Метаданни
Данни
- Включено в книгата
-
Най-красивата жена във Флоренция
Музата на Ботичели - Оригинално заглавие
- The Most Beautiful Woman in Florence, 2017 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Елмира Великова, 2017 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,9 (× 8 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване, корекция и форматиране
- Regi (2021)
Издание:
Автор: Алиса Паломбо
Заглавие: Най-красивата жена във Флоренция
Преводач: Елмира Великова
Година на превод: 2017
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: СофтПрес ООД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2017
Тип: роман
Националност: английска
Печатница: ФолиАрт ООД
Излязла от печат: 08.06.2017
Редактор: Боряна Стоянова
Коректор: Вихра Манова
ISBN: 978-619-151-380-2
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/16347
История
- — Добавяне
Част трета
Безсмъртна
Флоренция, април 1476 г.
35
— Добро утро, Киара — поздравих прислужницата си, когато влезе в стаята ми една сутрин, за да отвори капаците на прозорците.
— Добро утро, мадона — отвърна тя. — Много се радвам да видя, че сте добре. Подобрявате се с всеки изминал ден!
— Вече не знам дали да се надявам, че ще се оправя — добавих, прехапала устни. — Толкова отдавна…
Киара въздъхна и се прекръсти.
— Имайте вяра, мадона. Бог чува молитвите ни. Сигурно най-накрая ще оздравеете.
— Дано! — добавих и станах от леглото. — Прати някого до двореца на Медичите да провери дали Клариче би искала да я посетя следобед.
— Si, мадона — рече Киара и побърза да изпълни заръката ми.
През отворения прозорец до мен долетяха викове, но бяха по-слаби от обичайно. Този път боледувах дълго и рядко се радвах на добро здраве, затова напълно се бях откъснала от обществения живот.
Болестта ме повали отново в началото на миналото лято, малко след като със Сандро признахме чувствата си един към друг. Като че ли бог ме наказваше за многобройните ми грехове. С Марко не можахме да посетим вилата на Медичите, както правехме години наред. Затворих се сама в стаята си; нямаше празненства и вечери — или по-скоро имаше, но бях твърде отпаднала, за да отида. Последваха няколко ужасни пристъпа, дни, когато горях от треска и кашлях кръв, но почти нищо не си спомням от тях. Всеки път Марко — с изпито и измъчено лице, сякаш още ме обичаше — разправяше, че с лекаря ме били отписали. И всеки път се съвземах и се връщах от „гроба“. Имаше дни, дори и седмици, с повечко късмет, когато се чувствах чудесно, преди болестта да ме срази отново.
Макар и никой да не ми го казваше, предусещах, че няма да живея дълго. Когато лекарят за пръв път произнесе диагнозата, още не знаехме колко време ми остава; но ставаше все по-ясно, че туберкулозата скоро ще отнеме и последния ми дъх. Струваше ми се, че някъде в мен има часовник, чиито песъчинки изтичат със заплашителна скорост.
Разполагах с много време за размисъл, докато лежах болна, много време, през което се гневих и плаках, молех се и се уговарях с бога. Бях приела, че не мога да избягам от съдбата си, и страхът надделяваше над упованието. Но изобщо не бях се помирила с тази участ.
Копнеех да поживея достатъчно, за да видя завършена картината на Сандро — „Раждането на Венера“. Да оцелея поне дотогава.
След онази нощ на признания, която се бе запечатала в паметта ми, през последната година почти не можахме да работим заедно. Успях да отида в ателието му не повече от три пъти. Рядко си разменяхме послания — само когато можех да пратя съобщение по личната си прислужница, стига да имах сили да пиша, а тя успееше да намери Сандро вкъщи, за да му го предаде лично.
Киара се върна, за да ми помогне да се облека, и слязох за закуска. Междувременно получих вест от Клариче, че би се радвала да обядва с мен, ако желая. Веднага изпратих утвърдителен отговор и се качих горе, за да взема последните книги, които бях заела от библиотеката на Медичите — трябваше да ги върна и да получа нови, докато бях там.
Щом пристигнах, заварих Клариче в добро разположение, макар и малко поизмъчена от грижите покрай все по-нарастващото потомство на Медичите. Вече бях престанала да изпитвам болка, задето така и не заченах — несъмнено поради лошото ми здраве, макар че по-рано не подозирахме причината.
Навярно така бе по-добре, за да не оставя сирачета след себе си.
— Изглеждаш много добре, Симонета — заяви приятелката ми, когато предаде децата на дойката им. — Зарадвах се на писмото ти. Липсваше ми.
— И ти на мен — отвърнах. — Май напоследък бях лоша приятелка…
— Не говори така — прекъсна ме. — Беше болна. — Пресегна се и хвана ръката ми. — Моля се за теб всеки ден. Моля се на бога… — Внезапно прекъсна. — Хайде, стига — рече припряно. — Да не помрачаваме деня, когато изглеждаш толкова добре.
— Но, Клариче, какво искаше да ми кажеш? — Поколебах се за миг. — Може да не ни остава много време.
— О, Симонета, не — възрази. — Не говори така. Исках само да…
— Моля те, amica — настоях. — Не ме лъжи! Когато не съм болна, Марко се държи така, сякаш винаги съм била здрава, и… понякога това е по-неприятно от самата туберкулоза. Нека говорим открито!
Тогава Клариче намери сили, пое си дълбоко въздух и ме погледна право в очите.
— Всеки ден се моля на бога да не отнема най-добрата ми приятелка — изрече. — Така те чувствам, Симонета. Ти си единствената истинска приятелка, която имам, откакто напуснах Рим.
Този път аз хванах ръката й.
— Може би бог ще реши да ме пощади, щом ти го умоляваш така горещо. Не познавам човек с по-добра и ангелска душа от твоята!
Клариче се усмихна през сълзи.
— Ако чуе някоя от молитвите ми, дано да е тази. — Поклати леко глава. — Но стига толкова засега. Остареем ли един ден, навярно ще се смеем на днешните си тревоги.
— Може би — пуснах ръката й с усмивка.
Изрекох тези думи, макар и да не си вярвах.