Алиса Паломбо
Най-красивата жена във Флоренция (9) (Музата на Ботичели)

7

Дворецът на Медичите се намираше на Вия Ларга, на един хвърлей от величествената катедрала, баптистерията и камбанарията на Пиаца дел Дуомо. Марко ми обясни по пътя, че сградата е била поръчана от прочутия Козимо Старши — баща на Пиеро и дядо на Лоренцо и Джулиано.

— Един от най-известните мъже, живели във Флоренция — допълни годеникът ми и в очите му заблестя гордост. — Архитектурата е изумителна. Била е пример на подражание за мнозина, но никой не е успял да я надмине.

Продължи да говори, а аз само се усмихвах насърчително. Марко сякаш не забеляза притеснението ми.

Копнеех да надникна през прозореца, за да видя всичко — къщи, магазини, църкви и улици. Изгарях от любопитство да опозная града, за който бях чувала толкова много. Новите впечатления щяха да ме откъснат за малко от мислите за важното събитие тази вечер. Но би било съвсем неучтиво да пренебрегна компанията на Марко, макар той да не правеше нищо, за да ме успокои. През цялото време ми разказваше надълго и нашироко за постиженията на Козимо де Медичи и на внука му Лоренцо, завърнал се наскоро от успешна дипломатическа визита в Милано, където бил приет радушно от самия херцог Галеацо Мария Сфорца.

„А сега във Флоренция този прославен Лоренцо ще посрещне дъщерята на скромен благородник от Генуа“ — помислих си с разтуптяно сърце.

За щастие, не след дълго каретата спря и Марко скочи, за да ми помогне да сляза.

— Ето че пристигнахме! — провикна се весело.

Сградата, която се разкри пред очите ми, приличаше по-скоро на крепост. Представляваше масивна правоъгълна постройка от дялан камък, чийто песъчлив цвят чудесно се вписваше сред охрата на сградите и червеникавите покриви на Флоренция. Прозорци с красиви арки сякаш маршируваха в стройни редици на втория и третия етаж. Две представителни порти, умело вградени в камъка, посрещаха гордо посетителите. Отвън дворецът внушаваше страхопочитание, излъчваше сила и власт, без да е твърде красив или елегантен. Марко говореше за Медичите с почит и благоговение, които подхождаха на кралски особи, но те нямаха синя кръв и изглежда се пазеха от излишна показност. Може би затова се радваха на особена почит във Флорентинската република. Когато наближихме централния вход, следвани от Киара, вратата се отвори широко и на прага се показа прислужник.

— Синьоре, синьорина, добре дошли! — приветства ни мъжът и отстъпи встрани, за да ни пропусне. — Вие сте синьор Веспучи, нали?

— Si, а това е годеницата ми, Симонета Катанео.

Прислужникът кимна, ала тайничко ме огледа.

— Много добре. Минете през двора към градината, синьоре. Там ви очакват.

— Grazie — каза Марко и пое ръката ми. — Знам пътя.

Мъжът се поклони и оттегли, но направи знак на Киара да го последва — несъмнено към кухненските помещения.

С Марко влязохме в малък, но елегантен вътрешен двор. Арки, стъпили върху гладки колони с красиво изваяни капители, го обграждаха в живописен кръг. Прозорците на вътрешните стаи на двореца гледаха към двора. Точно срещу входа, над централната арка, имаше голям каменен барелеф — изобразяваше герб с шест топки. Емблемата на Медичите.

Насред двора на пиедестал се издигаше великолепна бронзова статуя на Давид^[1]. Той носеше широкопола пастирска шапка, в дясната си ръка държеше голям меч, а другата гордо бе сложил на хълбока. В нозете на пастира, както можеше да се очаква, лежеше главата на Голиат.

Отдръпнах се от Марко и се приближих до статуята в желанието си да я разгледам по-добре. Макар да не познавах мъжката голота, можех да оценя детайлността на скулптурата. Всички линии и извивки на тялото — мускули и плът, сякаш оживяха пред мен. Давид изглеждаше толкова истински, че сякаш щеше да слезе от пиедестала и да ни заговори.

В този миг Марко застана до мен.

— Великолепно, нали? — изрече нежно.

— Никога не съм виждала нещо подобно — промълвих.

— И едва ли някога ще видиш — добави той. — Скулптурата е дело на великия Донатело. — Погледна ме многозначително. — Това е един от символите на Флоренция, разбира се.

— Нима? — попитах. — Наистина представя достойно града, дори нещо повече.

Марко прие възхищението ми с усмивка.

— Ела — пое отново ръката ми. — Нека те запозная със семейството. С тях би могла да разговаряш за изкуство до насита.

Разделихме се със статуята на Давид и щом преминахме през арка от другата страна на двора, се озовахме в прекрасна градина, оградена от каменните стени на двореца. Прави павирани пътеки пресичаха грижливо поддържаната трева, покрай алеите бяха засадени ниски дръвчета и цветя, а сред тях бяха пръснати още статуи. В двата края на градината имаше по един фонтан, чиито водни струи кротко бълбукаха и басейна отдолу. На тревата в центъра бе сложена дълга маса, застлана с прозирна, богато надиплена покривка. Около нея бяха наредени двайсетина стола. Някои от гостите вече бяха заели местата си, докато останалите се разхождаха из градината. Запленена от чудесата, които ме заобикаляха, дори не забелязах, че всички са вперили поглед в мен. Когато го осъзнах, бузите ми поруменяха. Дотук с опитите да направя идеалното първо впечатление.

— Марко, негодник такъв! — отекна нечий глас. Тъмнокос красавец почти на моята възраст се приближи към нас. — Това ли е годеницата ти? Не може да бъде!

— Напротив — засмя се кавалерът ми и леко ме побутна напред. — Позволи ми да ти представя бъдещата си съпруга Симонета Катанео от Генуа. Симонета, запознай се с Джулиано де Медичи.

Значи това бе по-младият брат.

— За мен е чест, синьоре!

Мъжът пое ръката ми и я целуна, като направи нисък поклон.

— Честта и удоволствието са изцяло мои, синьорина. — Плъзна одобрителен поглед по тялото ми, а после го задържа върху лицето ми като омагьосан. — Уверявам ви.

— Оставиш ли го, Джулиано ще обсеби най-красивата жена във всяка компания — обади се друг мъж, щом се приближи. — Синьорина Катанео, трябва да ви се извиня заради по-малкия си брат. Уверявам ви, че не всички флорентинци имат такива отвратителни маниери. — Той също пое ръката ми и я целуна. — Лоренцо де Медичи. На вашите услуги!

Когато мъжът вдигна глава, за първи път успях да огледам добре тази изгряваща звезда на флорентинския небосклон. Брат му очевидно бе наследил цялата хубост на рода, защото Лоренцо едва ли би могъл да се нарече красив. Лицето му, обрамчено от черна коса с дължина почти до раменете, разкриваше властен характер. Имаше силно издадена брадичка и голям, доста сплескан нос, сякаш счупен по време на борба. Дълбоки тъмни очи гледаха проницателно изпод гъсти черни вежди. Но дори и така, той излъчваше топлота и очарование, а приветливите му очи издаваха буден ум. Джулиано бе божествено красив, но аз предпочитах да спечеля разположението на брат му.

— За мен е чест да се запозная с вас — отвърнах и го удостоих с усмивка.

За миг лицето му доби същото унесено изражение като на брат му. После се засмя и поклати глава:

— Не знам с каква черна магия си омаял тази красавица, Марко — каза Лоренцо, прегърнал приятелски годеника ми. — Чакам да ми се изповядаш.

Отначало шегата доста ме смути, ала когато присъстващите се развеселиха, забравих притесненията си. Флоренция наистина беше нов свят и ако желаех да стана част от нея, трябваше да слушам и да попивам всичко. Трябваше да я приема в сърцето си.

— Елате, синьорина Симонета — заяви Лоренцо и ми предложи ръката си. — Позволете ми да ви представя на останалите.

Въведе ме в градината. Зад нас Джулиано бе въвлякъл Марко в непринуден приятелски разговор и внезапно се почувствах самотна сред толкова непознати лица. Но бързо се съвзех. Ако исках Флоренция да бъде мой дом, трябваше да си създам приятели. Застанах до Лоренцо поуспокоена.

— Това е съпругата ми — посочи той дребна жена с пепеляворуса коса и големи очи. — Клариче Орсини де Медичи.

Името Орсини ми звучеше познато. От падре Валерио знаех, че Орсини са сред водещите благороднически фамилии в Рим. Медичите несъмнено бяха уредили добра партия за своя наследник.

— Синьора — обърнах се приветливо към нея. — Удоволствие е да се запознаем. Благодаря ви за любезната покана.

И аз се радвам — прозвуча нежният й глас. — Приятно ми е да срещам повече жени в приятелския кръг на моя съпруг.

— Ето я и почитаемата ми майка — допълни Лоренцо. — Лукреция Торнабуони де Медичи.

Лукреция — жената с доминираща роля при Медичите, малко ме изненада. Беше доста висока, а кестенявата й коса, малко по-тъмна от тази на Клариче, бе вдигната скромно нагоре. На лицето й бе изписана спокойна, подкупваща усмивка, с която напомняше за Богородица. Говореше се, че притежава търговски и политически нюх като съпруга си, а може би дори по-голям. Бащата на Марко я бе описал като „завършена поетеса, написала прекрасни благочестиви стихове“.

— За мен е чест, синьора — казах. — Чувала съм чудесни неща за вас.

Неудържимият й смях прозвуча някак неочаквано.

— Благодаря ти! — отвърна тя. — Божичко, колко си красива! Подобна хубост се среща рядко в Италия. Навярно и други са ти го казвали. Синьор Веспучи наистина е щастливец.

Стана ми неудобно да се усмихвам — чувах все едни и същи комплименти, независимо колко искрени бяха.

— Благодаря ви за хубавите думи, синьора. Много сте мила.

Продължиха да ме представят на учени и писатели, както и на други приятели на Лоренцо и Джулиано. Трудно можех да запомня толкова много имена и лица. „Странна е силата на красотата“ — помислих си и на устните ми се появи загадъчна усмивка. Почувствах се окрилена. Всички тези мъже се надпреварваха да напомнят за себе си. Правеха го с удоволствие, и то само за да поговорят малко с мен. Цял живот са ми повтаряли тайно или явно, че красотата е оръжие, средство и източник на власт — понякога единственото, с което разполага жената. Едва тази вечер сред Медичите започнах да осъзнавам, макар и доста наивно, как бих могла да го използвам.

По едно време Марко отново застана до мен.

— Синьорина Катанео беше очарована от статуята на Давид в двора — заяви той на Лоренцо. — Тя е голяма почитателка на изкуството.

— Нима? — възкликна мъжът и ме изгледа с подновен интерес. — И какво предпочитате, синьорина — скулптури или картини?

Изчервих се от прекаленото му внимание.

— Да си призная, обожавам поезията, синьоре — отвърнах. — Но никога не съм виждала произведения на изкуството като тези във Флоренция. Първо фреските в голямата катедрала, а сега и тази статуя.

— Тогава не ми остава друго, освен искрено да се надявам, че Флоренция ще продължи да утолява жаждата ви за знания — каза Лоренцо. — А аз ще направя всичко, за да ви помогна.

— Ще ви бъда много признателна — изрекох въодушевено.

Домакинът ми направи знак да го хвана под ръка и ме поведе към друга статуя в центъра на градината.

— Още една творба на великия Донатело — поясни, когато спряхме пред нея. — Поръчана от дядо ми Козимо като статуята на Давид. — После замълча, очевидно за да ми даде време да й се насладя, за което му бях благодарна.

И тази статуя бе от бронз, макар да изглеждаше позлатена — тъй ярко блестеше, огряна от лъчите на залязващото слънце. Изобразяваше библейската героиня Юдит, вдигнала високо меч. С другата си ръка бе отметнала главата на пияния Олоферн^[2], преди да я отсече. На лицето й бе изписана мрачна непоколебимост — сякаш изпитваше отвращение от предстоящото кърваво дело, но бе решила да го изпълни, за да спаси народа си.

— Прекрасна е… наистина — промълвих накрая, защото знаех, че Лоренцо очаква да чуе мнението ми. — Тя е… толкова храбра и тъжна едновременно.

Лоренцо отново погледна статуята.

— Признавам си, че никога не съм я виждал в тази светлина. Може би само жена е способна да забележи борбата, която бушува в душата й.

— Възможно е — отвърнах. — Не е ли удивително как двама души могат да гледат една и съща творба и да виждат различни неща?

— С тези думи ясно изразихте онова, което най-много харесвам в изкуството, синьорина — усмихна се домакинът. — Все едно дали говорим за скулптури, живопис или поезия.

Отново замълча и ми даде възможност да разгледам по-внимателно статуята. Забелязах и две малки картини, подпрени в основата й. Всяка от тях описваше историята на Юдит. На първата жената вървеше сред хълмиста местност, която много напомняше на Тоскана, с извит меч в ръка. Извърнала бе глава, сякаш искаше да каже нещо на прислужницата си, която носеше главата на Олоферн. Юдит бе облечена с надиплена роба досущ като майка ми, а дългата й руса коса бе грижливо прибрана нагоре, така че напомняше на изтънчена флорентинка. Усмихнах се, докато я гледах. В очите й се четеше ужас от извършеното убийство, но за разлика от статуята на Донатело, тук лицето й изразяваше облекчение и надежда. Надежда, че кървавото дело не е било напразно и бъдещето ще донесе благоденствие на израилтяните.

Втората картина беше още по-ужасяваща. Изобразяваше мига, в който генералите и стражите на Олоферн откриват обезглавения му труп в палатката. Безжизненото тяло в долната част на платното и най-вече кръвта, която се процеждаше от шията на мъртвия, незабавно привличаше погледа. Тялото бе сгърчено по мъчителен начин и излъчваше агонията на пълководеца в последния му час. Гледката несъмнено ужасяваше мнозина от зрителите така, както хората на Олоферн.

— Ах — каза Лоренцо, уловил погледа ми. — Радвам се, че картините ви направиха впечатление. Баща ми ги поръча неотдавна като подарък за моята майка. Художникът току-що ги завърши, затова решихме да ги изложим до самата статуя.

— Как се казва той? — попитах и отместих очи от лицето на Юдит.

— Сандро Ботичели — отвърна домакинът. — Открихме го наскоро, всъщност ми го препоръча един от братовчедите на вашия годеник. По всичко личи, че е обещаващ млад художник. — Подсмихна се. — Съмнявам се, че ще ми благодари, задето съм изложил творбите му редом с тази на прочутия Донатело.

— Работата му не отстъпва по нищо, струва ми се.

— Така ли смятате, синьорина? — сериозно ме погледна Лоренцо.

Тозчас се упрекнах за думите си, не биваше да изричам непросветеното си мнение.

— Аз все още се уча да оценявам подобни неща — промълвих смутено.

— Не, не — възрази събеседникът ми. — Моля ви, синьорина. За мен е удоволствие да чуя разсъжденията ви.

Поколебах се за миг, преди да продължа. „Не ми остава нищо друго, освен да бъда по-смела и да се надявам, че Лоренцо е благосклонен към жените с мнение, както изглежда“ — помислих си.

— Разбира се, статуята на Донатело първа грабва окото — подех. — И как иначе, цялата е обляна от светлина! Донатело несъмнено е майстор, това е истински шедьовър. Но дори и така… — Картините на Ботичели отново привлякоха погледа ми. — Юдит на Донатело излъчва страхопочитание и сдържаност, макар че в очите й бушува буря от чувства. Тя е величествена, но и плашеща. Докато Юдит на Ботичели е… много по-различна. В нея има живот. Струва ми се, че я познавам, сякаш мога да я срещна на улицата. Бих могла да съм на нейно място. Синьор Ботичели е изваял всяка частица от образа й, и то в една неголяма картина. Чудесна е! — Усмихнах се малко глуповато. — Както казах, не разбирам много от изкуство. Знам само какви чувства поражда то у мен.

— Това е достатъчно, синьорина Симонета, повярвайте ми — изрече благо Лоренцо. — Благодаря ви, че споделихте мислите си с мен. Те означават много и дават повод за размисъл.

Искрените му думи ме стоплиха. Флоренция се оказа неповторима!

— Добре е да поздравите лично художника — добави домакинът. — Убеден съм, че ще се зарадва.

Бузите ми отново пламнаха, докато се озъртах наоколо.

— Той тук ли е?

— Още не е дошъл — отвърна Лоренцо — очаквам го всеки момент. Напоследък често ни гостува.

Взрях се скришом към входа на градината, сякаш можех да призова художника с поглед. Работата му ме бе запленила толкова, че изгарях от нетърпение да го видя. Усетих прилив на топлина, когато отново се извърнах към картините му. Кой бе този човек, способен да придаде толкова живот на изкуството си?

— Колко съм нетактичен — обади се домакинът. — Пожелах да чуя мнението ви и да ви впечатля с „богатствата“ на семейството ни, а дори не ви предложих нещо освежително. — Направи знак и един слуга незабавно се появи.

— Какво желаете, синьоре? — поклони се мъжът.

— Чаша вино за синьорина Симонета, ако обичаш — разпореди се Лоренцо. — Стига да сте съгласна, синьорина.

— С най-голямо удоволствие — усмихнах се.

Той ме погледна с удивление, а после поклати глава развеселен.

— Флорентинците трябва да се пазят от вас — заяви. — Усмивката ви е направо обезоръжаваща.

Вниманието на Лоренцо малко ме смути, макар че искрено се зарадвах, когато похвали усета ми към изкуството. Поне не прозвуча като ласкателство.

Слугата се върна незабавно с чаша сухо червено вино — гордостта на Тоскана. Великолепният му вкус не ме изненада.

— Благодаря! — обърнах се към домакина.

— За мен е удоволствие — отвърна. — Мисля, че трябва да ви оставя на годеника ви. Едва ли ще му е приятно да отсъствате дълго. И кой ли би го винил за това?

Поведе ме към останалите гости, които се бяха събрали край масата. Заех мястото си до Марко, а той не скри усмивката си.

— Вече имаш приятели тук — прошепна ми нежно. — Знаех си, че ще ги очароваш.

— Лоренцо е чудесен — изрекох тихичко. — Точно както ми го представи.

— Нима мога да те излъжа, скъпа моя Симонета? Сама се убеди в думите ми. Флоренция наистина е в добри ръце.

— Така е — съгласих се. — Убедена съм, че Лоренцо де Медичи ще я направи още по-красива.

 

 

С Марко се присъединихме към веселата компания, докато отпивахме с наслада от виното, а прислугата на Медичите се грижеше чашите ни да не остават празни. Джулиано ме забавляваше с истории от детството на годеника ми. Веднъж написал любовно писмо на едно момиче и помолил Марко да й го предаде след литургия. Бъдещият ми съпруг го направил, но се престорил, че писмото е от него самия.

— Открай време си е мошеник този ваш избраник — подхвърли шеговито Джулиано. — Разбира се, нещата се развиха благоприятно за мен, тъй като дамата обяви пред всички, че дори свиня би могла да напише по-хубави стихове!

Историята много ни развесели.

— Добре си изпатих за измамата — добави Марко, който чак се просълзи от смях.

— Без съмнение — каза Джулиано. — Кажете ми, синьорина Симонета, дали си е послужил с хитрост, за да ви спечели?

— О, не — отвърнах и погледнах мило Марко. — Той е толкова очарователен.

— Аз също мога да бъда очарователен, скъпа госпожо — възкликна Джулиано, паднал драматично на колене. — А и поетичните ми умения значително са се подобрили с годините, кълна ви се!

Разсмяхме се вкупом и точно тогава Лоренцо се появи отново.

— Простете, че ви прекъсвам — заяви — но искам да ви запозная с още един човек, синьорина Симонета.

— Разбира се — отвърнах. — Марко, синьор Джулиано, бихте ли ме извинили за малко?

Напуснах веселата компания и се приближих до човека, който ме чакаше — изумителен мъж с руси коси.

— Синьорина Катанео, бих искал да ви представя на Сандро Ботичели — каза Лоренцо. — Сандро, това е Симонета Катанео, годеницата на скъпия ни приятел Марко Веспучи.

Значи този мъж бе художникът, на чието изкуство се възхищавах. Направи кратък поклон, сетне се изправи и отново ме стрелна със сините си очи.

— Много сте красива, мадона Симонета — изрече художникът. Изрази възхищението си простичко — като потвърждение на отдавна известен факт, вместо да ме засипва със сладникавите комплименти, на които бях свикнала през скромните си шестнайсет години.

— И други са ми го казвали, синьоре — усмихнах се колебливо. Любопитно огледах лицето, очите и ръцете му, сякаш исках да открия как е сътворил такива чудеса. — Истинско удоволствие е да се запозная с вас. Синьор Лоренцо беше тъй любезен да ми покаже двете ви картини за Юдит. Очароваха ме.

— Нима? — възкликна той. — Много ви благодаря. Юдит е героиня, достойна за уважение. Дано да съм успял да разкрия истинския й образ.

— И още как — отвърнах. — Тя изглежда не само героиня, но и жена от плът и кръв. Имах чувството, че мога да разговарям с нея.

— Тогава съм постигнал целта си. — Художникът замълча и продължи да ме съзерцава, но не с ненаситното желание, с което обикновено ме наблюдаваха мъжете, нито със завистливия, пресметлив поглед на повечето жени. Изучаваше ме, сякаш се опитваше да намери ключ към загадката, тайната на моята красота. — Бих искал да ви нарисувам — изрече накрая.

Лицето ми пламна. В този миг почувствах как светските ми обноски, за които полагах такова старание, откакто се озовах в двореца, се изпариха пред дръзките слова на този странен и красив мъж. Бях свикнала с прекаленото ласкателство, но прямотата му — откровеното признание на красотата ми — както и вложеният в нея подтекст, бяха нещо ново за мен и не можех да ги проумея. Чудех се какво да отговоря.

За щастие, Лоренцо ми се притече на помощ.

— Стига, Сандро — засмя се той — дамата току-що е пристигнала във Флоренция и още не ни познава добре. Нека не я притискаме отсега. — Вдигна галантно ръката ми и я целуна, като ме гледаше право в очите. — Макар че напълно споделям мнението, че вие ще бъдете изключителен модел, мадона.

Извърнах се дискретно към Клариче Орсини де Медичи, за да видя дали е забелязала спонтанната целувка на съпруга си и начина, по който ме погледна. Ала тя увлечено приказваше със свекърва си — или по-скоро Лукреция говореше, а на Клариче не й оставаше друго, освен да следва бързия поток на думите й.

Въздъхнах облекчено. Не желаех да си създавам враг в лицето на жена, чието доверие бих могла да спечеля. В Генуа спирах да се виждам с повечето си омъжени приятелки след сватбата, тъй като съпрузите им се прехласваха по мен. Но може би тук, в космополитна Флоренция, където скоро щях да се задомя, нещата бяха различни.

— Благодаря ви, синьор Лоренцо — изрекох. — Много сте любезен. — Извърнах се към Сандро Ботичели, който ни наблюдаваше отблизо, и го удостоих с усмивка. — Струва ми се, че сте взели под своя егида един достоен художник. Той използва всяка възможност да създава изкуство.

— Така е — обади се творецът, преди покровителят му да отговори. — Какво друго осмисля живота, ако не, изкуството?

— Какво ли? — отвърнах. — А творбите на великите поети? Не ги ли причислявате към изкуството, синьоре?

— Синьорина Симонета е влюбена в поезията — намеси се Лоренцо.

— Само безумец би ги пренебрегнал — заяви Ботичели. — Нима има по-красиви думи от тези на Данте? Да можеше четката ми да изрази богатството на един-единствен негов стих!

— Свещениците навярно имат какво да добавят по този въпрос — вметна Лоренцо и погледът му се оживи. — Те биха заявили, че всевишният придава смисъл на живота, а най-добре изживяният живот е онзи, преминал в преклонение и възхвала на бога.

— А не прави ли изкуството същото в различните си проявления? — попитах.

— Разбира се — каза домакинът. — И все пак Сандро говори за изкуството като най-висша цел сама по себе си, без възхвала на бога.

— Всеки художник прославя господ в творбите си — отговори Ботичели. — Та нали талантът ни идва от него. Но не мислиш ли, Лоренцо, че и самото изкуство е достойно за уважение?

Художникът небрежно назова покровителя си по име, което ме изненада — очевидно бяха много по-близки, отколкото изглеждаше. Все пак бяха почти връстници и вероятно ги сближаваха доста неща, независимо от различното им обществено положение.

— Знаеш, че напълно споделям мнението ти — усмихна се Лоренцо.

Всъщност за пръв път, откакто пристигнах във Флоренция, се почувствах по-спокойна и неусетно се отпуснах. Може би виното също развърза езика ми.

— Синьор Ботичели — обърнах се към художника — виждам, че не сте изненадан от поетичните ми увлечения, за разлика от повечето хора.

Мъжът задържа сините си очи върху моите. Твърдо и настойчиво. „Ето — хрумна ми — този човек е напълно уверен в способностите си, знае и мястото си в света.“

— Там, където бог е създал толкова красиви черти, несъмнено присъства и красив ум — заяви Ботичели.

При тези думи се изчервих. Не бях свикнала на подобни комплименти и не знаех какво да отговоря.

— Браво, Сандро! — похвали го Лоренцо. — Ще бъдеш чудесен кавалер.

В този миг се появи Джулиано де Медичи.

— Сега май ти си обсебил най-красивата жена тук, братко — изрече с дяволита усмивка. — Току-виж младата ти съпруга взела да ревнува!

Бузите ми отново пламнаха, но тримата се разсмяха и аз се постарах да последвам примера им.

— Сандро е основният виновник за „отвличането“ на синьорина Симонета — каза Лоренцо. — Бас държа, че вече си представя как я рисува.

Братята отново се разсмяха, но творецът не се присъедини към тях. Задържа погледа си върху мен по-дълго от обичайното, след което леко кимна — почти незабележимо, така че не бях сигурна дали не съм се излъгала.

Но не бях. И въпреки че тогава още не подозирах в какъв таен съюз влизам с художника, също леко кимнах.

Не след дълго поднесоха вечеря в градината. Тъй като баща му бе неразположен, Лоренцо седна начело на масата, и майка му, господарката на дома, се оказа точно срещу него. Клариче седна отдясно на съпруга си, мен настаниха отляво на Лоренцо, а Марко зае място от другата ми страна.

— Заповядайте до мен, синьорина Симонета — любезно заяви домакинът. — Та нали с Марко сте почетните ни гости.

Приех поканата с благодарствена усмивка. Джулиано седна срещу Марко и едва тогава останалите заеха местата си.

Щом сервираха спагетите, Лоренцо заприказва оживено с Марко за флорентинската политика. Скоро мнозина от компанията се присъединиха, а сред тях се открояваше Лукреция Торнабуони. Тъй като темите ми бяха чужди, а и не познавах нито един от сановниците, за които се говореше, мълчах и поглъщах думите. Надявах се да науча колкото се може повече за новия си дом, за да мога един ден и аз да взема участие в такъв разговор. С изненада и възхита забелязах, че Лукреция отстоява собственото си мнение и останалите я слушат внимателно, особено по-големият й син. Майките, дъщерите и съпругите на генуезките благородници не биваше да се намесват в политически дискусии и те винаги спазваха това правило, поне доколкото знам. Ала не можех да сдържа усмивката си, докато следях оживения разговор и най-вече думите на Лукреция. Тя определено оправдаваше славата си, както и Флоренция — градът, за който бях чувала толкова много.

Сандро Ботичели почти не участваше в разговорите. Седеше отсреща, по-близо до Лукреция. Обаждаше се рядко и неведнъж забелязах, че ме наблюдава. Изучаваше ме все така съсредоточено — като загадка, която искаше да разкрие, и сякаш се опитваше да проникне в ума и душата ми.

Уловила веднъж погледа му, предизвикателно не сведох очи. Вместо да извърне глава, както изисква благоприличието, той дръзко продължи да ме съзерцава, като че ли през цялото време бе очаквал този миг. Сърцето ми заби учестено и смутено се обърнах.

Другият ми обожател, който понякога отклоняваше задълго вниманието си от мен, за да се включи в разговора, беше Джулиано де Медичи. С крайчеца на окото си виждах как крадешком ми хвърля одобрителни погледи, макар и не толкова открито като синьор Ботичели — навярно само аз ги забелязвах.

Подобен интерес не ми беше чужд, но сега, в тази нова и непривична среда, заобиколена от непознати лица, се чувствах по-неловко от всякога. Потърсих ръката на Марко под масата и той я стисна с окуражителна усмивка. Това ми вдъхна увереност.

Основното блюдо бе месо от глиган — по думите на Марко горите на Тоскана изобилстваха с дивеч — приготвено с екзотичните подправки от Изтока, които внасяха венецианските търговци. Щом го вкусих, едва сподавих възклицанието си. В Генуа нищо не липсваше на трапезата ни, но никога не бях опитвала подобно ястие — пикантно и богато на дъхави аромати. Отхапвах по малко и изискано, независимо че бях доста гладна — не бях яла нищо от сутринта, а и вълнението от срещата с толкова много нови и важни личности ме бе изтощило. „Една дама не бива да се тъпче като селянка!“ — чух гласа на майка ми в главата си.

Когато поднесоха десерта — крем пита и доста по-сладко бяло вино, Лоренцо се облегна на стола и ни погледна с лъчезарна усмивка.

— Щастлив съм, че днес бяхте наши гости — заяви. — Надявам се да ви виждаме много по-често, щом се венчаете.

— Ще бъде голяма чест за нас — отвърна Марко. — Признателни сме и за днешната ви покана.

— Кажи ми — подхвана домакинът, като завъртя леко изящната кристална чаша между пръстите си — готови ли сте за сватбата?

— Още не — каза Марко. — Родителите ни в момента уреждат всичко.

— Тогава нека бъдем ваши домакини — предложи Лоренцо. — Имаш ли нещо против, майко? — попита той Лукреция.

— Чудесна идея — съгласи се тя.

— Да — допълни Лоренцо, който все повече се въодушевяваше от идеята. — Да, бихте могли да се ожените тук, в параклиса на двореца, а после ще организираме тържество във вилата ни в Кареджи. Ако и двамата сте съгласни, разбира се, както и родителите ви.

— Наистина ли, синьоре? — попитах.

— Моля те, наричай ме Лоренцо — усмихна се домакинът.

— Оказвате ни много висока чест — рече Марко и пое ръката ми. — Приемаме поканата с удоволствие, надявам се същото да сторят и семействата ни.

— Всичко е уговорено! — възкликна Лоренцо. — Обсъдете идеята у дома и ще обявим датата. — Вдигна чашата си. — За бъдещите младоженци, Марко Веспучи и Симонета Катанео!

Останалите гости последваха примера му. „За Марко и Симонета!“ — викнаха вкупом и пиха за наше здраве.

Клариче Орсини де Медичи направи кисела физиономия, докато отпиваше от чашата си. Съпругът й бе обсъдил пред всички идеята с майка си, но не и с жена си. Съжалих я. Едва ли бе лесно да си съпруга на Лоренцо де Медичи и да бъдеш изцяло под влиянието на свекърва като Лукреция Торнабуони. Въпреки влиянието на римския й род Клариче не управляваше Флоренция и това едва ли щеше да се промени някога.

Ала в този миг бях твърде щастлива, за да й обърна повече внимание. Усмихнах се на Марко, който стисна ръката ми, изчервен от изпитото вино и обзелото го вълнение. Животът ни във Флоренция започваше с по-голям размах, отколкото можех да си представя.

 

 

Когато приключихме с вечерята и станахме от трапезата, Лоренцо отново се обърна към Марко и мен:

— Искате ли да видите параклиса, където ще се ожените? — попита. — Надявам се, че няма да останете разочаровани.

— Едва ли нещо би ни разубедило да приемем щедрото ви предложение — засмях се — но е добре да го посетим.

— Разбира се — добави годеникът ми.

Лоренцо ни изведе от градината, минахме през вътрешния двор, покрай статуята на Давид и нагоре по стълбището, разположено вдясно от главния вход. Изкачихме два етажа и го последвахме по къс коридор, в края на който имаше врата отляво.

— Ето че стигнахме — заяви домакинът, отвори вратата и ни пусна вътре.

Ахнах от удивление. Помещението беше много малко, но изглеждаше царствено заради великолепните стенописи. Три от тях изобразяваха шествието с влъхвите в пищни живи багри.

Забелязал реакцията ми, Лоренцо се усмихна.

— Красиви са, нали? — посочи фреските. — Прадядо ми Пиеро ги е поръчал на Беноцо Гоцоли^[3].

— Възхитителни са — възкликнах и пристъпих към стената, за да ги разгледам по-добре. Изпипани бяха и най-малките подробности. Образите имаха индивидуално излъчване, а цветовете бяха ослепителни. При това художникът бе работил със замах — дълга процесия от хора и животни се нижеше през познатия тоскански пейзаж към Младенеца.

— Наистина е невероятно на какво е способен човек — прошепнах, докато вървях покрай стената по стъпките на Мъдреците. — Да създадеш подобна красота и да я запазиш за вечни времена…

Безмълвно продължих напред и спрях, за да погледна двамата мъже, застанали близо до вратата. По лицата им бе изписано неподправено възхищение. Неловко насочих вниманието си отново към фреските.

— Годеницата ти е много интелигентна и проницателна жена — чух Лоренцо да казва на Марко. — Тя е истинска рожба на renascimento^[4].

— Наистина — тихо изрече Марко. — Мястото е чудесно за сватбената церемония. Не бих се сетил за по-подходящо. Никога няма да мога да ти се отблагодаря, Лоренцо.

— За мен е достатъчно да сте щастливи — махна с ръка домакинът.

Спрях пред олтара и коленичих. После се изправих, за да видя по-добре картината над него. Изобразяваше Светата дева — с руси коси и надиплена синя мантия, коленичила пред Исус. Младенецът лежеше върху зелен килим от мъх сред гората, Девата му се любуваше, а ангелите бдяха над тях.

— Ах — каза Лоренцо, като се приближи до мен. — Картината над олтара се нарича „Поклонение в гората“ от Фра Филипо Липи^[5]. Поръчана е от покойния ми дядо Козимо. — Подсмихна се. — Разбира се, дядо ми имал доста неприятности, докато получи творбата, за която платил на монаха.

— Защо? — обърнах се към Лоренцо.

— Може би си чувала историята на Фра Липи.

Поклатих отрицателно глава.

— Едва ли е подходящо да я обсъждаме в параклиса. Но Фра Липи бил монах, избягал с любимия си модел — млада монахиня на име Лукреция Бути. Заради нея бил готов да зареже работата си, а дори и дадения обет.

Разказът на Лоренцо ме изуми. Бях смаяна, че говори така небрежно за подобни неща.

Той сякаш не забеляза смущението ми и се приближи до олтара.

— По-късно тя му ражда дете. — Посочи фигурата на Дева Мария на картината. — Образът й се вижда тук. Чувал съм, че художникът я е обезсмъртил и в много други платна.

Бързо се отърсих от изненадата. Във Флоренция явно се говореше открито за монасите и любовниците им монахини, които дори са позирали за образа на Светата дева — очевидно трябваше да свикна с тези неща. Дали баща ми се опитваше да ме предупреди тъкмо за това, когато пристигнахме в града? Но щом Лоренцо не намираше нищо нередно в историята, а и Марко не изглеждаше възмутен, не ми оставаше друго, освен да я приема. Приближих се към портрета.

— Много е красива — промълвих, докато изучавах фигурата на жената, която Лоренцо бе оприличил на Лукреция Бути.

— Така е — потвърди домакинът. — Лесно е да се отгатне как е изкушила монаха Фра Липи, нали? Всъщност — добави, забелязал пламналото ми лице — май те обидих, синьорина Симонета.

— О, не — уверих го бързо. — Просто не бях… чувала такава история преди, това е всичко.

— Разбирам. Уви, това се случва доста често в Светата църква. За един мъж е трудно да спазва въздържание. — Лоренцо се обърна към Марко, който ни следваше: — Щастливец си, amico mio^[6], бъдещата ти съпруга е самата добродетел — подхвърли закачливо.

— Така е — съгласи се Марко и ме погледна в очите. — И душата й е прекрасна.

— Не се и съмнявам — отвърна Лоренцо. — Елате! Да се върнем при гостите!

Картината над олтара отново ме привлече на излизане от параклиса — красивото лице на жената, накарала един мъж да наруши монашеския си обет. Какво ли криеше подобна хубост, дар или проклятие?

И дали божието наказание, отредено за тази жена, наистина си струваше онова, което бе получила в замяна — духовно безсмъртие чрез изкуството?

„И все пак — помислих си, въпреки че едва ли бих го споделила с някого — тази история е изключително романтична.“