Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Most Beautiful Woman in Florence, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване, корекция и форматиране
Regi (2021)

Издание:

Автор: Алиса Паломбо

Заглавие: Най-красивата жена във Флоренция

Преводач: Елмира Великова

Година на превод: 2017

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: СофтПрес ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2017

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: ФолиАрт ООД

Излязла от печат: 08.06.2017

Редактор: Боряна Стоянова

Коректор: Вихра Манова

ISBN: 978-619-151-380-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/16347

История

  1. — Добавяне

На баща ми Тони Паломбо за това, че обикаля неуморно с мен музеите и дворците на Флоренция, докато правех проучвания за книгата; за това, че ме запали по историята и обича Италия колкото мен; за пикантната пица, сладоледа и пържените картофки в „Бира и грамофонни плочи“.

Пролог

Флоренция, 1484 г.

Картината беше внушителна — достатъчно голяма, та се наложи двама души да я внесат в покоите на II Magnifico[1]. Художникът не ги изпускаше от поглед, а по лицето му бе изписана загриженост, сякаш им бе поверил делото на живота си. Може и така да беше.

Мъжете оставиха внимателно картината на пода и я подпряха на стената. Грубата й рамка остана скрита зад диплите на ленена драперия. Творецът ги отпрати нетърпеливо с ръка и те си тръгнаха, като затвориха вратата на излизане.

— Това е тя, така ли? — обърна се Лоренцо де Медичи към художника. В очите му блестеше любопитство.

— Да, Magnifico — отвърна почтително той.

— Престани да ме ласкаеш, Сандро, умолявам те — усмихна се самодоволно Лоренцо. — Знаеш, че винаги съм ти помагал, каквото и да ми струва.

— Тогава бих могъл да ти поискам всичко — изрече художникът. Думите му прозвучаха шеговито, като към стар приятел, който се е издигнал в обществото, но мъжът остана замислен. Това бе изключително събитие за него.

Лоренцо също придоби сериозно изражение. Имаше предчувствие — повече от предчувствие, честно казано — какво изобразява картината.

— Не ме дръж в напрежение, amico[2].

Махна властно с ръка — не беше свикнал да чака никого, та дори и приятел.

— Покажи ми я!

Художникът затвори очи за миг, подпрял мълчаливо чело на рамката, а после вдигна глава и кимна одобрително. Бавно дръпна плата, който покриваше картината. Лоренцо де Медичи занемя — кой ли бе виждал подобна красота преди — и едва доловимо ахна.

Цветовете бяха изумителни — светлосиньо, зелено, розово и жълто, в нежни, но блестящи нюанси. Маестрото бе успял да улови движението върху платното по удивителен начин: цветята, които се сипят наоколо; диханието на вятъра, който си играе с къдриците; надиплените одежди и развятото наметало.

Но най-силно впечатление правеше централната фигура — фокусът на картината. Тя бе застанала в раковина сред вълните в безупречната си алабастрова голота, а водопад от златисточервеникави коси покриваше меките, съблазнително закръглени извивки на тялото.

А как грееше лицето й! Лоренцо добре го познаваше — наведената брадичка, когато се смееше, леката бръчица на челото в миг на размисъл и неподкупната й усмивка. И все пак, както отдавна подозираше, той не беше толкова близък с нея, колкото художникът.

За Лоренцо картината безспорно бе най-хубавата работа на живописеца досега — нещо изключително дори за едно забележително творчество, включващо портрети на първенци и благородници, а и на самия Свети отец.

Но ясно съзнаваше, че трябва да я запази от чужди погледи — поне в близко бъдеще. Вече знаеше какво се иска от него. Все пак изчака стария си приятел пръв да заговори.

— Години наред работих върху нея — продума най-сетне художникът.

— Да — обърна се Лоренцо към него. — Най-малко осем, струва ми се.

Отново се съсредоточи върху платното и жената в центъра — онази, която неведнъж бе канил на трапезата си, в градината и библиотеката. На лицето му се появи усмивка. Да, библиотеката бе любимото й място.

— Това е тя — заяви. — Сякаш всеки миг ще излезе от картината. Уловил си я, Сандро, никой друг не би могъл да го стори по-добре от теб.

— Нямах подобно намерение — изрече творецът с болка в гласа. Лоренцо с учудване забеляза сълзите на приятеля си, който не снемаше поглед от картината. — По-скоро исках да я освободя. И отново да й вдъхна живот!

— Успял си, без съмнение — увери го разчувстван домакинът. „По дяволите, Сандро ще ме разплаче“, помисли си и въздъхна. — Не знам защо си я донесъл тук, но май се досещам.

— Да. — Художникът го погледна настойчиво. — Не мога да задържа картината. Но дори да можех, Църквата…

— Така е — Потвърди Лоренцо. — Светата църква би те осъдила за много неща, макар да си изписал параклиса на Негово Светейшество.

— Да — отвърна гостът. — Но при теб ще е на сигурно място. Ако ми я отнемат, няма да го понеса…

Лоренцо сложи ръка на рамото му.

— Не се безпокой, стари друже. Ще я оставя в едно от именията си в провинцията, където никой не ходи без покана. Колкото до мълвата… — Сви рамене. — Обвинявали са ме, че пазя много по-скандални тайни.

— Благодаря ти, Magnifico — прегърна го художникът.

— Няма нужда — прекъсна го Лоренцо и на свой ред му върна жеста. Двамата мъже се отдръпнаха, за да разгледат отново картината. След малко домакинът добави: — Сега разбирам защо се опитваш да спечелиш благоразположението ми. Искаш по-хубава рамка за шедьовъра си, нали?

— Така си е. Но погледни я само! — посочи картината Сандро. — Нима Венера не заслужава парите на Медичите?

— Разбира се — усмихна се Лоренцо. — Ще се погрижа да намеря рамка, достойна за Венера. За Венера и за Симонета.

Бележки

[1] Лоренцо де Медичи, наричан още Лоренцо Великолепни, е владетел на Флоренция през втората половина на XV век, учен и покровител на хората на изкуството. — Б.пр.

[2] Приятел (ит.ез.). — Б.пр.