Алиса Паломбо
Най-красивата жена във Флоренция (4) (Музата на Ботичели)

2

Не стана толкова бързо, разбира се. Синьор Веспучи вечеря с нас още веднъж и щом се оттеглихме с майка ми, обяви намеренията си пред баща ми. За да направи официално предложение за брак, трябваше да се върне във Флоренция — обучението му бе почти приключило — и да получи благословията на родителите си. Навярно щеше лесно да ги убеди, като им разкаже за моите красота и добродетелност. Особено за красотата ми.

И тъй, започнах да чакам този миг — както повечето жени, предполагам.

Още в първите дни след отпътуването на синьор Веспучи усетих, че той ми липсва. Данте ни бе свързал. Любовта ми към поезията не беше отблъснала моя ухажор — точно обратното. Наистина тъгувах по него — дори нещо повече, копнеех за бъдещите ни разговори.

Ала дълго не получихме вест от синьор Веспучи и с времето самата мисъл за сватбата ставаше все по-смътна и неясна — избледняваше като мастилото на често прелиствани страници. Навярно бе по-добре изобщо да не се обади, та какво знаех аз за брака и за мъжете? Или за него самия? Поезия, бистър ум и красота — дали това бе достатъчно, за да живеят в хармония двама души? Какво ли още бе нужно? Цяло щастие бе, че обожателят ми е млад и красив. Повечето момичета на моята възраст се женеха за много по-възрастни мъже.

Понякога си спомнях разказите му за Флоренция и тамошното общество. Мечтаех си да се запозная с онези умни и начетени мъже, за които говореше синьор Веспучи. Нима цял живот щях да прекарам в Генуа с родителите си, без да опозная света?

Дали синьор Веспучи щеше наистина да ме заведе във Флоренция и да ме представи на Медичите? Едва ли хора от техния ранг биха проявили интерес към дъщерята на обикновен благородник от Генуа. Ухажорът ми бе засегнал въпроса съвсем бегло, а аз вече бях готова да споделя с него брачното ложе. Може би лековатият му брътвеж целеше само да омае една наивна девойка.

Приятелката ми Елизабета ме посети скоро след заминаването на синьор Веспучи. Тя бе година по-голяма от мен, доста бъбрива и все още неомъжена, което ни сближаваше най-вече — бяхме единствените девойки за женене, на които тепърва предстоеше да си намерят съпруг или да постъпят в манастир. Беше ми приятно да разговарям и да ходя на пазар с Елизабета, но клюките, които ми разказваше, постепенно ставаха все по-злостни и започваха да ме напрягат.

Седнахме в градината, широкополите шапки ни пазеха от слънцето, а косите ни се спускаха като водопад по раменете с ослепителни златисти отблясъци. Така правеха всички венецианки, а те минаваха за най-красивите жени на света.

— Имаш ли вест от красивия си обожател? — попита ме веднага Елизабета.

— Не — отвърнах. — А какви са новините при теб? Баща ти все още ли държи на граф Ричи?

Гостенката ми се намръщи и разбрах, че неволно съм я засегнала. Според последната клюка, която се носеше из града (бях помолила Киара да ме информира за всичко в периодите, когато се виждах по-рядко с приятелката си), бащата на Елизабета бе предложил ръката й на граф Ричи — бездетен вдовец на около петдесет, след като не бе успял да я сгоди за някой по-млад наследник от местните фамилии. Не повярвах на тази история, когато я чух, но изражението на гостенката ми говореше друго.

— По-скоро бих станала монахиня, да ме прости господ — срамежливо се прекръсти тя.

Опитах се да я развеселя.

— Да се надяваме, че няма да се стигне дотам. Не се безпокой, amica^[1]. Баща ти навярно ще ти потърси добра партия другаде — в Пиза или във Флоренция.

— Уф — махна с ръка Елизабета. — В Пиза има само учени и свещеници. Виж, във Флоренция е различно, там съпрузите явно падат от небето. — При тези думи лукаво се подсмихна. — Както вероятно знаеш, скъпа моя Симонета.

— Все още нямам съпруг. Нито от Флоренция, нито от другаде.

— Е, скоро ще имаш, поне така се говори.

— Може би — свих рамене недодялано. Майка ми би се ужасила от този жест, който никак не прилягаше на една дама.

Усещах, че Елизабета ме наблюдава скришом изпод периферията на шапката си.

— Той не ти ли допада? — попита ме.

— Напротив — отвърнах и си припомних мига на странна близост помежду ни. — Просто… не съм сигурна дали съм готова за брак.

— Та какво друго може да иска една жена, освен да се омъжи? — засмя се гостенката ми.

— Наистина, какво ли? — промълвих смутено, макар че отлично знаех отговора. Можех най-много да се надявам, че ще си намеря съпруг, който е снизходителен към обучението и поетичните ми занимания и достатъчно заможен, за да ми набавя книги. Синьор Веспучи навярно не би ми отказал нищо.

— Не би могла да станеш монахиня — продължи Елизабета. — Прекалено си красива.

Изрече го така, сякаш ме обвиняваше в магьосничество.

— Монашеският живот едва ли е толкова ужасен — отвърнах, като склоних глава и притворих очи.

Родителите ми, естествено, никога не биха допуснали да дам обет за послушание. Като единствено дете в семейството, от мен се очакваше да сключа изгоден брак. А и неведнъж ми бяха казвали, че с моята красота без съмнение ще си намеря най-подходящата партия. От друга страна, на монахините бе позволено да четат и най-образованите от тях дори преписваха ръкописи.

Елизабета все още ме наблюдаваше.

— Чух, че имал любовница — изрече внезапно.

— Кой? Граф Ричи ли? — разтворих широко очи.

— Не — поясни, втренчила поглед в мен. — Твоят синьор Веспучи.

Изведнъж приятното чувство, останало от срещата ми с Марко, доби горчив привкус.

— Какво от това? — попитах и се постарах да потисна разочарованието си. — Повечето мъже имат.

— Тя е известна куртизанка — продължи Елизабета, пренебрегнала думите ми. — Казва се Виолета. Изглежда, е много красива и доста търсена заради изключителните си… умения.

Не можех да повярвам, че приятелката ми намеква подобни неща — в нейните уста звучаха твърде непристойно.

— Какво толкова? — попитах раздразнено. — Нима не бива да се омъжа за него само защото е преспал с куртизанка? Ако това беше сериозна причина за отказ, всички жени по света щяха да останат стари моми.

— Реших, че трябва да знаеш — извърна леко глава гостенката ми.

Притворих очи. Навярно ми завиждаше. Мислеше, че сама определям съдбата си. Но макар да харесвах синьор Веспучи, последната дума имаше баща ми. На мен ми оставаше единствено да реша колко да трае „съпротивата“ ми.

Отново затворих очи и примижах срещу слънцето, без да ме интересува дали кожата ми ще изгори. Дълго време нито една от нас не се обади. Най-сетне наруших мълчанието, за да й предложа малко вино.

Три дни по-късно пристигна писмо от Флоренция. Синьор Веспучи пишеше, че е говорил с родителите си и се връща в Генуа. Молеше за разрешение да ни посети отново.

Майка ми възкликна от щастие, а татко не спираше да хвали ухажора ми. Бил прекрасна партия. Почти не ги чувах. По тялото ми се разля приятна топлина, примесена с нещо друго — навярно радост. Или подобна емоция, която един ден можеше да се превърне в радост.