Алиса Паломбо
Най-красивата жена във Флоренция (10) (Музата на Ботичели)

8

— Има още нещо, което бих искал да ти покажа, синьорина Симонета — каза Лоренцо, когато напуснахме параклиса. — Ако ми позволиш.

— Разбира се — отвърнах, обзета от любопитство.

Домакинът ни поведе обратно по коридора, откъдето бяхме дошли, после нагоре по друга стълба и втори коридор, преди да стигнем до двойна врата.

— Спомена, че обичаш писаното слово, синьорина, затова предположих, че ще оцениш нашата библиотека. — При тези думи Лоренцо отвори вратата със замах и аз въздъхнах от щастие пред гледката, която се разкри.

Безброй етажерки се простираха в тясното помещение, наредени една над друга, по-високи от човешки ръст. Почти не се виждаше празно място — книги, ръкописи и документи изпълваха лавиците до краен предел. Никога в живота си не бях виждала толкова много книги на едно място. Струваше ми се, че цялото знание на света е побрано в тази стая и чака откривателите си.

Гордостта от скромната ми колекция в миг се изпари. Какво ли бе усещането да притежаваш толкова много книги, към които винаги можеш да посегнеш за знание и удоволствие?

Изумена, се обърнах към Лоренцо:

— Нима си ги чел всичките?

Мъжът се засмя.

— Боя се, че никога не съм имал достатъчно свободно време за целта, макар че бих искал. Прочел съм доста от тях по време на обучението си или по-късно, за да обогатя познанията си. Сам започнах да събирам книги и ще продължа, докато мога.

Тръгнах покрай заетата с лавици стена отляво. Устоях на изкушението да прокарам пръсти по гръбчетата на книгите — само се взирах във всеки том и се опитвах да си представя съдържанието му. Подвързията на някои от книгите беше износена и поизбеляла, на други бе направена от скъп плат в блестящи ярки нюанси. Някои имаха черна или кафява кожена подвързия, други представляваха свитъци, вързани с шнур.

— Едва ли някой от приятелите ми, колкото и да са начетени, оценява библиотеката колкото вас, синьорина Симонета — отбеляза Лоренцо и потупа Марко по гърба. — Красива, благочестива и умна, нали? Наистина си късметлия, amico.

— И двамата със Симонета обожаваме Данте — потвърди Марко. — Още една причина да се влюбя в нея.

Извърнах глава и го погледнах с усмивка. Сърцето ми отново ускори ритъм, но вече започвах да свиквам със странното му туптене.

— Така е — съгласи се Лоренцо. — Безспорно Данте е най-великият син на Флоренция. Кажи ми, синьорина Симонета, чела ли си произведенията на Франческо Петрарка?

— Не съм чувала това име — признах чистосърдечно. — Редовното ми обучение приключи преди няколко години, затова трябваше да се задоволя с книгите, които можех да намеря в Генуа.

— Името ми е познато, но не се сещам за нищо, което е писал — вметна Марко.

— Е, сега вече си във Флоренция, синьорина. Духовното средище за поезия, изкуство и философия в света — заяви Лоренцо, сякаш не беше чул думите на годеника ми. — Веднага ще попълним този пропуск. — Запъти се към една от лавиците, а аз се усмихнах, докато го наблюдавах.

— Говориш за Флоренция, все едно е Атина — казах.

Домакинът намери желаната книга и се насочи към мен, а на лицето му се изписа задоволство.

— Точно така, синьорина. Чудесно долови най-съкровеното ми желание — да направя от Флоренция една нова Атина, където знанието и красотата ще са поставени на пиедестал. Тъй като притежаваш и двете, много скоро ще бъдеш перлата в короната на Флоренция. — Подаде ми книгата с поклон. — Заповядай, синьорина! Поезията на Петрарка — подарък за теб и годеника ти!

— Но аз не бих могла да я взема, не и от собствената ти библиотека! — опитах се да възразя, макар че Марко вече бе приел радушно книгата.

— Не се безпокой, синьорина. Имам няколко бройки от тези поеми, така че няма да лишиш мен и семейството ми от удоволствието да ги четем — увери ме Лоренцо. — Освен това бих искал да отправя покана… към двама ви. Каня ви най-искрено да се възползвате от моята библиотека, когато пожелаете.

Останах изумена от щедрото предложение на домакина — и то към жена, която току-що бе срещнал.

— Много мило и великодушно от твоя страна — изрече Марко, който по-бързо се съвзе от изненадата. — Благодарим ти най-сърдечно.

Лоренцо кимна, но отправи поглед към мен.

— Моля, няма защо. Щастлив съм да споделя тези семейни богатства, за да зарадвам приятелите си. — Поведе ни обратно навън. — Трябва вече да се върнем при останалите, преди да са ме обвинили, че съм зарязал задълженията си като домакин!

— Ти си истински приятел — каза Марко и тръгна след него, а аз ги последвах. Сложих ръка на рамото на годеника си и поех томчето, което той безмълвно ми подаде, подхванал нов разговор с Лоренцо.

Докато вървях след тях, се любувах на книгата. Беше подвързана с шагренова кожа, а хартията й бе тънка, макар и не като на книгите, които бях зърнала на лавиците. Всъщност това нямаше значение. Да държиш книга — която и да е тя, да помиришеш кожата и хартията, да усетиш гладките й страници под пръстите си, да предчувстваш насладата от досега с нея, бе дар и благословия. Не можах да устоя на изкушението да я отворя и да прочета няколко строфи от първата поема. Но ето че се озовахме във вътрешния двор — беше привечер и не можах да продължа. Толкова бях очарована от първите строфи, които прочетох, че изпитвах силно желание да се оттегля на стол в ъгъла и жадно да погълна цялата книга, макар да бях заобиколена от видни личности. Забелязал колко здраво и нежно стискам книгата, Лоренцо ми се усмихна и усетих, че поне той е прочел мислите ми.

 

 

Не след дълго се сбогувахме и Марко се разпореди да докарат каретата. Лоренцо ни изпрати изключително топло, Лукреция и Клариче ме изпроводиха с усмивка, радостни от нашата среща, и обещаха скоро да ме навестят. Когато минахме покрай Ботичели, художникът направи дълбок поклон и ми целуна безмълвно ръка.

Джулиано де Медичи ни изпрати до вратата.

— Очаквам с нетърпение сватбата ви, макар че сърцето ми се къса — заяви и потупа годеника ми по гърба. После се обърна към мен: — Синьорина Симонета! — Сложи и двете си ръце на сърцето. — Откакто ви зърнах, за мен други жени вече не съществуват.

Приех думите му с усмивка, Джулиано явно умееше да се шегува.

— Хубава работа, синьоре — отвърнах. — Нима така лекомислено разбивате сърцата на всички жени във Флоренция?

— Ах, не ми говорете за разбити сърца, щом се жените за моя приятел — възкликна той. — Защо ли не ви открих пръв?

Погледнах Марко, за да видя реакцията му, но той безгрижно се разсмя, така че последвах примера му.

— Какъв предан кавалер! — добавих, въодушевена от играта на куртоазна любов. — Винаги ще споменавам разбитото ви сърце в молитвите си, синьоре.

Мъжът пое ръката ми и я целуна, като задържа устните си по-дълго, отколкото се полага. Усетих, че се изчервявам, ала кой ли би ме винил — Джулиано бе толкова красив.

— Дано бог се смили над мен — промълви достатъчно тихо, за да го чуя само аз, но този път прозвуча по-особено.

За щастие, каретата вече пристигна и Джулиано се оттегли. Марко ми помогна да се кача, преди да ме последва заедно с Киара, която повикаха от кухнята. Тогава кочияшът дръпна поводите и потеглихме, а великолепният дворец на Медичите се изгуби в мрака зад нас.

 

 

— Как се справих? — задъхано попитах Марко, докато каретата ни отвеждаше у дома.

— Държа се великолепно, amore mio^[1] — усмихна се широко годеникът ми. — Дори по-добре, отколкото съм си представял. Всички бяха очаровани от теб, и с право. — Поклати глава. — А колкото до предложението на Лоренцо де Медичи и Лукреция Торнабуони да бъдат домакини на сватбата ни… никога не съм си и мечтал за подобна чест.

— Нито пък аз — отвърнах. — Винаги ли са толкова щедри Медичите?

— Да. Към онези, които наричат свои приятели — потвърди Марко. — Цяло щастие е, че сме сред тях. — Усмихна ми се отново и в очите му заблестя гордост. — Беше чудесна, Симонета — повтори. — Наистина.

Но щом се отпусна в меката седалка на каретата, на челото му се появи едва доловима бръчка. Отначало не й обърнах внимание, ала когато изражението му не се промени, го попитах нежно:

— Какво има, Марко? Станало ли е нещо?

Погледна ме и бързо се разведри, сякаш слънцето се показа иззад облаците.

— Няма нищо. Само…

— Какво има? — повторих настойчиво.

Щом скоро щяхме да бъдем съпруг и съпруга, трябваше да се научим да си споделяме. Надявах се, че Марко би го сторил без колебание. Изведнъж стомахът ми се сви на топка от страх. Дали нещо в поведението ми го бе смутило? Може би бях постъпила глупаво или неуместно… Може би дори търсеше начин да ме смъмри като бъдещ мой съпруг.

Но думите му много ме изненадаха.

— Лоренцо те запозна с онзи художник, нали? Как се казваше? Мъжът с русите коси…

— Сандро Ботичели.

— Точно така. — В погледа му отново се появи загриженост. — Може би не бива да го казвам, но… Предполагам, че не си забелязала, но аз го видях. Гледаше те втренчено през повечето време, и то доста безочливо. Беше твърде невъзпитано и грубо. Мисля си, че онези, които се радват на покровителството на Медичите, би трябвало да се държат по-добре.

— Свикнала съм на мъжко внимание — отвърнах с известно неудобство, сякаш бях извършила нещо нередно. Стиснах здраво книгата в скута си. — Може и да не ти е приятно, но едва ли някога ще престанат да ме ухажват. — Усмихнах се и добавих: — Е, поне докато остарея и се сбръчкам, а косата ми посивее.

Марко се усмихна, наведе се към мен и ме целуна по бузата.

— Дори когато остарееш, пак ще си най-красивата от всички жени — изрече. — Но… почакай. Неговото внимание беше доста по-различно, струва ми се, много по-различно от интереса на Лоренцо и Джулиано.

За миг се зачудих дали е забелязал откритото възхищение, с което ме съзерцаваха братята Медичи, и как го е приел. Може би усещаше, че на тях — като видни личности — не би могъл да държи сметка.

Художникът Ботичели не беше по-високопоставен от Марко, точно обратното. И все пак отлично разбирах защо годеникът ми се притеснява, тъй като самата аз бях изпитала нескрития интерес на художника. В погледа на твореца се таеше нещо особено, което не бих споделила с Марко. Никога не бих признала, че дълбоко ме поблазни идеята да бъда следващата Юдит в негова картина.

— Лоренцо ми показа някои от картините на художника и по-късно ме запозна с него. Той… синьор Ботичели заяви, че би желал да ме нарисува. Може би затова ме е изучавал толкова внимателно.

— О, нима?

— Да, струва ми се — отвърнах.

— Хмм… — Марко се облегна пак и скръсти ръце като капризно хлапе. — Още по-зле. Как се осмелява да говори с теб за подобно нещо, без да е поискал разрешение от мен, бъдещия ти съпруг!

— Не съм дала съгласие, нито съм му обещала нещо — побързах да го успокоя. — Макар че съм поласкана от предложението да му позирам.

— Хмм — изсумтя отново Марко. — Модел като теб едва ли би намерил. — Но изражението му поомекна. — Ако искаш портрет, трябва само да ме помолиш. Флоренция е пълна с художници, които биха дали всичко, за да те рисуват.

 

 

„Не съм дала съгласие, нито съм му обещала нещо“ — бях казала на Марко. Ала когато по-късно вечерта си припомних особеното привличане между художника и мен — онзи неочакван миг на хармония, осъзнах, че думите ми не са били съвсем искрени.