Хауърд Камински, Сюзън Камински
Дванадесетте (8)

8.

Подобно на всички общи стаи в убежището кухнята беше голяма и без никакви украси. Приличаше на помещение на някое училище в предградията. Кухнята се обслужваше от постоянен персонал от шест жени и двама мъже, които се занимаваха с готвенето, сервирането и чистенето. Енох (истинското му име беше Лорънс Тейлър Мюлер) беше от изпълнителните и дисциплинирани приближени на Хамък. Той и един от двамата главни помощници на Джошуа се грижеха за нейната организация и поддържане.

Всички от Църквата на патриотите спасители имаха свои задължения. Дори и на малките деца се възлагаха прости задачи като включването на осветлението и оправянето на леглата. Абсолютно всички от църквата работеха. Всеки ден след обяда Енох носеше на кухненския персонал менюто за следващия ден и им поставяше задачите. Откакто беше започнала обсадата, хранителните запаси трябваше да се разпределят внимателно.

Енох беше срещнал Джошуа Хамък преди пет години във Флагстаф, щата Аризона. Там Хамък беше основал малка църква. Последователите му тогава бяха по-малко от шест човека. По-късно Енох вярваше, че в онзи септемврийски следобед божията ръка му бе показала пътя към сумрачната църква, разположена между едно перално помещение и склад за ликьори.

Преди това в продължение на три години преподаваше биология в университета в Северна Аризона. Притежаваше малък имот, току-що си беше купил джип, спортуваше всеки ден и участваше в аматьорска театрална група. Всичките му познати го смятаха за задоволен и преуспял човек. Дълбоко в себе си обаче той усещаше огромна празнота. Когато срещна Джошуа, тя изчезна внезапно и беше запълнена с неговото присъствие. Енох напусна факултета още на следващия ден, изтегли всичките си спестявания и ги дари на Църквата на патриотите спасители. От този ден нататък неговото семейство беше църквата, а негов баща — Джошуа Хамък. Преди две години Хамък му избра за съпруга Рут — една от последователките на църквата. Енох беше готов да следва Джошуа навсякъде и вярваше, че това ще му осигури място в рая редом до неговия учител.

— Джошуа иска да промени менюто за обед. Ще приготвите супа и хляб. За децата под дванадесет години няма да има промени — обясни Енох на персонала. — Дажбите ни с храна са превишени. Джошуа ще продължи да взима млякото за бебетата, които ни изпраща ФБР, но се притеснява, че останалата храна може да е заразена. Смята, че с това целят да ни разболеят и по този начин да ни направят безпомощни. На децата ще продължим да даваме нормални дажби. Ясно ли е всичко?

— Мисля, че можем вместо това да приготвяме ориз със сос. Всички го харесват и е много питателен — предложи Мириам. Беше едра негърка, присъединила се към църквата преди около година.

— Може би по-късно ще помислим за това, Мириам. Сега Джошуа иска…

Вратата на кухнята се отвори с трясък и вътре влезе Хамък, следван от неговия главен помощник Габриел.

— Енох, трябва да говоря с теб — каза Джошуа.

— Почти приключих тук. Ще дойда при теб след малко.

— Казах веднага, Енох. Важно е.

Хамък се обърна и излезе. Габриел и Енох го последваха. Той вървеше бързо, мина през коридора покрай класната стая на децата и отвори една врата, която водеше към стълбище. В края му имаше желязна врата. Дори и Хамък с неговото телосложение и ръст я отвори трудно.

Те влязоха в добре укрепен бункер, достатъчно голям, за да побере всички членове на църквата. Стените бяха направени от бетонни плочи, покрити с железни плоскости с дебелина около 12 сантиметра. До тях бяха подредени контейнери, пълни със запаси от храна и вода, които можеха да стигнат за няколко месеца.

Джошуа Хамък седна на едно голямо кресло в средата на малък подиум. Обикновено оттам се обръщаше към своето паство и ги поучаваше. Енох и Габриел си взеха сгъваеми столове от един ъгъл и седнаха точно пред него. Хамък ги гледа дълго време, преди да заговори. Всъщност изобщо не мислеше за двамата мъже пред себе си. Огледа бункера и се замисли за ФБР и за това, че знаят всичко за него. Навярно бяха прегледали всички сметки за бетона, железните плочи и вентилационните съоръжения, които беше купил от строителен магазин на около четиридесет километра разстояние. Беше използвал фалшиво име, но това едва ли щеше да ги заблуди.

„Да, агент Бароус — мислеше си той, — сигурен съм, че твоите специалисти и инженери от ФБР вече са ти обяснили какво може да се построи с тези материали. Навярно знаеш с точност дебелината на стените, колко хора може да побере бункерът, дори и цвета на пода. Знаеш много за това място, агент Бароус, но и през ум не ти минава, че именно аз ти помогнах да разбереш всичко това. Исках да знаеш за тази стая. Това може и да те изненада, но е така. Всичко беше част от моя план. Но има и още нещо — свърших много важни неща, за които ти дори и не подозираш. Знаеш само това, което аз съм искал да научиш, но за другото, което не знаеш, може да се напише цяла книга. Сигурно си забравил, че аз съм син на Господ.“

— Вярвате ли във Всевишния с цялото си същество? — попита Хамък внезапно.

Двамата мъже подскочиха, сякаш ток премина през тях.

— Разбира се — отговориха в един глас.

— Ти, Енох, вярваш ли, че аз съм Негов син, Избраникът му на земята?

— Да, Джошуа — отвърна разтреперано той.

— Вярвате ли, че единствено аз мога да ви покажа пътя към рая?

Мъжете кимнаха енергично.

— Енох, смяташ ли, че всички в нашето семейство са на същото мнение? — попита Хамък силно.

— Да, Джошуа.

— Тогава как ще обясниш това? — Хамък измъкна малко портативно радио. Батериите му паднаха на пода.

И двамата се вторачиха в него. Единственият звук, който се чуваше, беше учестеното им дишане.

— Знаеш ли къде го намерих? — продължи той, като държеше радиото с върха на пръстите си, сякаш беше умряло животно. После го хвърли на пода. — В твоята стая, Енох — изкрещя Хамък.

— Това е невъзможно!

— Съпругата ти Рут го беше пуснала. И какво мислиш слушаше? Новините! Това са дяволски слова, с които враговете ни искат да разколебаят нашата вяра. Ако змията в райската градина не можеше да говори, Ева нямаше да извърши греха. Думите са отровни. Те са пропити с мерзост, която разрушава вярата във Всевишния и неговия Избраник. Енох, искам да доведеш Рут незабавно при мен.

— Джошуа, тя е добра жена.

Хамък вдигна ръка.

— Доведи я веднага. Утре след закуска искам всички без изключение да се съберат тук — дори болните и бебетата. А сега доведи ми Рут!

Въпреки че беше с гръб към нея, Джошуа знаеше, че Рут е до вратата. Тя дишаше на пресекулки и Хамък можеше да надуши страха й подобно на потта на кон след утринна езда.

— Приближи се, Рут — каза той все още с гръб към нея.

Рут беше около тридесетгодишна, висока, с бледа кожа и големи кафяви очи. Косата й беше тъмна, почти черна. Като всички жени тук и тя носеше бял шал на главата си.

— Моля те, прости ми, Джошуа. Не бях права. Мога всичко да ти обясня…

— Никакви обяснения не могат да извинят постъпката ти. Това, което си чула, те е омърсило.

— Съжалявам, Джошуа — прошепна жената.

— Ти ме предаде и това означава, че си се отвърнала от Бог, моя баща. Трябва да бъдеш наказана.

Рут стенеше тихичко като дете. Хамък посочи една койка на стената и заповяда:

— Свали дрехите си и легни по корем ето тук!

Тя се съблече и тръгна към леглото.

— Махни и бельото си, Рут!

Жената послушно изпълни нарежданията. Хамък се приближи до нея, свали кожения си колан и бързо започна да я удря по гърба. Жената виеше и стенеше при всеки удар.

— От болката и кръвта — нареждаше Хамък — се ражда послушанието и разбирането на вярата.

Той започна да я удря по бедрата, а после по-надолу към краката. Беше се замислил за това как Рут се присъедини към църквата му. Това, че тя го откри, не беше прост късмет, а знак от Всевишния. Името й тогава беше Бренда Роулинс — едно богато и глезено момиче. Учеше в престижен колеж, но беше самотна и търсеше някой, на когото да вярва. Така откри Джошуа и когато той повече не се нуждаеше от нея, я даде на Енох.

След малко спря да я удря и захвърли настрани колана си. Наведе се над Рут и прокара ръка през разранения й гръб. После Хамък вдигна изцапания си с кръв пръст и го облиза.

— Обърни се — отсече той.

Жената изскимтя и остана неподвижна.

— Казах ти да се обърнеш. Веднага.

Жената трепереше и се обърна мъчително. Хамък разтвори краката й, легна грубо върху нея и я удари през лицето. Рут изхленчи, той я удари отново, но този път по-силно. Искаше й се да заплаче, но се сдържа. Бузата й беше започнала да се подува. Джошуа наблюдаваше с огромно задоволство страданието й.

— Сега, когато изтръгнах злото от теб, ще те пречистя чрез семето господне. Готова ли си, Рут?

Жената промълви нещо.

— Не те чух!

— Готова съм, Джошуа.

— Това не е истинското ми име нали, Рут?

— Не е.

— Тогава се обръщай към мен както трябва.

— Да, отче наш.

— Така вече е по-добре. Готова ли си?

— Да, отче наш. Готова съм.