Хауърд Камински, Сюзън Камински
Дванадесетте (57)

22.

„Имате връзка с номер 364–5227. Семейство Стаг в момента не са у дома си, но явно вие сте. Оставете съобщение и ще се свържем с вас възможно най-скоро.“

Гласът на телефонния секретар на Нелсън Стаг беше по-дълбок от нормалния му тон и бе изпълнен със сърдечността на водещ на телевизионна дискусия.

— Нелсън, Ник е. Спешно трябва да говоря с теб. Обади ми се възможно най-скоро. Мисля, че имаш номера ми, но ще ти го оставя пак за всеки случай. Той е 763–4487. Надявам се, скоро да се чуем.

През следващия ден и половина Ник се обади на Нелсън над десет пъти. Съобщенията му ставаха все по-остри („Обади ми се, за бога!“) и злобни („Не ти се обаждам в работата, Нелсън. Ти каза, че мога да те намеря на този номер. Винаги съм мислел, че не си мекотело“). Беше сигурен, че Нелсън си е вкъщи и слуша съобщенията му напрегнато, като приведен над нелегална късовълнова радиостанция шпионин от филмите за Втората световна война.

Две сутрини по-късно Нелсън Стаг тъкмо излизаше с колата и бе принуден рязко да натисне спирачките заради внезапно изскочилия от храстите Ник Бароус, който му прегради пътя.

— Здравей, стари приятелю — каза Ник със саркастичен тон и се качи на предната седалка. — Изглежда, тези дни си много зает или телефонният ти секретар се е повредил.

— Какво има този път, Ник? Децата на Хамък пак ли са непослушни? Нещо като „Семейство Брейди“?

— Много смешно, няма що.

— Закъснявам, Ник. Какво искаш?

— Става въпрос за убийството на Фран Маркъм.

— Нека да позная. Едно от твоите деца я е очистило.

— Може би.

— Знаеш ли какво, наистина се тревожа за теб. Мисля, че си откачил. Станал си един от маниаците на тема конспирация. Нали знаеш, всеки друг, но не и Осуалд^[1]. Сигурно мислиш, че и Винс Фостър е бил убит.

— Трябва да се свържа с вашингтонската полиция.

— Боже мой, Ник, няма ли да се откажеш най-после? Трябва да си в отпуск. Ако Лашанс разбере, че още се занимаваш с Хамък, болестта ти ще стане постоянна.

— Това си е мой проблем, Нелсън.

— Притесняваш ме. Казах ти да не ме занимаваш повече с това. Кариерата ми ще се срине за нула време, ако директорът разбере, че ти помагам.

— Нали ми беше казал, че мога да те търся у вас.

— Промених си мнението.

— Благодаря ти, приятелю.

— Толкова си обсебен от тази твоя откачена мисия, че не ти пука дали ще завлечеш мен или още десетима други заедно с теб на дъното.

— Просто казах, че трябва да говоря с някого от полицията.

— Това да е за последно, Ник.

— Не се притеснявай, така ще е.

— Пендър. Удро Пендър. Всички му викат Уди. Вторият в отдел „Убийства“. Работил съм с него няколко пъти. Стабилен е. — Ник си записа името в бележника, с който никога не се разделяше. — Ще му се обадя тази сутрин. Ще чака да му звъннеш.

— Благодаря ти.

— И помни. Това беше за последно. Наистина. Повече не ме търси.

— Как бих могъл да забравя?

Двамата се гледаха безмълвно известно време, след това Ник излезе от колата. Нелсън Стаг потегли рязко и изчезна по оградената с дървета улица. И да се беше обърнал назад, Ник не го забеляза.