Хауърд Камински, Сюзън Камински
Дванадесетте (24)

3.

Ник Бароус повдигна глава от възглавницата и огледа стаята. Щорите на прозореца бяха вдигнати (което се случваше много рядко) и стаята бе обляна в светлина. Седна в леглото и се огледа. Беше с дрехите си, само обувките му бяха свалени. Главата го болеше, сякаш цяло стадо диви коне трополяха вътре. Легна отново и болката поотслабна. Имаше откъслечни спомени за разговора със Санди Прайс в бара и за побоя по-късно. Цялото тяло го болеше, а кръвта в устата му имаше вкус на пръст. В този момент Санди се появи на вратата, в ръката си държеше чаша.

— Какво е това? — успя да попита Ник.

— Нарича се кафе — отвърна тя и влезе в стаята. — Ще ти помогне.

— Не искам да се събуждам. Искам да остана сам. Не мога да понасям да ми се смеят още в ранни зори.

Санди се изсмя:

— Почти обед е вече.

— Е?

— Няма да се отървеш така. Престани да се инатиш и се изправи.

Нещо в гласа й го накара да пусне краката си на пода и да седне на ръба на леглото. Чувстваше се отвратително. Животът му беше отвратителен, но не му пукаше. Какво, по дяволите, правеше тази жена в апартамента му?

Главата му се заклати, но погледът беше вече достатъчно фокусиран, за да огледа стаята.

— Тук има нещо странно — измърмори.

— Може би защото е изчистено.

— Значи ти си моята чистачка и тъкмо си прекарала нощта с мен.

— Диванът не е лош, но спри да шикалкавиш. Трябва да дойдеш с мен в Чимайо. Намира се в Ню Мексико, близо до Санта Фе.

— Не мога, трябва да отида на работа.

— Наистина си много зле. Днес е събота.

— Къде каза, че искаш да отидеш?

— В Чимайо. Там живееше Джебедая. Предполага се, че там е и умрял. Не ме гледай с такъв празен поглед, Ник. Знам, че знаеш за кого говоря.

— Предполагам, да, но ти не ми разказа много за това.

— Затова искам да отида там, да разбера какво се е случило. Имам два самолетни билета за Албакърк. Там ще наемем кола. Самолетът излита в три без десет, така че се размърдай малко.

— На какво дължа честта да бъда твой придружител?

Санди започваше да губи търпение.

— Не е ли очевидно? Ти участваш в това от самото начало. — Тонът й беше рязък. Остатъците от южняшкия акцент, придобит във Вашингтон най-вероятно, бяха изчезнали. — Необходим ми е мъж, който да ме придружава. Трябва ми човек, който да е добър в полицейската работа. Писнало ми е от полицаи грубияни, а подозирам, че шерифите в Ню Мексико се държат особено гадно със самотните жени.

— Това ми звучи като гонене на дивото.

— Моля те. Направи го заради мен. Важно е.

Ник престана да се противи, тя му подаде билета и продължи:

— Ако щеш, вярвай, но тук имам една стара приятелка, която е учителка. Обещах й, че ще бъда у тях за обяд, и вече закъснявам. Да се срещнем на летището в два и половина, а?

Беше два и четиридесет и пет и тъкмо бяха направили последното повикване за полет 53 за Албакърк. Вече почти не вярваше, че Ник ще дойде. Забеляза още един човек, който се беше втурнал към входа. Служителите затвориха вратата и се насочиха към главния терминал, говореха си нещо и се смееха. Тя ги последва и затърси гишето за продажба на билети на „Америкън еърлайнс“. Мислеше си за дългия път, който беше изминала само за да обядва със специалистката по класическа литература, която беше живяла в дъното на коридора по време на студентските им години. Чудеше се какво да направи за децата сега, след като Ник я беше излъгал.

Забеляза гишето навреме.

— Кога е следващият полет за Вашингтон? — попита тя.