Алиса Паломбо
Най-красивата жена във Флоренция (17) (Музата на Ботичели)

15

Марко удържа на думата си и уреди всичко в следващите дни. Лоренцо прие с въодушевление новината за поръчката и ни съобщи как да намерим новото студио на синьор Ботичели. Писахме на художника, за да разберем кога ще е удобно да му позирам.

Отговорът му беше почти светкавичен и ние потвърдихме по пратеник, че ще отида при него в понеделник, само след пет дни.

— Май няма търпение да му позираш — намръщи се Марко на нечетливото послание. — Прекалено е настойчив.

— Явно подбира моделите си — подразних го.

Съпругът ми се усмихна, поомекнал.

— И още как! Личи си, че има изискан вкус. Едва ли бих могъл да го виня за това.

 

 

Оказа се, че къщата на Ботичели, в която се помещаваше и студиото му, не е далеч от новия ми дом. Всъщност бе толкова близо, че успях да убедя Марко да не ходим с каретата. Съгласи се неохотно, но настоя Киара да ме придружи.

Бях малко изненадана, че съпругът ми не пожела да дойде с мен и да наблюдава работата на художника въпреки неговата неприязън към Ботичели.

— Вече си омъжена жена, Симонета — каза ми. — Няма нужда да те следя. Не съм ревнивец, който не вярва на съпругата си.

Приятно ми бе да го чуя — честно казано, още не можех да свикна с новото си положение и със свободите, които ми предоставяше. В същото време бях изненадана, тъй като винаги щом се споменеше името на Ботичели, в гласа на мъжа ми се долавяше напрежение. Сякаш усещаше негласното споразумение, зародило се между мен и художника, но тъй като отношенията ни бяха почтени, не можеше да ни укори за нищо. Все пак се успокоих, че Марко ми има доверие.

Студиото бе на приземния етаж на паянтова постройка с тъкачница от едната страна и златарско магазинче от другата. Пратих Киара на пазар и влязох, без да чукам, защото знаех, че синьор Ботичели ме очаква.

Вътре цареше пълен хаос. Почти навсякъде в ателието имаше петна от боя, както и разхвърляни четки и платна. Тук-там се виждаха празни стативи — напомняха на скелети, които само очакват „новата си кожа“, за да живнат.

Дочух разговор откъм задната стая.

— Извинете, маестро — каза някой с момчешки глас. — Грешката е моя. Не знаех.

— Щеше да знаеш, ако се беше вслушал в съветите ми — строго рече друг, в чийто глас разпознах Ботичели.

— Сбърках, маестро. Ще опитам пак.

Художникът въздъхна:

— Няма нужда. Сам ще си го приготвя. Ти иди да потърсиш Лука, кой го знае къде се мотае безделникът. И щом го намериш, кажи му повече да не се връща. Ще си намеря друг помощник.

— Si, синьоре. — Момчето се появи от задната стая, беше на около дванайсет или тринайсет. Хукна към вратата и почти се сблъска с мен. — Mi scusi, синьора — изрече и изхвърча навън, без да ме погледне.

Чул думите на момчето, синьор Ботичели се показа на прага.

— Мадона Симонета — изненада се, щом ме зърна. — Аз… вие… малко подранихте.

— Така ли? — попитах, обзета от разочарование. Да си призная, очаквах по-радушен прием. — Може би. Съжалявам.

— Не, не — припряно добави той, влезе в стаята и се залови да прибира четките си. — Не ме разбрахте добре, винаги ми е приятно да ви видя. — Усмихна се с неудобство. — Надявах се да поразчистя тази бъркотия, преди да дойдете.

— Мисля, че е прекрасно — отвърнах, но се изчервих, когато ме погледна въпросително. — Тук… във вашата вселена… има толкова живот.

По лицето му отново се разля онази широка и ведра усмивка, която му придаваше очарование.

— Благодаря ви. Много сте мила. — Щастливото му изражение помръкна, когато въздъхна и прокара пръсти през разрошената си руса коса. — Както навярно сте чули, един от помощниците ме напусна. Изпратих другия да смесва боите, които смятах да използвам днес, но той не е свикнал с работата и се налага сам да поправя грешката. Ако желаете, можете да ме почакате. Или… да се видим отново друг път.

— Не се притеснявайте — прекъснах го. — Честно казано, мислех, че първо се прави ескиза, а после самата картина. Но май съм доста непросветена в изкуството на живописта.

Погледна ме, развеселен от думите ми, и продължи да прибира нещата по местата им.

— Първо ще започнем с ескиза, разбира се, но вече съм решил как ще изглежда картината. Затова ще ви скицирам набързо.

— Както прецените.

— Беше трудно да си отворя собствено студио и да намеря добри помощници — продължи мъжът. — Нямаше да успея без покровителството на Лоренцо и семейството му. — Поклати глава. — Простете ми, мадона. Едва ли ви интересуват неволите на един скромен художник.

— Защо не? — отвърнах. — Нали сме приятели, поне така казахте последния път.

Ботичели ме загледа втренчено с лека усмивка.

— Вярно е — потвърди. — Дано не е било твърде дръзко от моя страна.

— Ни най-малко — казах. Всяка частица от мен копнееше да се сприятеля с този необичаен и темпераментен мъж, който толкова много искаше да ме рисува.

— Тогава — заяви той, като придърпа обикновен стол насред стаята — искрено ви благодаря, че се съгласихте да ми позирате.

— И аз съм ви признателна за поканата. Очаквах този момент с нетърпение. — Лицето ми поруменя, не знаех как ще изтълкува думите ми. — Не го казвам от суета, уверявам ви. Бих се радвала да дам скромен принос към изкуството, ако наистина смятате, че съм достойна за това.

— Добре знаете мнението ми по въпроса — подсмихна се и ми посочи стола. — Моля ви, седнете, мадона Симонета! Разположете се удобно!

Изпълних заръката и седнах на края на грубия стол.

Художникът ме погледна въпросително:

— Така „удобно“ ли ви е, мадона?

Разсмях се и се отпуснах на стола.

— Не, струва ми се. Но майка ми все казва, че една дама винаги трябва да е с изправена стойка.

— Не бих искал да противореча на благородна жена като майка ви — каза Ботичели и седна, взел скицник с кожена подвързия и парче въглен в ръка. — Но тъй като ще се позабавим, най-добре се облегнете удобно на стола.

Последвах съвета му, макар и с известно колебание.

— Позата не е ли… неподходяща за портрет? — Веднага съжалих за думите си. — Простете ми. Въпросът ми е неуместен, не разбирам нищо от рисуване.

— Никога не се извинявайте за въпросите си, мадона, още по-малко на мен. Питайте ме каквото желаете и ще получите честен отговор. Да започнем с портрета ви. Бих искал да ви уловя по естествен начин — все едно си почивате или сте в приятелска компания. — По устните му пропълзя лека усмивка. — Както сега.

Думите му ме успокоиха и се отпуснах.

— Благодаря ви, синьоре! Разбирам идеята ви и я приветствам.

— А сега да започваме — заяви, подпрял скицника на коляно.

Чувствах се някак особено в началото. Синьор Ботичели — или по-точно, маестро Ботичели, тъй като беше господар в собственото си студио — ме наблюдаваше с проницателен поглед. Изучаваше лицето, извивката на брадичката, очертанията на шията и къдриците ми, които Киара бе оставила да падат свободно по мое настояване. От време на време отместваше очи и с бързи движения нахвърляше нещо върху хартията, а после отново се взираше в мен. Трудно ми бе да стоя неподвижно, тъй като бях нервна, и за миг сведох очи.

— Не, мадона. — Гласът му, макар и благ, ме сепна. — Повдигнете брадичка и ме погледнете. Si! — добави въодушевено, когато изпълних всичко. После продължи по-спокойно: — Si! Точно така, per favore^[1].

Щом преодолях притеснението си, усетих, че се опивам от погледа му. Не знаех защо. Никога не са ми липсвали обожатели, мнозина ме ухажваха настойчиво. Но с него бе различно. Ботичели не желаеше да ме притежава като мъжете, които ме съзерцаваха страстно. Художникът ме изучаваше много по-задълбочено — виждаше отвъд плътта и дори красотата; надничаше направо в душата ми, сякаш ако ме нарисува, би могъл да разбере моята същност. И може би да ми я разкрие.

Внезапно осъзнах, че Ботичели ме е изучавал и онази вечер, когато го срещнах за пръв път в дома на Медичите. Скицирал ме бе мислено още тогава.

Докато ме рисуваше, аз също дръзнах да го огледам по-добре. Беше наистина привлекателен, макар и много различен от Марко — с неговия тъмен и жизнерадостен чар, и от божествено красивия Джулиано де Медичи. Имаше изсечени, открояващи се черти, сякаш изваяни от мрамор, а русата коса обрамчваше лицето му с непокорни вълни. Няколко пъти, докато се отдръпваше, отмяташе назад косата си, но тя отново падаше. А светлите му очи, с които съзираше толкова много истина и красота, бяха прекрасни. Не можех да определя какви са. Зелени? Или пъстри? Сякаш сменяха цвета си с промяната на светлината, чувствата и мислите му.

Толкова бях омаяна от този необичаен начин на взаимно изучаване, че се сепнах леко, когато Ботичели заговори отново:

— Ще ви помоля да се преместите, мадона. Нарисувах ви анфас, сега бих искал да ви скицирам в профил, както смятам да направя портрета ви.

— Разбира се — отвърнах, като се опитах да прикрия смущението си.

Художникът се приближи до мен, за да нагласи стола.

— Седнете — каза ми. — Мога ли… да ви докосна? — попита колебливо. Кимнах бързо, той нежно хвана брадичката ми и леко я повдигна. — Si — промълви. — Точно така. Задръжте тази поза, мадона, ако обичате.

Върна се на стола си, взе нов лист хартия и се зае да скицира. Дълго усещах топлината на пръстите му там, където ме бе докоснал.

Слънцето, което нахлуваше през прозорците на студиото, вече хвърляше полегати лъчи. Изглежда, рисунката отнемаше повече време на Ботичели, отколкото бе предполагал. Искаше ми се да узная причината. Насърчил ме бе да задавам въпроси, но не посмях да наруша магията, която ни беше обгърнала.

Накрая привърши и се облегна назад.

— Виж ти, съвсем забравих да смеся отново боите, които помощникът ми обърка — изрече, а гласът му прозвуча странно след дългото мълчание. — Няма значение. Днес ви задържах достатъчно дълго. Когато дойдете пак, ще се заема с портрета. Може и да започна дотогава.

— Нима? — Изплувах от унеса и се завърнах в реалния свят. — И кога да ви посетя отново?

— Вдругиден, ако ви е удобно. Добре би било да носите същата рокля.

Огледах се, бях забравила с какво съм облечена.

— Разбира се. Така и ще направя.

Ботичели се надигна от мястото си и аз го последвах.

— До скоро, мадона — сбогува се художникът. — Очаквам срещата ни с нетърпение. — Тонът му издаваше прямота.

— Аз също — добавих и се почудих дали думите ми са прозвучали искрено.

Когато пое бавно ръката ми и я целуна, усетих, че е разбрал посланието ми.