Алиса Паломбо
Най-красивата жена във Флоренция (5) (Музата на Ботичели)

3

Една хубава пролетна утрин синьор Веспучи пристигна и веднага пожела да се види насаме с баща ми. Вече бях будна, облечена и нагласена като принцеса — майка ми се бе погрижила за това, защото знаехме за предстоящото посещение. Тя нетърпеливо сновеше из спалнята, докато чакахме да ни повикат в кабинета на татко.

— Защо ли толкова се бавят? — изрече загрижено, след като мина доста време. — Едва ли се препират за зестрата.

Тактично си замълчах — не знаех какво да кажа, а и майка ми не очакваше отговор. Ами ако беше дошъл да ни съобщи, че е променил решението си? Дори не смеех да го кажа на глас. А може би родителите му не бяха дали съгласие? Какво щях да правя тогава?

Е, поне граф Ричи щеше да е на разположение, ако не се ожени за Елизабета или за друга. При тази мисъл сърцето ми затуптя силно. Навярно синьор Веспучи носеше добри новини. Щеше ли иначе да се върне толкова скоро?

Постарах се да запазя самообладание.

Четвърт час по-късно слугата на баща ми дойде да ни повика.

— Мадона Катанео, мадона Симонета — поклони се той — дон Катанео ви кани в кабинета си, където ви очаква и неговият гост.

Майка ми едва не извика възторжено, ала бързо се овладя.

— Grazie^[1], Джорджо. Идваме веднага.

Мъжът се поклони отново и напусна стаята.

Майка ми се приближи до мен и ме хвана за ръка.

— Моментът настъпи, mia bella^[2] Симонета. Готова ли си? — Дори не изчака да й отговоря, а продължи да бъбри щастливо: — Скоро ще бъдеш сгодена! Започваш нов живот!

— Може би трябва да слезем долу, мамо — усмихнах се. — Не бива да караме моя… кандидат да чака.

— Не бъди нетърпелива — успокои ме. — Ще отидем, разбира се, но бавно. Една дама никога не тича.

Последвах я, стиснала ръката й. Слязохме на първия етаж, където се намираше кабинетът на татко. Майка ми се поспря отвън за миг, а после разтвори широко вратата и влязохме в стаята.

Мъжете вдигнаха глави — изглеждаха доволни. На писалището помежду им имаше гарафа с вино и две чаши.

— Ето ги и тях! — възкликна баща ми. — Заповядайте, скъпи дами! Имаме добра вест!

Синьор Веспучи ни настани на масата и с поклон се върна на мястото си. Щом седнахме, татко заговори отново:

— Симонета, синьор Веспучи е получил благословията на родителите си. Току-що поиска ръката ти и аз дадох съгласие. — Сякаш не забеляза щастливата въздишка на майка ми и продължи: — Много скоро ще направим официален годеж и двамата ще се ожените преди края на годината. Какво ще кажеш, скъпа моя?

— Много съм щастлива, татко — отвърнах, свела скромно очи. Ала не устоях и скришом погледнах синьор Веспучи. Усмивката ми бе доказателство, че говоря истината.

Поруменялото му лице издаваше искрена радост. Отново приведох глава, сякаш се боях да приема толкова много щастие. За него ли пишеше Данте? И той бе обичал своята Беатриче, макар и отдалеч. Това ли бе чувството, което го бе вдъхновило; усещането, че падаш от висока скала, но в миг разперваш криле и политаш — като птица, зареяла се над лазурното море?

Баща ми заговори отново и едва се откъснах от мечтанията си.

— Решихме, че трябва да отбележим щастливото събитие. Няма ли да налеете на бъдещата си съпруга, синьоре?

Синьор Веспучи напълни чашата ми, сетне своята и вдигна тост.

— За ваше здраве, мадона! — изрече. — И за щастието, което ни очаква!

— О, да! — промълвих. Гледах го право в очите, докато отпивахме от виното. После смутено наведох глава. Нима можех да флиртувам с мъж в присъствието на родителите си?

Но, за бога, нали скоро щяхме да станем съпруг и съпруга? Какво значение имаше?

— Марко — обърна се свойски баща ми към бъдещия си зет — разкажи на жена ми и избраницата си за великодушното предложение на семейството ти.

— Разбира се — рече синьор Веспучи и се обърна към нас: — Когато ми дадоха благословията си, ме помолиха да ви поканя и тримата във Флоренция. Така ще можем спокойно да обсъдим всички подробности по годежа, а и мадона Симонета ще има възможност да се запознае с новия си дом. Вече сме ви намерили къща, където да отседнете.

— За нас ще е удоволствие! — възкликна майка ми. — Можем да си позволим пътуването, нали, скъпи? — запита тя баща ми.

— Сигурен съм, че Генуа може да се лиши от мен за няколко месеца — заяви татко. — Казах на Марко, че за нас е чест да им гостуваме.

Синьор Веспучи отново срещна погледа ми.

— Бих искал да ви запозная с приятелите си във Флоренция, мадона Симонета — заяви. — А също и да ви представя на братята Медичи, както и на почитаемите им родители.

Думите му ме окрилиха.

— Едва ли бих могла да желая нещо повече, синьор Веспучи.

Той пое ръката ми и я целуна.

— Моля те, наричай ме само Марко.

Идеше ми да полетя от щастие.