Алиса Паломбо
Най-красивата жена във Флоренция (37) (Музата на Ботичели)

35

— Добро утро, Киара — поздравих прислужницата си, когато влезе в стаята ми една сутрин, за да отвори капаците на прозорците.

— Добро утро, мадона — отвърна тя. — Много се радвам да видя, че сте добре. Подобрявате се с всеки изминал ден!

— Вече не знам дали да се надявам, че ще се оправя — добавих, прехапала устни. — Толкова отдавна…

Киара въздъхна и се прекръсти.

— Имайте вяра, мадона. Бог чува молитвите ни. Сигурно най-накрая ще оздравеете.

— Дано! — добавих и станах от леглото. — Прати някого до двореца на Медичите да провери дали Клариче би искала да я посетя следобед.

— Si, мадона — рече Киара и побърза да изпълни заръката ми.

През отворения прозорец до мен долетяха викове, но бяха по-слаби от обичайно. Този път боледувах дълго и рядко се радвах на добро здраве, затова напълно се бях откъснала от обществения живот.

Болестта ме повали отново в началото на миналото лято, малко след като със Сандро признахме чувствата си един към друг. Като че ли бог ме наказваше за многобройните ми грехове. С Марко не можахме да посетим вилата на Медичите, както правехме години наред. Затворих се сама в стаята си; нямаше празненства и вечери — или по-скоро имаше, но бях твърде отпаднала, за да отида. Последваха няколко ужасни пристъпа, дни, когато горях от треска и кашлях кръв, но почти нищо не си спомням от тях. Всеки път Марко — с изпито и измъчено лице, сякаш още ме обичаше — разправяше, че с лекаря ме били отписали. И всеки път се съвземах и се връщах от „гроба“. Имаше дни, дори и седмици, с повечко късмет, когато се чувствах чудесно, преди болестта да ме срази отново.

Макар и никой да не ми го казваше, предусещах, че няма да живея дълго. Когато лекарят за пръв път произнесе диагнозата, още не знаехме колко време ми остава; но ставаше все по-ясно, че туберкулозата скоро ще отнеме и последния ми дъх. Струваше ми се, че някъде в мен има часовник, чиито песъчинки изтичат със заплашителна скорост.

Разполагах с много време за размисъл, докато лежах болна, много време, през което се гневих и плаках, молех се и се уговарях с бога. Бях приела, че не мога да избягам от съдбата си, и страхът надделяваше над упованието. Но изобщо не бях се помирила с тази участ.

Копнеех да поживея достатъчно, за да видя завършена картината на Сандро — „Раждането на Венера“. Да оцелея поне дотогава.

След онази нощ на признания, която се бе запечатала в паметта ми, през последната година почти не можахме да работим заедно. Успях да отида в ателието му не повече от три пъти. Рядко си разменяхме послания — само когато можех да пратя съобщение по личната си прислужница, стига да имах сили да пиша, а тя успееше да намери Сандро вкъщи, за да му го предаде лично.

Киара се върна, за да ми помогне да се облека, и слязох за закуска. Междувременно получих вест от Клариче, че би се радвала да обядва с мен, ако желая. Веднага изпратих утвърдителен отговор и се качих горе, за да взема последните книги, които бях заела от библиотеката на Медичите — трябваше да ги върна и да получа нови, докато бях там.

Щом пристигнах, заварих Клариче в добро разположение, макар и малко поизмъчена от грижите покрай все по-нарастващото потомство на Медичите. Вече бях престанала да изпитвам болка, задето така и не заченах — несъмнено поради лошото ми здраве, макар че по-рано не подозирахме причината.

Навярно така бе по-добре, за да не оставя сирачета след себе си.

— Изглеждаш много добре, Симонета — заяви приятелката ми, когато предаде децата на дойката им. — Зарадвах се на писмото ти. Липсваше ми.

— И ти на мен — отвърнах. — Май напоследък бях лоша приятелка…

— Не говори така — прекъсна ме. — Беше болна. — Пресегна се и хвана ръката ми. — Моля се за теб всеки ден. Моля се на бога… — Внезапно прекъсна. — Хайде, стига — рече припряно. — Да не помрачаваме деня, когато изглеждаш толкова добре.

— Но, Клариче, какво искаше да ми кажеш? — Поколебах се за миг. — Може да не ни остава много време.

— О, Симонета, не — възрази. — Не говори така. Исках само да…

— Моля те, amica — настоях. — Не ме лъжи! Когато не съм болна, Марко се държи така, сякаш винаги съм била здрава, и… понякога това е по-неприятно от самата туберкулоза. Нека говорим открито!

Тогава Клариче намери сили, пое си дълбоко въздух и ме погледна право в очите.

— Всеки ден се моля на бога да не отнема най-добрата ми приятелка — изрече. — Така те чувствам, Симонета. Ти си единствената истинска приятелка, която имам, откакто напуснах Рим.

Този път аз хванах ръката й.

— Може би бог ще реши да ме пощади, щом ти го умоляваш така горещо. Не познавам човек с по-добра и ангелска душа от твоята!

Клариче се усмихна през сълзи.

— Ако чуе някоя от молитвите ми, дано да е тази. — Поклати леко глава. — Но стига толкова засега. Остареем ли един ден, навярно ще се смеем на днешните си тревоги.

— Може би — пуснах ръката й с усмивка.

Изрекох тези думи, макар и да не си вярвах.