Хауърд Камински, Сюзън Камински
Дванадесетте (60)

1.

— Ало?

— Лори? Ник е.

Най-после. От няколко дни се опитваше да се свърже с Лори Абът, старата му приятелка от агенцията за „Алкохол, тютюневи изделия и огнестрелни оръжия“, съкратено АТО. Беше много трудно човек да се свърже с високопоставен държавен служител, а и самият разговор не се очертаваше да е лесен. Смъртта на Бърни Уилис беше доказала за пореден път колко пресметливи и безмилостни са децата на Хамък. Ако някой не ги спреше, за Ник беше ясно, че ще последват още убийства. Вече бе крайно време някой от управляващите да му повярва. Трябваше да се сети за Лори още след убийството на Клейтън Босуърт.

— А, старият ми приятел Ник Бароус — каза тя саркастично.

— Хей, радвам се да те чуя отново, но забелязвам някаква особена нотка в гласа ти. Всичко наред ли е? — попита той с мисълта, че може би трябва да спре още тук.

— Какво според теб да е наред? — ядоса се Лори. — След Меса Бланка ти се обаждах и ти писах вече не знам колко пъти, а ти нито дума. Така ли се отнася човек с един приятел? Много, много стар приятел? Накрая се отказах.

— Ако само знаеше какво ми мина през главата…

— Предполагам. Можеше да поговорим. Нали за това са приятелите.

— Търсих те наскоро, но ти беше на конференция в Лондон.

— Голяма работа. Това беше преди две седмици. Какво ще кажеш за четирите години преди това?

— Добре де, извинявай. — Изчака за момент. Очакваше, че ще измърмори разбиращо, но тя мълчеше. — Сега живея във Вашингтон — смени темата Ник. — Временно. Трябва да се видим. Съгласна ли си да се срещнем и да поправим стореното?

Настъпи дълга пауза.

— Сега не мога — каза Лори най-накрая с променен глас. — Кити е болна. Скоро й направиха мастектомия. На един профилактичен преглед се оказало, че има някаква бучка. Последваха изследвания, напрегнато чакане, операция, още изследвания, а сега химио- и радиотерапии. Скъсвам се от работа само за да не мисля за това, но щом се прибера у дома, постоянно съм под напрежение. Тя има нужда от мен, Ник.

Въпреки че разбираше положението й, му се искаше да извика, че и той се нуждае от нея, но вместо това каза колко много съжалява за Кити. Преди да успее да изрече още нещо, Лори обеща, че ще се свърже скоро с него, и затвори.

Ник не можеше да чака Лори да му се обади и след няколко дни, колкото и да му беше неудобно, пак й звънна. Беше права, че се е отнесъл грубо с нея. От самосъжаление се бе постарал да я изхвърли от живота си.

Този път имаше късмет. Кити се оправяше. Най-лошото беше преминало. Лори се съгласи да се срещнат за по едно питие в някакъв бар близо до дома й в Кливланд парк.

Познаваха се още от университета. Срещнаха се през втората година от следването на курса по гражданско процесуално право. Курсът се водеше от един професор, който беше страшилището на всички студенти — с остър език, безмилостен тиранин. Помагаха си един на друг. Станаха близки приятели, а след това и любовници. Шест месеца по-късно Лори го заряза заради някаква жена, с която ходеха на курс по йога. Оказа се, че предпочита да бъде с жени. Скоро се появи и Кити.

Двете бяха заедно вече дванадесет години, почти толкова, колкото Лори беше работила в АТО. „Нали знаеш, съкратено от Алис, Тереза и Одри“, беше му казала при постъпването си. Единственият път, когато професионалните им пътища се пресякоха, беше преди четири години в Меса Бланка. Тогава тя дойде с Ед Трейнър и прекара там по-малко от двадесет и четири часа.

Напитките им пристигнаха и те се чукнаха.

— За приятелството — заяви Ник, след това се наведе и лекичко я целуна по устните.

— Въпреки усилията ти в противоположна посока — усмихна се Лори. Беше висока и елегантна, с вълниста руса коса и дрезгав глас. — Знаеш ли, че следях какво се случва с теб — продължи тя. — Наистина съжалявам, че стана така. Тълса! Знам, че е било гадно.

— Гадно ли? Де да беше само това! — изсмя се той иронично. — Бракът ми, който никога не е бил нещо особено, потъна по-бързо от „Меримак“. Или беше „Монитор“? След това се пристрастих към алкохола. Сигурно ти звучи като сапунена опера, но поне се отървах от последното. Напоследък съм свеж като морков, но това не минава при Фил Лашанс. Нареди ми да изляза в отпуск по болест. Той буквално си мисли, че съм луд.

— Хайде бе!

— Да. Ненормален, откачен, луд за връзване. Освидетелстван. Ти си избери.

— Какво е станало?

— Ами ти беше в началото на историята с Хамък, но тя все още не е свършила. Става нещо невероятно, ужасно. Сигурен съм, спомняш си, че преди да прати паството си в царството небесно, Хамък освободи дванадесет деца. И сега, четири години по-късно, тези деца, на възраст между девет и двадесет и една години, се събраха и… започнаха да извършват убийства.

Лори отвори широко очи.

— Да, убиват. Точно това имах предвид. Всичките им жертви са свързани по някакъв начин с обсадата. Знам, че звучи невероятно, но Санди Прайс, детската психоложка, която се занимаваше с децата там, и аз сме убедени, че точно това се случва. Във ФБР мислят, че аз, ние не сме наред. Не виждат никаква връзка между децата и убийствата. Според нас обаче има. В крайна сметка човек никога не обръща внимание на тези така наречени съвпадения…

Ник разказа цялата история, от последното излизане с лодка на Ед Трейнър до последната чаша вино на Бърни Уилис. След това я погледна внимателно.

— Лори, това се случва наистина. Можеш ли да ни помогнеш?

— Най-малко мога да проверя някои неща в нашите бази данни.

— Чудесно, но го направи дискретно — зарадва се Ник.

— Дискретно! — засмя се. — Второто ми име е предпазливост. Това качество е особено развито у лесбийките. Не съм стигнала дотук с телевизионни изяви. Сериозно, ще се пазя. Имам и едно предложение. Един от приятелите ми, Анди Бакъс, работи към Националната служба за охрана. Ако има потенциална заплаха за президента или вицепрезидента, а от това, което ми разказа, явно има, те трябва да знаят. Ще ти уговоря среща с него.

— Идеално.

— Не се вълнувай толкова. Реакцията му най-вероятно ще бъде като моята, скептична. Трябва да ти кажа, че цялата тази история звучи доста неправдоподобно. Изглежда толкова неистинска, невероятна, че не мога да си представя кой би повярвал. Помисли си само — група деца между единадесет и двадесетгодишни или там колкото каза, които са толкова добре организирани и толкова пълно отдадени на отмъщението за смъртта на един откачен лъжепророк; имат милиони долари на разположение, разбират от взривни вещества и бог знае от какво още; превърнали се в банда убийци, по-опитни от всяка бунтовническа групировка, за която съм чувала. Кой би повярвал на това?

Ник поклати глава, без да отговори. Загледа се намръщено в пода.

— Все пак може би, казвам само може би — продължи тя, вероятно само за да го ободри малко, — ако напишеш всичко това, от началото досега… Всички неща, които мислиш, че са се случили и защо, и особено онова, което може да се докаже… е, нещата може би ще изглеждат по-различно. Още сега мога да ти кажа, че ако те изпратя при Анди Бакъс и се опиташ да му разкажеш всичко така, както го разправи на мен, просто няма да мине. Един доклад обаче може да предизвика по-сериозен интерес.

— Твоят човек да не е някой сух бюрократ?

Лори се засмя:

— Повече от всеки друг би трябвало да познаваш любовта на управляващите към правилата.

— Вярно е, но върни малко назад. Децата са напуснали домовете си по едно и също време, сякаш по сигнал, и са изчезнали. Всички едновременно. Това все трябва да означава нещо.

— Постоянно изчезват деца. С хиляди. Помниш ли снимките на изчезнали деца, които отпечатваха на кутиите с мляко? Всяка сутрин виждах различни лица и си мислех за мъката на семействата им, а просто исках да си направя капучино и малко утринно спокойствие.

— Може да се получи много дълъг доклад — отстъпи накрая Пик.

— С всичките ти твърдения би трябвало да е такъв. Напиши го, изпрати ми го и аз ще го предам бързо. И още нещо.

— Какво?

— Повече не изпробвай колко силно е приятелското ми чувство към теб. Договорихме ли се?

— Дадено.