Алиса Паломбо
Най-красивата жена във Флоренция (28) (Музата на Ботичели)

26

И така, получила неохотната благословия на Марко, се върнах в ателието на Ботичели, за да му позирам. Сандро ме скицира в позата от последния ни сеанс, а после и в няколко нейни вариации.

— Мисля, че трябва да запазя оригиналната си идея — заяви, докато се обличах в края на деня. — Съжалявам, че моите художествени търсения ти отнеха доста време. Но добрата новина е, че следващия път започвам да рисувам картината.

— Не се притеснявай — отвърнах с усмивка. — Щастлива съм да ти помогна. Не е чак толкова трудно да позирам по-дълго.

— Може и така да е, но все пак ти благодаря — изрече със сериозно изражение. — Знам, че искам немалко от теб.

Думите, които желаех да изрека, напираха с такава сила, че едва успях да се сдържа. „За каквото и да ме помолиш, ще кажа да.“

Все едно прочел мислите ми, той направи леко движение, сякаш да ме поеме в обятията си, но нищо не последва.

Изгарях от срам заради чувствата си и сведох бързо очи.

— Трябва да вървя — добавих. — Кога да дойда пак?

Ботичели въздъхна и леко се отдръпна.

— Ще ти пратя вест. Нужно ми е време да намеря и подготвя подходящо платно. — Усмихна се. — Картината ще бъде много голяма.

— Чудесно. Тогава до следващия път — отговорих със занесена усмивка, едва доловила думите му.

— Разбира се — кимна и ме изпрати до вратата. — Buona notte^[1], Симонета.

Предпочетох да си замълча, страхувах се от думите, които биха се изплъзнали от устните ми.

Идеята, че в отношенията ни може да настъпи рязка промяна, изглеждаше твърде безразсъдна. Истината бе, че копнеех за него отдавна, още откакто му позирах за първи път. Ето защо винаги го търсех на срещите у Лоренцо и дори несъзнателно усещах присъствието му. Затова копнеех да му позирам гола. Исках да му позволя да ме опознае цялата, макар тази мисъл да ме плашеше. Страхувах се да пожелая нещо, което никога не бих могла да имам.

Затова и докато ме съзерцаваше, имах чувството, че очите му ме прогарят. Представях си, че докосва с ръце тялото ми.

Най-сетне се осмелих да изразя тези чувства с думи пред самата себе си; чувства, които бях таила с години. И щом го сторих, светът около мен внезапно придоби и по-светли, и по-мрачни краски.

Припомних си думите на Данте:

В сърцето сетих да се буди вече

един любовен призрак там заспал;

Амур видях да идва отдалече

тъй весел, че едва го бих познал:

„Сега ми направи честта“ — ми рече

и в буен смях заливаше се цял.^[2]

При все че вечерта не беше хладна, треперех, докато се връщах у дома. Несъмнено изпитвах страст, но чувствах и още нещо, макар да бе непозволено и греховно. Любов.