Алиса Паломбо
Най-красивата жена във Флоренция (15) (Музата на Ботичели)

13

След няколко дни напълно оздравях. Треската и главоболието бяха отминали и вече не ме свърташе у дома. Марко най-сетне успя да ми покаже подробно къщата. Разполагахме с цяло крило от нея, където можехме да се уединим, без да се срещаме с родителите му. Имахме също трапезария и приемна, допълнителни спални за гости и — скоро, дай боже — за нашите деца.

Докато бях болна, Марко спеше до мен, в случай че се нуждая от нещо през нощта, но не предяви правата си на съпруг, за което му бях признателна, тъй като се чувствах отпаднала. Въпреки че вече се бях оправила, той продължаваше да спи целомъдрено до мен и това ме изпълни с безпокойство. Къде ли сбърках в краткия ни семеен живот? Нима съпругът ми вече не ме желаеше толкова?

Когато опасенията ми се засилиха, си припомних съвета на Клариче и реших да взема нещата в свои ръце. Една скромна съпруга едва ли би постъпила точно така, но не можех да чакам повече. А и бях любопитна да открия онези „удоволствия“, за които бях чувала.

Една нощ лежах с чиста риза в спалнята, жадувайки Марко да дойде при мен. Преди да освободя Киара, я помолих да разпусне дългите ми, гъсти коси, вместо да ги прибере отзад, както правеше, докато бях болна. Те се разпиляха като водопад по раменете ми, по възглавницата и завивките по особено изкусителен начин.

Когато Марко влезе, бързо се изправих в леглото.

— Съпруже — промълвих тихо, с примамлива нотка в гласа. Честно казано, ролята на прелъстителка ми беше чужда, но исках да опитам.

Той се спря, щом ме зърна.

— Съпруго моя — изрече с пламнал поглед. — Очакваш ли ме?

— О, да! Брачното ложе е студено и самотно без теб.

— Наистина ли? — Опита се да скрие вълнението си, но в гласа и очите му прозираше страст.

— Да. Надявах се, че ще го стоплиш.

Той си пое въздух и сърцето ми се сви, когато видях, че се бори с желанието да ме вземе в обятията си.

— Сигурна ли си, че… вече си добре, Симонета?

— Добре съм от няколко дни.

— Само ако наистина си сигурна — добави, без да помръдне. — Не бих искал да излагам на риск здравето ти…

Бавно се измъкнах от завивките, свалих ризата си импулсивно и я пуснах на земята. Останах гола, загърната само с дългите си коси, и цялата ми бледа плът се разкри пред очите му. Наклоних глава и вдигнах предизвикателно вежди.

Той изохка и бързо прекоси стаята. Обхвана лицето ми с длани и страстно ме целуна. Тъканта на дрехите му подразни голата ми кожа и аз се отдръпнах.

— По-добре се съблечи, съпруже — прошепнах и чевръсто се заех да развържа панталона му.

Бързо се озовахме в леглото — голи и жадно впили устни един в друг. Марко се надвеси над мен, обгърна ме и плъзна ръка между бедрата ми. Трескаво ме изучаваше с пръсти, проникваше в мен и ме галеше. Щом отново достигна съкровеното кътче, простенах, предвкусила обещаното удоволствие.

— Да! — умолявах. — Още! — Трудно ми беше да изразя желанието си, но той се усмихна и усърдно зашари с пръсти по онова място. Усетих как ме връхлитат вълни, копнеещи да се разбият в брега. Отметнала назад глава, извиках от върховна възбуда, която разтресе цялото ми тяло.

— Да, моя Симонета — промълви Марко, когато мощната буря утихна. — Приятно е, нали?

— Да — прошепнах. Обвих жадно тялото му с ръце и телата ни се сляха в едно, когато той проникна с тласък в мен. Този път нямаше болка, само предчувствие за онова вълшебно удоволствие и неутолимо желание за повече. Притиснах го по-силно и го притеглих по-дълбоко в себе си, извивах тяло при бързите му енергични тласъци и всичко бе много различно отпреди.

„Да — помислих си, щом, достигнал върха на удоволствието, съпругът ми простена и се отпусна до мен. — Това несъмнено е истинският любовен акт.“

— Мисля, че бог е благосклонен към жената, която дарява щастие на съпруга си в брачното ложе — промълвих. Наведох се над него, покрила телата ни с косите си, и го целунах.

— Тогава божията милост ще те осени повече от всяка друга жена — каза той. — Ти си прелестна, Симонета. Трудно ми е да повярвам, че това удоволствие не е грях.

— Знам — отвърнах с въздишка, припомнила си онзи вълшебен миг.

Марко се засмя.

— Надявам се, че съпругата ми също е щастлива с мен — добави и ме притегли към гърдите си.

— Да, щастлива съм. — Не можах да се стърпя и глуповато се изкикотих. — Защо…

— Какво? — погледна ме.

— Защо отново да не изпитаме щастие?

Плахо протегнах ръка, за да го погаля между бедрата, и усетих, че се втвърдява.

— Направо си магьосница, съпруго моя! — Обърна ме за миг по гръб и ме накара да пищя от удоволствие.

 

 

Когато оздравях, родителите ми се сбогуваха с нас и се прибраха в Генуа. Мислех, че ужасно ще ми липсват, но скоро други мисли превзеха съзнанието ми. С Марко изкарахме идиличен меден месец. Цяла седмица никой от нас не напусна дома, освен ако не се налагаше. Обядвахме сами, оттегляхме се рано и сутрин се излежавахме дълго в леглото. Започнах да разбирам, че любовните радости се простират отвъд първата брачна нощ. Нямах търпение да открия всички тях, както и да намеря нови начини да доставям удоволствие на съпруга си. Понякога след любовния акт се пресягах към томчето с поезия на Петрарка — подаръкът от Лоренцо заемаше почетно място върху нощната масичка редом с Библията — и прочитах любими стихове на глас, а Марко ме слушаше, склонил блажено глава на рамото ми. Често ме караше да се върна на нещо, което особено му е харесало, и двамата го повтаряхме отново и отново, докато го научим наизуст.

Семейният живот, изглежда, ми се отразяваше много добре.

Една сутрин продължих да се излежавам, след като съпругът ми бе станал. Знаех, че скоро трябва да го последвам, но лятото във Флоренция бе толкова горещо и задушно, че предпочитах да стоя гола в леглото.

Марко скоро се върна, все още не напълно облечен.

— Дошъл е пратеник — заяви и ми подаде писмо. — Донесе го един от слугите. Утре сме поканени на вечеря в двореца на Медичите.

— О, колко хубаво — отвърнах със смях и изложих сластно голото си тяло пред очите му. — Чудесно е да видим отново приятелите си. Ще си помислят, че сме много невъзпитани, задето толкова дълго сме ги пренебрегвали.

— Нали сме младоженци, мила съпруго — каза Марко, като ме изпиваше цялата с поглед. — Нормално е да забравим другите за малко.

— Сигурна съм, че ще ни простят.

На следващия ден се изкъпах, за да се приготвя за вечерята. Киара ме облече и се погрижи за косата ми, така че да изглеждам възможно най-добре. Но сега бях много по-спокойна. Вече бях получила одобрението на Медичите и хората от обкръжението им и ги смятах за свои приятели, особено Клариче.

С Марко пристигнахме в двореца в уречения час и отново ни въведоха в градината.

— А, ето ги и младоженците! — провикна се Лоренцо. — Все пак успяхме да ви измъкнем от любовното гнезденце. Знаех си, че ще се отзовете на поканата и ще ви видим отново сред нас. — Потупа Марко по гърба и ми целуна ръка. — Но кой ли би те винил, Марко, че си се откъснал от света с такава съпруга. Красива си, както винаги, мадона Симонета, дори много повече. Бих казал, че семейният живот добре ти понася.

— Надявам се, че е така, добри ми господине. — Този път се постарах да не се изчервя.

— Само не го казвай на брат ми — изрече тихо Лоренцо и все пак достатъчно силно, за да го чуят и останалите. — Той би искал да те види бледа и изнемощяла, за да може да те отнеме от неблагодарния ти съпруг.

— Уви! — възкликна Джулиано, който дойде да ни поздрави. — Никога няма да простя на приятеля си Марко, че така добре се грижи за теб! — Направи дълбок поклон. — Сърцето ми се къса, като те виждам толкова щастлива, mia bella^[1] Симонета.

— Ще се наложи да ви разочаровам, синьор Джулиано, макар да сте предан кавалер — засмях се. Щастието, което бях намерила в новия си живот, ме изпълваше с новооткрита увереност, че бих могла да играя тази игра. — Моят съпруг и повелител е много достоен човек и трябва да извървите много дълъг и труден път, за да ме отнемете от него.

Всички се разсмяха и по бързия одобрителен поглед на Марко разбрах, че съм се справила чудесно и спазвам правилата на играта.

— Може би си спомняш приятеля ми Томазо Содерини^[2]? — попита Лоренцо и посочи доста представителен мъж, прехвърлил трийсет, който ми се поклони с ръка на сърцето. — Беше гост на вашата сватба и също е голям почитател на изкуството.

— Простете ми, синьоре — усмихнах се на мъжа. — На сватбата имаше много хора.

— Не е нужно да се извинявате, мадона Веспучи — отвърна той и ми целуна ръка. — Поласкан съм отново да се запознаем.

Лоренцо кимна към мъжа, с когото разговаряше синьор Содерини.

— И синьор Ботичели е тук, естествено.

Сепнах се при вида на красивия русокос художник.

— Разбира се. Истинско удоволствие е пак да ви видя, синьор.

Творецът се поклони и ми целуна ръка, но преди да се впусна в желания разговор с него, Лоренцо отново ме „отвлече“.

— Бих искал да те представя на мои скъпи приятели, които вероятно не познаваш, Николо Ардингели и очарователната му съпруга Лукреция Донати Ардингели. Amici^[3], това са синьора Симонета Веспучи, за която съм ви говорил, и съпругът й Марко.

— Но, разбира се, Лукреция Донати — каза Марко. — Извинете ме, синьора Ардингели. Отдавна не съм ви виждал!

— Така е — изрече тъмнокосата красавица с нисък гърлен глас и подаде ръка на Марко да я целуне. — Както виждам, и двамата сме щастливо задомени.

Коремът ми се сви на топка, когато видях колко оживено си бъбри Марко с Лукреция и съпруга й. Защо ли тази жена с блестящи тъмни очи и прелъстителен глас си позволяваше да говори свойски с него?

— Брат ми и аз сме приятели с Лукреция от детинство — поясни Лоренцо, докато Марко приказваше с младата двойка. — Марко също отдавна се познава с нея.

— Естествено — промълвих едва. Не можех да откъсна очи от Лукреция. Беше наистина очарователна. Нима Марко предпочиташе мургавия й тен пред моите руси коси и бледа кожа? Дали я намираше красива? Красива, колкото мен?

Изведнъж осъзнах, че ме е обзела… ревност. Да, ревнувах. Макар че винаги са ми завиждали, за първи път изпитвах подобно чувство.

Беше ужасно.

— Ела! — повика ме домакинът. — Бих искал да те запозная с почитаемия ми баща.

Ненадейната покана в миг заличи омразата ми към Лукреция Ардингели. Лоренцо ме заведе до мъж, седнал близо до фонтана в края на градината, за да потърси прохлада в августовската жега.

Пиеро де Медичи изглеждаше възрастен за годините си, дългата битка с болестта навярно бе допринесла за това. Краката му бяха подути от подагра, а лицето му — бледо подобие на чертите на Лоренцо, бе изкривено в болезнена гримаса. Лукреция Торнабуони, образец на предана съпруга, се суетеше около него, в случай че му потрябва нещо.

— Ах! — възкликна Пиеро, когато се приближих, хванала под ръка Лоренцо. — Това трябва да е прочутата Симонета Веспучи.

— Да, синьоре — отвърнах. — За мен е чест да се запозная с вас.

— Съжалявам, че болестта ми попречи да присъствам на сватбата ви — заяви той. — Чух, че тържеството е било прекрасно. Щом синът ми и снаха ми са поели нещата в свои ръце, друго не би могло да се очаква.

— Вярно е, синьоре. Отново бих искала да благодаря на семейството ви. Всички бяха много щедри към нас.

— Не мисли за това. — Усмивка озари лицето му, личеше си, че е бил хубав на младини. — Наистина си много красива. Съпругът ти е щастливец.

— Много сте мил — отвърнах. — И аз съм щастлива с него.

— Не само красива, но и любеща съпруга — добави Пиеро. — Скъпият ни Марко е дваж по-честит.

— Татко! И ти, съпруже! Извинете ме… — Клариче се появи до мен. — Ще ми позволите ли да ви отнема за малко Симонета?

— Но, разбира се, скъпа — усмихна се Пиеро на снаха си. — Добре е младите дами да се позабавляват и да пийнат вино. Скоро ще поднесат вечерята.

— За мен бе удоволствие да се запознаем, синьоре — казах през рамо, когато Клариче ме поведе към тихо кътче в градината.

— Какво има? — попитах. Изглеждаше твърде разстроена, сякаш всеки миг щеше да заплаче или да избухне. — Клариче? — подканих я, тъй като приятелката ми мълчеше.

Все още безмълвна, тя даде знак на един слуга, който ни донесе две чаши хубаво тосканско червено вино. Отпи дълга ободрителна глътка, преди да заговори.

— Онази жена… — процеди през зъби, присвила очи към близката компания. — Не мога да повярвам, че има дързостта да я покани тук.

— Коя?

— Лукреция Донати — отсече. — Не се заблуждавай от присъствието на мъжа й. Бракът им е уреден от благоверния ми съпруг и е просто параван, имитация на почтеност.

— Какво говориш, Клариче?

Дълбоката болка в очите й ме порази.

— Лукреция е негова любовница — прошепна. — На Лоренцо.

Отдъхнах си, когато разбрах, че тревогите ми са били напразни. Жената вече си имаше съпруг и любовник и едва ли се нуждаеше от друго завоевание. Ала скоро ме обзеха угризения — нима можех да се радвам, щом приятелката ми скърбеше?

— О, Клариче! — хванах загрижено ръката й. — Сигурна ли си?

— Разбира се — заяви убедено тя. — Влюбили са се много преди Лоренцо да ме срещне. Но нямало как да се ожени за нея, защото бракът не бил политически изгоден. — Отново отпи продължително от виното. — Знаеш ли — продължи — че организирал турнир във Флоренция, за да отбележи нашия годеж, преди да пристигна от Рим? И на този турнир, макар да бил в чест на предстоящата ни сватба, провъзгласил нея — хвърли презрителен поглед към Лукреция Донати — за кралица на любовта и красотата. — Клариче поклати глава, сякаш й беше трудно да го проумее. — А сега има наглостта да я покани тук. В нашия дом. В моя дом.

Вече не изпитвах вина, а болка и гняв заради приятелката си.

— О, Клариче! — възкликнах отново.

Всъщност не знаех какво да й кажа. Дълго време се питах какви чувства изпитва приятелката ми към съпруга си — мъжа, с когото бе свързала живота си по волята на политиката и семейните съюзи. Явно наистина го обичаше, щом присъствието на тази жена я бе вбесило толкова.

— Какво безочие да приеме поканата и да се представи пред теб, съпругата на Лоренцо!

— Какво ли я засяга това? — отвърна Клариче. — С мъжа ми са приятели от детинство. Близка е с родителите му и с Джулиано. Лоренцо й е принадлежал. В нейните очи аз съм натрапницата.

— Няма значение какво си мисли — заявих решително. — Съпругата на Лоренцо си ти, а не тя. Един ден и двамата ще отговарят за греховете си.

— О, Симонета! — погледна ме учудено. — Ти си красива, наивна глупачка. Сега си щастлива в семейното гнездо, но почакай. Някога ще разбереш, че дори Марко не е този, за когото го смяташ. — Затвори очи и се извърна. — Прости ми, не исках да те обидя.

— Но успя! — Думите й бяха като плесница. — Вече го каза! — Понечих да тръгна, но Клариче бързо улови ръката ми, за да ме задържи.

— Съжалявам, Симонета. Наистина — добави. — Чувствам се дълбоко уязвена и може би затова наранявам околните. Кълна ти се, не исках да те обидя. — Прехапа устни. — Ти си единствената ми истинска приятелка във Флоренция. Без теб съм загубена.

Отпуснах се, думите й ме успокоиха.

— И си оставам твоя приятелка.

— Моля те, прости ми.

— Няма за какво да ти прощавам — поклатих глава. — Разстроена си, и с право.

— Благодаря ти — въздъхна Клариче. — Не знам как ще преживея тази вечер. Не понасям тънката й презрителна усмивка.

— Ще я лишим от нашата компания.

— Лоренцо няма да е доволен, ако съм груба с нея…

— Така ли? — вдигнах вежди. — Нима очаква съпругата му да си бъбри сладко с неговата любовница?

— Едва ли — подсмихна се приятелката ми.

— Не, разбира се. Погрижи се да седна до теб на вечеря и ще си говорим, без да й обръщаме внимание.

Клариче се наведе и ме прегърна.

— Благодаря ти, Симонета — прошепна. — Ти си истинска приятелка.

— Ти също — отвърнах. После посочих Лоренцо, който още разговаряше с баща си. — А сега върви! Заеми полагащото ти се място до него, за да види онази жена и добре да го запомни.

— Благодаря ти — рече тихо и се усмихна. Прекоси градината и отиде при мъжа си. Кокетно наклонила глава, го хвана под ръка и неусетно се включи в разговора.

Не останах дълго сама. Тъкмо се канех да се присъединя към останалите, без да изпускам от поглед съпруга си и Лукреция Донати, когато зад мен се разнесе познат глас:

— Мадона Веспучи!

Обърнах се и забелязах Сандро Ботичели. Лъчите на залязващото слънце галеха русата му коса и я превръщаха в илюзорен златист ореол.

— Да си призная, надявах се да поговорим тази вечер. Може ли да ви придружа? — усмихна се непринудено той.

— Разбира се — отвърнах. — Аз също се надявах да ви срещна.

— За мен е чест, мадона. Ето че и двамата се изповядахме.

— Вярно е — засмях се. — Боя се, че напоследък изповедите ми пред свещеника са доста скучни. Откакто се омъжих, почти не ми остава време или възможност да съгреша.

— Браво, мадона! Достойна сте за флорентинска изкусителка.

— Всъщност — усмихнах се — отначало бях доста смутена от начина, по който се говори тук. Изглеждаше ми твърде непристоен. Сега разбирам, че не съм била права. Флорентинците, или поне тези, които познавам, просто се наслаждават на живота, на света, създаден от всевишния, и нищо човешко не им е чуждо. Едва ли бог би ни съдил за това.

— Добре казано — отбеляза Ботичели, който ме наблюдаваше все така задълбочено. — Вие сте въплъщение на духа на новата епоха, струва ми се.

— Каква е тази нова епоха, синьоре?

— Епоха, в която се срещат всякакви възгледи, не само тези на Църквата — поясни художникът. — Можем много да се поучим от древните мислители на Гърция и Рим. Още неизкушени от християнските ценности, те са изповядвали идеите на знанието и просвещението.

— Така е — съгласих се. — Но нима Църквата не осъжда хората с подобни убеждения?

— Да, наистина, но ми се иска да вярвам, че нещата скоро ще се променят — заяви Ботичели. — Ето защо Лоренцо събира толкова много учени, писатели и художници около себе си. Великите мъже като него се стремят да променят света.

— А древните мислители, за които говорите, синьоре… Ако някой иска да почерпи от тяхната мъдрост, откъде трябва да започне?

Усмивка преобрази лицето му.

— От библиотеката на Медичите, разбира се.

— Естествено. — Макар и опасни, думите на синьор Ботичели ме заинтригуваха. — Може би в близко време ще споделя по-вълнуващи неща в изповедалнята.

— И бог едва ли ще ви осъди, че използвате разума, с който ви е дарил.

— Дано сте прав, синьоре. Може да се окаже, че неправилно сме тълкували греха досега.

— Не бих се учудил — отвърна художникът. — Нима бог и пътищата божии трябва да останат неведоми за простосмъртните?

Това беше ерес, съзнавах го, но не можех да се откъсна от думите, които танцуваха като красиви пламъци пред мен и стопляха душата ми, макар че можеха да я изпепелят.

— Духовниците биха ви опровергали. Те смятат, че бог ни е показал пътищата си чрез Светото писание и не можем да ги сбъркаме.

— Разбира се. Но вие не сте духовно лице, мадона Веспучи — вметна Ботичели. — Какво мислите по въпроса?

— Важно ли е какво мисля за учението на Светата църква?

— За мен е от значение — заяви той, като се взираше право в очите ми.

Издържах погледа му и отново долових особено разбирателство помежду ни, както вечерта, когато се запознахме.

— Съгласна съм с вас, синьор Ботичели. Или поне се надявам, че сте прав.

— Винаги съм смятал, че е важно човек да следва сърцето си — изрече художникът тихо и се приведе. — А не само да се подчинява на другите.

Усетих странно привличане, омагьосана от думите му. Те бяха толкова различни от всичко, на което ме бяха учили досега — че човек трябва да се образова, но и да приема мъдростта и възгледите на предшествениците си, и особено на Църквата. А синьор Ботичели отстояваше правото на хората да мислят и сами да решават в какво да вярват; по-скоро да разсъждават върху фактите, отколкото да ги приемат безропотно.

— Внимавайте пред кого говорите, синьоре — потреперих леко. — Мнозина не биха одобрили идеите ви.

— Така е било винаги. Затова споделям подобни неща само със сродни души.

Мисълта, че този интелигентен и добре образован човек ме смята за „сродна душа“, стопли сърцето ми.

— Изглежда, красотата е единствената истина, от която се нуждаем — продължи той. — Можем да я открием навсякъде: в природата, знанието, църквата и човешките постижения — писаното слово и картините.

— За мен красотата е нещо много по-различно, синьоре. Винаги са ме учили, че тя е средство за постигане на определена цел и не съществува сама за себе си.

— Но това е погрешно — възкликна той. — Стремежът към красота може да бъде крайната цел. Защо иначе Данте е писал поезията си?

— Хванахте ме натясно. Боя се, че не мога да оборя твърдението ви, въпреки че то преобръща целия ми живот.

— Не бива да говорите така. Вие правите света по-красив, мадона Веспучи. Помогнете ми да сторя същото.

— Така ли? И как?

— Като ми позирате.

— Аха — отвърнах и усмивката ми се стопи. — Разбирам какво целите, синьоре. Говорите с мен и ме ласкаете, за да получите поръчка.

— Не съм толкова користолюбив. Потърсих ви, защото имате жив и буден ум и ми е приятно да общувам с вас. Как съм ви поласкал?

— Ами… така… — заекнах, усетила, че губя равновесие. — Държите се с мен, сякаш съм достойна събеседница.

— Но вие сте интелигентна жена с достоен ум. Това са факти, а не ласкателство. — Приближи се до мен. — Умът ви е не по-малко красив от лицето, мадона. Помня, че ви казах нещо подобно, когато се запознахме.

Замълчах за миг, тъй като се борех с пороя от чувства, който нахлу в душата ми.

— Простете ми — промълвих накрая. — Почти никой не е говорил толкова откровено с мен.

— Приемате като факт хвалебствията за физическата ви красота, но не и тези за достойнствата на ума ви — добави той. — И светът очаква точно това от вас.

— Думите ви ме объркаха, синьоре — изрекох, смутена от собственото си признание. — Но са чудесен повод за размисъл.

— Така започва всяко добро приятелство, струва ми се.

— Приятели ли сме?

— Много бих искал да станем!

Усмихнах се, стоплена от подкупващото му изражение.

— Аз също. Освен това… много бих се радвала да ви позирам. Трябва да получите разрешение от съпруга ми, разбира се.

— Perche?^[4] Моите уважения към съпруга ви, но искам да рисувам вас, а не него.

Дяволитото пламъче в очите му ме разсмя.

— Все едно, ще се постарая да го убедя.

— Благодаря ви. — Художникът пое ръката ми и я целуна. — Ако музата на Данте бяхте вие, а не Беатриче, той щеше да е още по-велик поет. Приемете го като факт и ласкателство, мадона Симонета!

Така Ботичели се сбогува с мен и ме остави да размишлявам върху думите му и начина, по който изрече името ми.