Хауърд Камински, Сюзън Камински
Дванадесетте (51)

16.

Всички се бяха хванали за ръце в кръг. Клечаха на земята и камъчетата се забиваха в коленете им. Бяха навели главите си и силно стискаха очи. Слънцето се беше скрило и планинският хребет над тях се къпеше в мека пурпурна светлина. Винаги по залез-слънце, точно преди вечеря, се молеха. На края на молитвата всички едновременно отвориха очи и вдигнаха главите си.

— Джошуа — поде Джебедая с ясен глас, — знаем, че си с нас всеки миг и всеки ден. Ние също сме с теб. Нищо не може да ни навреди, защото ти ни наблюдаваш и бдиш над нас. Молим те да запазиш сърцата ни чисти и да напътстваш делата ни, за да може пътят ни да ни отведе при тебе и в рая. Ние сме твои верни пратеници и никой няма да ни попречи да раздадем твоето възмездие.

Всички отново наведоха напред глави, после станаха и тръгнаха обратно към мината. Все още се държаха за ръце.

Същата вечер, докато по-малките учеха наизуст поредната част от Библията, Джебедая, Мери и Матю напуснаха мината и тръгнаха надолу към долината. Лунната светлина осветяваше пътя им. Небето беше тъмносиньо и осеяно със звезди. Вървяха около половин километър, без да проговорят. Матю наруши мълчанието и попита:

— Ако продължаваме така, нищо няма да се получи. Джошуа ни е възложил важна мисия и ако я караме така, ще се провалим. — Той пъхна ръце в джобовете си и спря. Погледна Мери и Джебедая и добави: — Прекалено много се бавим и протакаме нещата.

И двамата знаеха, че Матю е ядосан, и затова не искаха по-малките да чуят разговора им. Разногласието щеше да отслаби силата им. Джошуа беше предвидил подобно нещо и винаги ги предупреждаваше да бъдат единни. Всички дрязги идваха все от Матю. Той постоянно си мислеше, че е равен на Джебедая, и винаги поставяше авторитета му под съмнение. Джебедая притежаваше вътрешна сила и Джошуа го беше назначил за глава на семейството им. Това му даваше право да стои по-високо от Матю. Напоследък обаче момчето все по-трудно можеше да бъде контролирано.

— Знам, че съм прав. Бароус все още е жив. Няма да се спре пред нищо, докато не ни открие. Ами Сара? След първия опит да си я върнем обратно се отказахме. Тя е част от семейството ни и е по-важна от всеки един от нас. Сара е от семето на Джошуа и е единственото му истинско дете. Носи в себе си жива частица от него. Та тя е негова кръв и плът.

— Прав си — отвърна Джебедая тихо и се приближи към него. Матю имаше дълга руса коса, която като водопад се спускаше по раменете му и блестеше на лунната светлина. — Ние все още не сме се отказали. Ще си върнем Сара, ще я измъкнем от доктор Прайс възможно най-скоро. Тя принадлежи на семейството ни.

— Довери ни се, Матю — подзе Мери. — Много скоро Сара ще е при нас. Джебедая има нов план.

— Защо първо с теб е споделил плана? — изкрещя момчето. — Мисля, че ние тримата сме най-големи от семейството. Аз също трябва да участвам във взимането на решенията.

— Прав си — отвърна Джебедая и прегърна Матю. Първоначално момчето избута ръката му, но после престана да се дърпа. Джебедая знаеше, че Матю се нуждае от внимание, и в момента те му го оказваха. От всички членове на семейството им той изискваше най-много от тях. Това, което му даваха обаче, никога не му беше достатъчно. — Мислех да те запозная с плана си тази вечер. Нужна ми е помощта ти. Ти беше най-важният човек при изпълнението на първите две мисии. Тогава всичко мина гладко благодарение на теб. Сега трябва да се погрижим за двамата журналисти и да измъкнем дъщерята на Джошуа от доктор Прайс. Това означава, че ние двамата заедно с още две или три от по-малките деца ще отсъстваме от мината за известно време. На останалите ще им е много трудно без нас, особено на Мери — Джебедая придърпа Матю по-близо към себе си. — Много скоро, преди още да се усетим, ще сме изпълнили всички заповеди на Джошуа. Голяма част от плана ни вече е осъществена. Много скоро ще пристъпим към изпълнение на основната ни мисия — голямата разплата.

Мери застана от другата страна на Матю и го прегърна през кръста. Тримата стояха така дълго време. Високо в небето над тях се виждаше мигаща светлина от минаващ самолет. Нищо друго не помръдваше. В този момент всички почувстваха любовта си, както и тази на Джошуа. После тръгнаха да се прибират. Шумът на вятъра беше единственият звук в нощната тишина.