Алиса Паломбо
Най-красивата жена във Флоренция (16) (Музата на Ботичели)

14

Вечерта премина много приятно — почти като първия път, когато бяхме в двореца на Медичите. Може би само присъствието на Лукреция Донати внасяше известно напрежение, или поне така ми изглеждаше. Ако и другите го бяха забелязали, умело се преструваха, че не съществува. Въпреки това с Клариче се придържахме към моя план и през повечето време си приказвахме, без да обръщаме внимание на неприятната особа. Не харесвах самодоволната усмивчица, която играеше по устните й — навярно обичайното й изражение. Идеше ми да я плесна през лицето.

Щом вечерята приключи и всички станаха от масата, за да се поразходят из градината, видях как Лоренцо придърпа незабелязано Лукреция настрана. Те привличаха погледите, но бяха на достатъчно разстояние от останалите, за да не може да ги чуе никой.

Е, това повече не можеше да се търпи. Разкърших рамена и се запътих към тях. Решила бях да постигна две цели едновременно.

— Лоренцо — изрекох нежно. — И синьора… Ардингели, ако не се лъжа? — постарах се да подчертая фамилията на съпруга й. — Извинете ме, не исках да прекъсвам разговора ви.

Лукреция ми хвърли убийствен поглед, но Лоренцо се усмихна приятелски.

— Няма нищо, Симонета — свойски се обърна към мен домакинът. — Цяло щастие е, че с Марко сте тук.

— Много мило, че ни поканихте. Боя се, че ще ти отнема още малко време. Бих желала да използвам библиотеката, ако е възможно.

— Разбира се. Дори не е нужно да ме молиш.

— Ти си изключителен домакин и приятел — добавих. — Може ли някой от прислугата да ме заведе?

— За всички нас е чест да служим на красавица като теб — галантно заяви той. — Сам ще те придружа, ако позволиш.

— Много си любезен — отвърнах и го хванах под ръка.

— Извинете ни, синьора Ардингели — хвърли й бърза усмивка Лоренцо.

Бог да прости суетата ми, ала не можах да се въздържа и изгледах победоносно Лукреция през рамо, когато се отдалечихме. Лоренцо едва ли щеше да се откаже от любовницата си, но поне щях да му попреча тъй безочливо да търси компанията й пред жена си.

— Търсиш ли нещо конкретно? — попита ме, докато вървяхме през лабиринт от коридори.

— Донякъде. Имах удоволствието да си поговоря със сеньор Ботичели преди вечеря. Той ме насочи към произведенията на някои гръцки и римски мислители от античността.

— Ах! — възкликна Лоренцо. — Не ме учудва, че Сандро ти е говорил за тях, както и че си нетърпелива да ги прочетеш. Разбираш ли гръцки, Симонета?

— Не — отвърнах. — Образованието ми не се простира дотам. За съжаление, се оправям само с родния си език и латински.

— Не се притеснявай — каза той. — И моят гръцки не е чак толкова добър, затова разчитам на преводите, които прави моят приятел и учител Полициано от елинския оригинал на латински. Ще ти намеря един от тях.

— Мислиш ли, че произведенията биха могли да се преведат и на тоскански?

— Това е моята мечта — призна Лоренцо. — Колкото повече хора имат достъп до древните мислители, толкова по-добре. Нуждата от мъдростта и учението на Църквата никога няма да секне, разбира се, но сме длъжни да научим колкото се може повече за живота.

— Подкрепям те от цялата си душа.

Стигнахме до библиотеката и Лоренцо ми отвори вратата.

— Ако позволиш, ще ти препоръчам нещо, мадона — отправи се бързо към една от лавиците. — Мисля, че знам с коя книга е добре да започнеш. — Извади един том и го отгърна на първата страница.

— Платон — изрекох на глас, щом зърнах латинското заглавие. — „Държавата“.

— Можеш да я прочетеш в свободното си време, мадона Симонета. Горя от нетърпение да я обсъдим.

— И аз също. — Затворих книгата и грейнах от вълнение.

По-късно, докато се прибирахме към дома, Марко сам поде темата, която се опитвах да подхвана.

— Забелязах, че те заговори онзи художник Ботичели — каза той. — Какво искаше от теб?

— Желаеше да поговорим за портрета ми, както стана дума на сватбата. Но не само за него. Обсъдихме интересни неща и той ми препоръча нещо за четене.

Показах книгата, която Лоренцо ми даде.

— Хмм — смънка Марко. — Решихме, че ще му позираш, нали?

— Така е — отвърнах. — Не бива да се отмятаме. — Обърнах се към него с най-пленителната си усмивка. — Толкова бих се радвала, Марко. Да позирам на художник като него. Ще бъде много вълнуващо, caro^[1].

Съпругът ми въздъхна примирено.

— Не мога да ти откажа нищо, когато ми се усмихваш така, Симонета. Добре тогава. Ще го уредя. Надявам се, че Лоренцо знае къде можем да го намерим.

Отпуснах се на седалката.

— Без съмнение — изрекох спокойно, ала сърцето ми щеше да изхвръкне. Досега никой не ме беше рисувал и тайно подозирах, че синьор Ботичели ще ме представи така, както никога не съм се виждала. Щях да се погледна през неговите очи и незнайно защо тази мисъл ме изпълни с вълнение.