Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Twelve, 1999 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- , 2002 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Silverkata (2021)
- Корекция и форматиране
- Epsilon (2022)
Издание:
Автор: Хауърд Камински; Сюзан Камински
Заглавие: Дванадесетте
Преводач: Богомил Кариев; Лилия Висулчева
Година на превод: 2002 (не е указана)
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: ИК „Атика“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2002
Тип: роман (не е указано)
Националност: американска (не е указана)
Печатница: „Атика“
ISBN: 954-729-139-4
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/16350
История
- — Добавяне
5.
На предната врата се позвъни точно в пет часа. Въпреки целия безпорядък в личния му живот конгресмен Питър Хейс се гордееше с точността си. Ако закъснееше за театър или изобщо не отидеше, то беше, защото така е решил, а не защото е забравил или е имал много работа. Кариерата му беше основният приоритет.
А тя процъфтяваше. През трите години след раздялата им Санди го беше срещала случайно на половин дузина приеми, въпреки че щом застанеха лице в лице, трудно намираха тема за разговор. Напоследък го бяха назначили в Комисията на вътрешните работи и беше започнал редовно да се появява по Си-СПАН и различни телевизионни дискусии. Това беше сигурен знак, че е изгряваща звезда.
Ник напусна Тълса и веднага се върна във Вашингтон и в спалнята за гости на Санди. Трудно беше да се каже кой от двамата е по-ядосан. Какво можеха да направят по-нататък? Имаше ли въобще „нататък“? Една вечер след неколкодневни размисли на Ник му беше хрумнала идея.
— Защо не поканиш Питър? Питър Хейс — предложи той.
— Защо? — беше попитала Санди.
— Няколко пъти си споменавала, че се справя много добре. Със сигурност има някаква власт. Мамка му, та аз дори видях по телевизията този глупак.
— Щом е глупак…
— Чакай малко. Искам да разбереш, че не съм очарован от идеята да се запозная с него, но може би той ще се окаже спасението ни. Трябва да накараме някои хора в правителството да разберат какво става всъщност. Той може да ни е от голяма полза. Във всеки случай на теб поне няма да ти откаже и ще се съгласи да се срещне с нас. Надявам се, че съм прав.
— Разбира се — беше отговорила тя и се бе свързала с Питър. И сега той стоеше пред входната врата.
— Здрасти, Питър. Влизай. — Санди го наблюдаваше как заоглежда всекидневната още с влизането си. Искаше да провери какво се е променило от последното му идване. — Благодаря ти, че намина.
— За мен е удоволствие, Санди. — Стисна ръката й и я целуна леко по бузата. — Но не мога да остана дълго.
— Знам. Балът „Гридирон“. Фракът ти е чудесен. Изглеждаш впечатляващо.
— И аз мисля така. Правен е по поръчка. Мисля, че често ще имам възможност да го нося.
— О, така ли? — повдигна тя вежди.
— Добре де. Взех го под наем, но наистина изглежда доста прилично, щом и аз самият го казвам.
Санди не беше на същото мнение. Правеше го прекалено широк. В някои отношения Питър бе почти физическата противоположност на Ник. Беше средно висок, набит и със светла кожа. Светлокестенявата му коса беше поизтъняла, но това не се забелязваше по телевизията и не пречеше на момчешкия му вид. Санди усети, че той все още разчита на него. Изглеждаше по-млад от Ник, чиито тъмни очи, напрегнатост и емоционални преживявания го състаряваха. Всъщност беше обратното.
— Сара вечеря в момента, но искам да се видите, преди да съм ти казала защо ти се обадих. Не трябваше да е тук, но така се получи. Ще говорим тихо. Споменах ти за приятеля ми Ник по телефона. От няколко дни е тук и след малко ще слезе. Какво ще пиеш?
— Газирана вода с много лед — каза Питър. — Сега разбрах какво се е променило в тази стая. Най-накрая си успяла да разглобиш полицата над камината. Красиво е.
— Е, помогнаха ми. Наех човек.
— Нещо претапицирала ли си? Онзи стол до камината?
— Винаги си имал набито око, Питър. — Отвори вратата към кухнята и каза на Сара: — Ела да кажеш здрасти на Питър, миличко.
— Само да си доям картофеното пюре. Джина много го обича и ще изяде и моето, ако дойда сега.
Тогава Санди я хвана за ръка и я заведе в хола. Джина, която живееше с тях и се грижеше за момиченцето, оправи дългата си черна коса с ръка и ги последва. Санди я беше срещнала преди Меса Бланка. Тогава Джина беше осемнадесетгодишна и работеше към една програма за защита на малтретирани деца. Самата тя с родители агресивни алкохолици, била подпомогната от тази програма. Беше толкова умна и спокойна, имаше такъв усет, че скоро започна да помага на Санди и по други проекти.
— Хей, господин конгресмен, как сте? — поздрави тя Питър с хладна усмивка. Той й кимна в отговор и се наведе да прегърне Сара с обиграните жестове на политик — топло, но не чак толкова.
Санди стоеше до него и предположи, че и той сигурно си мисли същото като нея. Пристигането на Сара беше сложило край на това, което те наричаха брак. На Питър му беше пределно ясно, че да има красива и представителна жена като Санди е голям плюс за всеки политик, но той не искаше тя да влачи и дете със себе си, и то най-вероятно ненормално, последиците от което можеха да се окажат неконтролируеми.
Сара и Джина се върнаха в кухнята, Санди затвори плътно вратата, пусна музика — Чет Бейкър — и увеличи звука.
— Преди Ник да е слязъл, искам да ти кажа нещо. Причината, заради която ти се обадих.
— Бих желал да ми се обаждаш по-често — прекъсна я той, седна на дивана, но преди това внимателно отметна полите на фрака настрани.
— Много съм уплашена.
— Какво е станало?
— Някой се опита да отвлече Сара. От училището й. Всичко е било планирано предварително. Направо е чудо, че не успяха.
— Какво са направили?
— След малко ще научиш всичко. Важното е, че не успяха.
— Полицията какво каза?
— Разследват — отговори му тя ядосано. — Отказват да ми повярват, че знам кой го е направил.
Звукът от уредбата беше силен и никой от двамата не усети влизането на Ник.
— Подраних ли? — попита той.
— Не. Ела. Питър, това е Ник Бароус. Запознах се с него преди четири години. Той ръководеше операцията на ФБР в убежището на Хамък.
— Мисля, че си спомням за вас — отбеляза конгресменът.
— Очевидно помниш и какво се случи там — добави Санди.
— Експлозията ли? Разбира се. Ужасна работа. Толкова хора умряха безсмислено, но не съм се сещал за този случай оттогава.
— Това е проблемът. Никой не се е сещал.
— Защо е необходимо. Беше преди четири години. Вече е история.
— Не е — прекъсна го Санди. — Мисля, че ще разбереш защо. Ник ще ти разкаже цялата история.
— Въобще не исках да се замесвам в случая Хамък отново — започна Ник. — Беше последното нещо, което бих поискал да направя.
Говори в продължение на петнадесет минути. Накрая направи дълга пауза.
— Не е ли ясно? — завърши Ник. — Наистина се нуждаем от помощта ти.
— Абсолютно — подкрепи го Санди. — Повече не можем да продължим сами. Имаме нужда от теб.
— Какво общо имам аз с това? — възрази Питър.
— Всичко или нищо — отговори му Ник. — Зависи от теб. Взех си един месец отпуск от Бюрото, но…
— Бюрото, ФБР! Това е тяхна работа, не моя. На хората в моя щат не им пука какво се е случило преди четири години в другия край на страната.
— Ще започне да им пука — каза Ник. — Повтарям ти, децата на Хамък са отговорни за убийствата на Ед Трейнър и Клейтън Босуърт. Дори и мен се опитаха да убият.
— Съжалявам за това, но този култ няма нищо общо с моите избиратели в Делауеър.
— Грешиш, Питър — опита пак Санди. — От това, което ти казахме, не ти ли стана ясно, че тук ФБР са се издънили.
— Ами да, но…
— Нали мислиш скоро да се кандидатираш за сенатор?
— Вярно е, говорил съм вече за тази възможност с моите хора.
— Не е достатъчно да си конгресмен в Делауеър. Знаеш това. Искаш да си известен и извън твоя щат, както си вътре, нали? Така ще получиш повече пари за кампанията. Това ще ти направи такава реклама, за каквато даже и не си мечтал. Не става въпрос за местен въпрос, а за проблем от национален мащаб. И е свързан с деца. Като член на твоята комисия си в идеално положение и ти гарантирам, че рейтингът ти ще скочи до небесата! Ще бъдеш експерт по проблем, който няма да загуби своята актуалност, нито ще се реши с пожелания. Не е ли това, което винаги си търсил?
Настъпи мълчание, което продължи сякаш минути. Най-после Питър се изправи. След още една пауза заяви:
— От това може да излезе нещо. — Изгледа последователно и двамата. — Наистина. Оставете ме да помисля няколко дни и ще ви се обадя. А сега — той погледна часовника си — тръгвам за „Гридирон“.