Алиса Паломбо
Най-красивата жена във Флоренция (21) (Музата на Ботичели)

19

Въпреки че зимата наближаваше, ноември ни зарадва с прекрасно меко време. Обзета от скука и безразличие, след като сеансите при Сандро приключиха, настоях веднъж да придружа Киара до Меркато Векио^[1], за да се поразходя. След дълги увещания тя отстъпи и така, с обикновена вълнена рокля и пелерина, оставила всички скъпоценности у дома, тръгнах с нея из Флоренция.

Поехме по оживените мръсни улици и почти се опирахме до стените на сградите, за да се разминем със забързаните двуколки и каруци. Киара добре познаваше пътя, разбира се, а аз се преструвах, че мога да се оправя и сама. Не изпусках от поглед огромния купол на „Санта Мария дел Фиоре“, щом се появеше между сградите. Знаех, че Меркато Векио не е далеч от Пиаца дел Дуомо и трябва да продължа в тази посока. Навярно всички във Флоренция се ориентираха по величествената катедрала, поне докато опознаят града.

Скоро благодарение на опитната Киара, а не на въображаемите ми усилия, достигнахме многолюдния Меркато Векио, където — както бях научила от Марко или от Сандро — е било мястото на древноримския форум. Откритият площад бе голям и препълнен с наредени нагъсто сергии, а между дървените им подпори беше опънато грубо платно, за да пази стоката от слънце и дъжд. На пазара се продаваше всичко: от пресни плодове и зеленчуци, прясно месо или живи животни до топове плат. Огледах се внимателно, но не открих сергия, на която да се предлагат книги. „Е, не е голяма загуба — утеших се — щом библиотеката на Лоренцо де Медичи е на мое разположение.“

В тесните пътеки между сергиите едва се разминавахме с останалите купувачи; навсякъде се разнасяше невероятен шум — глъч, смях и препирни; търговците се надвикваха един през друг, а купувачите се уговаряха и пазаряха с тях. Жадно поглъщах суматохата и се радвах, че Киара е с мен, за да пазарува; всичко ме развличаше и не можех да й бъда полезна.

Смътно осъзнах, че хората наоколо ме съзерцават, но ми беше все едно. Любопитството им не убягна и на Киара, която неспокойно се озърташе, ала не каза нищо, свикнала на подобно внимание, когато е навън с мен.

— Ако искате да взема нещо за кухнята, мадона, само ми кажете — предложи тя.

Усмихнах се, може би бях изтълкувала неправилно притеснението й. Навярно изпитваше неудобство господарката на къщата да я придружава по време на пазар.

— Помощник-готвачката се грижи чудесно за нас — отвърнах. — Не се безпокой! Радвам се, че излязох да се поразходя.

Киара кимна и аз се понесох безгрижно след нея, докато търсеше лечебни билки и парче кордела, което да пришие на една от роклите ми.

Когато оглеждахме платовете на една сергия, сякаш чух името си.

— Che?^[2] — попитах придружителката си. — Не те разбрах, Киара.

— Нищо не съм казала, мадона — погледна ме озадачено тя.

— О! Стори ми се, че ме повика. — Изрекла тези думи, изведнъж осъзнах, че Киара никога не се обръща към мен по име пред другите; рядко го правеше и насаме.

Реших, че ми се е сторило, но отново чух името си. Симонета. Огледах се за познато лице сред тълпата — може би някой от приближените на Медичите. Точно тогава осъзнах, че хората, насъбрали се около мен, не са обичайните посетители на пазара: мъже и жени ме зяпаха открито, а името ми се носеше като шепот: „Симонета. Симонета Веспучи. La bella Симонета.“

Докоснах смутено Киара, която вече бе привършила с покупките.

— Хайде, да си вървим!

Тя се озърна и кимна бързо, щом забеляза обожателите ми. Веднага поехме обратно, а множеството благосклонно ни стори път.

Така, без да се бавим, напуснахме пазара. Свалих копринените си ръкавици, когато ми стана горещо от бързане.

Почти бяхме стигнали до края на площада, когато чух свада зад гърба си. Киара се обърна преди мен.

— Боже мили! — възкликна с досада.

Тогава зърнах двама млади мъже, при това богато облечени, които си крещяха един на друг. Отблизо видях, че и двамата дърпат отчаяно парче синя коприна помежду си. Всъщност то приличаше точно на…

В този миг открих, че държа само една ръкавица в ръце. Навярно другата бе паднала, без да забележа.

— Искала е аз да я вдигна, сигурен съм — заяви русолявият младеж.

— И защо la bella Симонета би оказала благоволение на глупак като теб? — присмя му се вторият, чиято кестенява коса стърчеше изпод шапка с перо. — Какво си въобразяваш… — кресна внезапно, когато другият се пресегна и смъкна шапката от главата му.

Кестенявият пусна ръкавицата и замахна към противника си.

— Как смееш, мръсна гадино… — изсъска.

Не можех да повярвам на очите си, особено когато двамата се сбиха сериозно заради изпуснатата ръкавица. От една страна, исках да си тръгна и да не им обръщам повече внимание, но от друга, изпитвах угризения при мисълта, че някой от тях може да пострада по моя вина — нищо че пораснали мъже се държаха като хлапаци. Тръгнах към тях, без да се замислям.

— Мадона! — напразно подвикна Киара след мен.

Щом видяха, че се приближавам, спряха да се карат и се опитаха да оправят раздърпаните си дрехи.

— Мадона! — обади се русолявият. — Пристъпвате като истинска богиня!

— Дори Пресветата дева би завидяла на красотата ви — намеси се другият, за да не остане по-назад. Тълпата ахна при тези богохулни слова.

Протегнах ръка и пуснах другата ръкавица в нозете им.

— Вземете я! Вече няма нужда да се биете. — После им обърнах гръб и се върнах при прислужницата си: — Хайде, Киара. Да вървим!

Естествено, още на другия ден цяла Флоренция говореше за случая, а всеки от двамината, така и не разбрах имената им, се хвалел, че е рицарят избраник на la bella Симонета. Ако съпругът ми е чул историята, явно е предпочел да си замълчи.

За миг се зачудих дали мълвата е достигнала до Сандро и как я е приел.