочисти тази прокълната земя от дяволските сили…

Гласът на Хамък звучеше странно, почти непознато. Въобще не спомена за децата. И тогава сърцето на Ник трепна, изведнъж осъзна какво щеше да се случи.

— Спри! — извика на отговорника за връзката. — Хамък не е там. Това е запис.

— Какво става? — попита младият мъж от прокуратурата. — Нищо не разбирам.

Ник рязко отвори вратата на фургона и нареди на един от агентите:

— Обади се на военните постове и им кажи, че сме тръгнали. Останалите да ме последват. По-бързо.

Ник изхвърча от фургона. Все още чуваше гласа на Хамък: „Ние ще прочистим… Семената на възмездието са вече посети…“

Затича се към джипа и отвори вратата. Вече се наместваше вътре, когато го заля внезапна гореща вълна. Секунди по-късно се разнесе звук на силна експлозия. Той погледна към платото, но успя да види само гъст облак от пушек и огън на мястото, където преди се намираше укреплението на Хамък. Знаеше, че там вече няма нищо.

Ник се отпусна в джипа целият скован от ужас. Не можеше да помръдне. Все пак се оказа прав за Хамък, но не почувства никакво задоволство от този факт. Разплака се силно, не беше плакал така от дете. Всички дойдоха до него, за да получат нареждания, но той не можеше да спре.