Хауърд Камински, Сюзън Камински
Дванадесетте (18)

2.

— В колко часа са прожекциите на филма?

— В седем и в девет.

— В седем ще има голяма навалица.

— Прав си. Да си вземем по един хамбургер и бира и да го гледаме в девет.

— Надявам се този да е по-добър от предишния му филм.

— Откога си станал такъв филмов критик?

— Последният наистина за нищо не ставаше.

— Всички филми на Жан-Клод ван Дам са хубави. Колкото повече ритници раздава, толкова по-интересно става.

Беше шест и половина и току-що беше приключила смяната на служителите в супермаркет „Пени Сейвър“, които се занимаваха с опаковането на продуктите и работеха на касите. Тримата млади мъже се преобличаха в един малък килер, пригоден за съблекалня.

— Хей, Джери, защо не дойдеш с нас? — попита Били Уелс.

— Да, Джери, ела. Знам, че в твоята бърлога криеш някое готино маце, но остави я поне една вечер да си почине. Никога не излизаш с нас. А! Това моят дезодорант ли е?

— Съжалявам, но тази вечер съм зает. И, Уейн, наистина няма никакъв смисъл да използваш такъв език.

— О, върви на майната си, Джери. Запази си проповедите за неделя в църквата.

— Престани, Уейн. Не се заяждай. Остави човека на мира — каза Били.

Рожденото име на Джери Холанд беше Джон Филип Харис. На десети март 1992 г. Джошуа Хамък го беше кръстил и му бе дал новото име Джебедая Хамък.

Джебедая бързо се облече и си тръгна. Няколко минути по-късно Уейн Фалмър се настани в пикапа на Били Уелс и го попита:

— Не знам какво толкова намираш в него и винаги го защитаваш.

— Защо просто не го оставиш на мира? Джери е наред, просто е много тих.

— Тих ли? Той е като някоя шибана мумия. От колко време работи тук? От около две години, нали? Някога да те е канил или водил на гости у тях? Спомняш ли си поне един път да е излизал с нас на бира? Според мен е пълен хахо.

— Какво от това. Колко пъти ти е взимал празничните смени? Никога не е искал да му връщаш услугата. Това, че е затворен, си е лично негова работа.

— И все пак мисля, че е доста странен.

Джебедая живееше в стара ферма на около двадесет километра от Чимайо, Ню Мексико, северно от Санта Фе. Най-близките му съседи бяха едно испанско семейство, което отглеждаше чили. Ранчото им се намираше на около километър и половина надолу от фермата му. Пътят натам беше тесен и каменист, лъкатушеше и се извиваше като размотано кълбо.

Джебедая влезе в къщата си. Слънцето вече залязваше зад сивите скалисти хребети. Той бавно обиколи стаите и внимателно огледа дали всичко е на мястото си. Извади от джоба си списък, беше го направил сутринта.

После отиде в килера. Там беше тялото на мъжа, когото срещна два дни по-рано в един бар в Албакърк. Беше преоблякъл трупа в свои дрехи, сложил му бе същия като своя часовник „Суоч“, маратонки „Найк“, а в джоба на ризата беше пъхнал очила „Рейн Бан“. Той завлече тялото до хола, повдигна го леко нагоре, а после го пусна да падне, така че главата да се удари в ръба на една масичка за кафе от ковано желязо. Джебедая подскочи несъзнателно от звука на раздирането на плът и чупенето на кости. Дълго време гледа безжизненото тяло, после прибра листа обратно в джоба си. Отиде в спалнята и взе оттам една отоплителна печка. Върна се в хола и я постави точно пред краката на трупа, все едно човекът се е спънал в нея. Вкара щепсела в контакта, но не го пъхна изцяло, а го остави леко изваден. Беше оголил жиците около щепсела, така че като се включи печката, да стане късо съединение. После взе от полицата върху камината една газена лампа и я хвърли близо до тялото. Газта изтече и веднага попи в персийския килим, сякаш беше направен от памук.

Отиде в спалнята, взе раницата си и се върна в хола. Застана до тялото и мислено си представи сцената. След като се убеди, че всичко е направено както трябва, извади от джоба си кибрит, запали клечка и я хвърли върху килима. После тръгна бързо към вратата. За секунди килимът се подпали. Той остана до вратата, докато пламъците не обхванаха трупа, после излезе.

Повървя около стотина метра зад къщата и стигна до мястото, където бе скрил един мотор „Хонда“. Беше го купил от „Галъп“ преди една седмица. За целта беше откраднал шофьорска книжка, платил бе в брой. Тръгна надолу по пътя. Пламъците вече стигаха чак до прозорците. Джебедая нито веднъж не погледна назад. За пръв път от години се усмихваше.