Хауърд Камински, Сюзън Камински
Дванадесетте (47)

12.

Естър Блъм беше най-добрата приятелка на Санди от факултета. Сега бе професор по теология. Двете се бяха запознали на първия учебен ден. Свързваха ги много общи неща, като любовта към операта, клюките и студената водка. Това постави основите на едно добро приятелство. Един ден Естър успя да уговори Санди да й отиде на гости във Вирджиния. Тогава доктор Прайс й разказа, че двамата с Ник са любовници. Обясни й, че настоящите проблеми с децата на Хамък ги бяха сближили, че е било въпрос на време отношенията между тях да прераснат в нещо повече от обикновено приятелство. Освен това Санди сподели, че двамата винаги са се харесвали един друг. Тогава Естър й отвърна:

— Искам да го видя. Вземи го с теб на вечеря. Трудно ми е да повярвам, че все още се намират неомъжени, красиви, хетеросексуални мъже, които са съвсем нормални и са на четиридесет и пет години. Това ми дава надежда, че и аз ще мога да си намеря някого. Със сигурност се нуждая от мъж.

Естър беше едра жена и винаги се усмихваше. Имаше черна коса, през която минаваха сиви кичури. Беше около четиридесетте и се обличаше натруфено и доста странно. Къщата й се намираше на около четиридесет километра от Колумбия, близо до парка „Принц Уилямс“. В радиус от един километър около нея нямаше други къщи. В дома на Естър се усещаше страстта й към антични предмети, малки статуетки и скулптури. Накъдето и да се обърнеше човек, се сблъскваше с някоя от многобройните й колекции: солници във формата на различни животни, пепелници с рисунки на столиците на различните щати и все неща от тоя род.

След като се нахраниха добре, тримата разговаряха почти до един часа. Естър бе нощна птица и беше свикнала да стои до късно. Затова започна да търси видеокасета на филма „Двойна гаранция“. Искаше да го изгледат заедно.

— Изкарахме си страхотно, Ес, но утре е почивният ден на Джина и трябва да ставам рано. Време е да си тръгваме.

— Какво ще кажеш тогава да гледаме „Пробивът на Милдред“. Той е по-хубав от „Двойна гаранция“.

После в продължение на още петнадесет минути бяха принудени да й обясняват, че не им се играе монополи и скрабъл. След дълги преговори Ник и Санди се добраха до вратата и си тръгнаха.

— Тя е невероятна! — каза Ник.

— Наистина — отвърна Санди и се прозя. — Много ми се иска да си намери мъж. Толкова е умна и обичлива.

— Ще трябва да изхвърли някоя от колекциите си, за да му намери място — отвърна Ник и се засмя.

Караха по тесен път, заобиколен от двете страни с дървета. Беше валяло и шосето блестеше. Пътят бе пуст и едва ли щяха да срещнат друга кола, докато стигнат до отбивката на около три километра по-надолу.

— Хрумна ми една идея — каза Санди. — Утре ще заведем Сара…

— Чакай малко — извика Ник и натисна спирачките.

На десет метра пред тях малко извън пътя беше се извъртяла кола. Някакъв човек лежеше на платното. Ник намали и видя, че беше мъж. Едно момче изскочи от мястото, където се беше обърнала колата, и извика:

— Помогнете ми, моля ви. Нуждаем се от помощ. Баща ми е тежко ранен.

— Изчакай малко — отвърна Ник, откопча колана си и се приготви да излезе.

Започна да отваря вратата, но Санди извика:

— Спри, Ник! Не излизай! Това е Сет.

Той вдигна очи и погледна момчето. То беше на пет метра от тях и държеше насочен пистолет. Сет стреля. Последва силен трясък и предното стъкло се счупи.

— Залегни — извика Ник и натисна съединителя. Опитваше се да даде на заден. Момчето продължи да стреля. Единият от куршумите счупи фара на колата. Ник успя да обърне колата и потегли бързо обратно към къщата на Естър.

— Ще повикаш ли полиция, когато стигнем у Естър? — попита Санди.

— Не. Докато пристигнат ченгетата, от децата няма да е останала и следа. Трябва да се приберем бързо, за да видим как са Сара и Джина.

Ник караше по пустия път. Беше видял на картата, че наблизо трябва да има малък град. Може би оттам щеше да успее да намери пътя към магистралата. Градът трябваше да е близо. Пътят беше прав. Ник погледна километража. Караше с осемдесет километра в час. Натисна газта. Пътят леко изви надясно, после пак продължи направо.

— Ник, каква е тази светлина? Там отдясно.

Ник се вторачи през счупеното стъкло и видя два лъча светлина през дърветата.

— Дръж се здраво — извика той.

От гората се задаваше камион. Появи се и един лендровър, който им отряза пътя назад. Ник завъртя рязко волана наляво и подкара колата през гората. За малко да се преобърнат. Някакво дърво се заби в огледалото и го счупи. Колата продължи напред, като се блъскаше в дърветата. Разнасяше се оглушителен шум. Караха известно време през гората и после отново излязоха на пътя. Успяха да се измъкнат от засадата. Колата хвърчеше бързо по тесния път.

— Зад нас ли са?

— Не мога да ти кажа… О, господи. След нас са — извика Санди.

— Не мога да карам по-бързо.

— Изглежда, че… Те се връщат. Отказаха се да ни преследват.

— Почакай малко. Какво е това пред нас? — той здраво стисна волана.

— Всичко е наред, Ник. Това са светлините на града. Всичко вече е наред. Те си тръгнаха. Оставиха ни на мира.

Ник се върна на мястото заедно с двама полицаи от полицията в Мериланд на другия ден. Огледаха пътя и от двете страни на мястото, където ги бяха нападнали. Не намериха никакви следи от колата и камиона. Видяха няколко изпочупени клона, но това беше всичко. Полицаите го питаха ще подаде ли официална жалба, но той отказа. Същия следобед си купи още един пистолет. Смяташе от днес нататък да носи служебното си оръжие постоянно.