Алиса Паломбо
Най-красивата жена във Флоренция (40) (Музата на Ботичели)

38

Дъждът ме намокри цялата за броени минути. Отначало го приветствах, оставих го да отмие миризмата на любов и пот от кожата ми, за да не узнае Марко къде съм била и какво съм правила. Но едва се отдалечих от ателието на Сандро и ме втресе. Беше студена априлска нощ — в тази част от годината пролетта се усещаше денем от всеки слънчев лъч, но зимата ни обгръщаше отново, щом се мръкне. Започнах да кашлям, като че ли дъждът бе проникнал в дробовете ми и трябваше да ги прочистя.

Пътят между дома ми и ателието на Сандро никога преди не бе изглеждал толкова дълъг. Когато най-сетне се довлякох до нашата улица, щях да се разплача от облекчение, но дори за това нямах сила. Едва успях да отворя вратата, защото ръцете ми бяха мокри и хлъзгави и ужасно трепереха от студа.

Успях да се кача в стаята си, която, разбира се, бе пуста.

— Киара — повиках я хрипливо. Разкашлях се отново от усилието да говоря. — Киара — повторих, този път малко по-силно.

Тя се завтече в стаята ми, като търкаше сънено очи.

— Мадона? — попита объркана. — Какво се е случило? О, боже… — възкликна, щом видя мократа ми коса, прогизналите дрехи и кожата ми, която лъщеше от дъжда. — Dio mio, мадона, та вие почти сте посиняла от студ! Къде бяхте? О, няма значение! Елате тук, трябва веднага да смъкнете мокрите дрехи. Бързо, свалете пелерината и ще ви дам сухо бельо.

Отиде в съседната стая и донесе оттам дебела вълнена риза. Пуснах просмуканата от дъжда пелерина на пода, но не можех да направя нищо повече.

— О, мадона! — възкликна Киара. Чевръсто взе мокрите дрехи и подсуши голото ми тяло с голяма кърпа, все едно бършеше дете след баня. Нахлузи ми ризата и ме поведе към леглото. — Ще донеса допълнителна завивка — добави. — Така много скоро ще се стоплите.

Помня само, че цялата треперех.

Преди си мислех, че с всеки пристъп на болестта бог ме наказва заради някой от многото ми грехове — за това, че обичам и желая друг мъж, освен съпруга си; за това, че съм суетна и невярна. Независимо дали е така, сякаш заслужено се разболях сериозно след най-тежкото си прегрешение.

Но не съжалявах за нищо. В онези мигове, когато съзнанието ми бе достатъчно ясно, за да премисля всичко, знаех, че отново бих го сторила. „Безсмъртната ми душа заслужава да прекара една нощ с теб“ — бяха думите на Сандро. Тогава не му казах нищо, но и аз бях почувствала същото. Като че ли сгреших, задето не го споделих с него.

Прекарах няколко дни — не знам точно колко, в унеса на треската. Будех се често от силна кашлица. Петна от кръв тъмнееха по чаршафите. Пред мен изплуваха лицата на Киара, после на Марко и на Сандро, винаги на Сандро. На моменти, когато се събуждах, цялата мръзнех и си представях, че съм още под дъжда. Друг път направо изгарях, все едно бях в адския огън на Луцифер.

Знаех, че Марко понякога е там, а също и лекарят. Киара винаги се навърташе покрай мен — слагаше ми студени кърпи на челото, носеше ми вода и разредено вино. Когато оставах будна достатъчно дълго, за да разменя няколко думи с някого, говорех с нея.

Но една нощ се пробудих от много ясен шум: двама мъже спореха ожесточено на висок глас.

— Забранявам ти, чуваш ли? Ти, мерзавецо, който посегна на жена ми и я опозори с безсрамните си рисунки!

— Можеш и да ме убиеш, ако искаш, Веспучи, все ми е едно. Пусни ме да я видя!

„Сандро!“ — разпознах гласа му, макар да изгарях от треска.

— Първо трябва да ме убиеш — отсече Марко. — Само през трупа ми ще влезеш в покоите й.

Докато възвръщах разсъдъка си бавно, осъзнах, че двамата навярно са пред спалнята. Сандро навярно бе влязъл насила и бе стигнал дотук, преди Марко да му пресече пътя.

— Не ме предизвиквай, синьоре! Не можеш да ми попречиш да я видя!

— Марко — провикнах се въпреки продраното си от кашлица гърло. Устните ми бяха пресъхнали.

Мъжете се смълчаха.

— Марко — извиках отново.

Той отвори вратата и влезе вътре.

— Симонета? Будна ли си?

Дори след всичко, случило се между нас, сърцето ми се сви от болка, щом видях мъката и страданието по лицето му. Стори ми се, че се е състарил с десет години от онази нощ, когато откри ескиза на Сандро и се скарахме. Тогава май за последен път разговаряхме.

— Марко, моля те — промълвих. Зад него, през отворената врата, зърнах Сандро. — Пусни го да влезе. Искам да го видя.

На лицето му се изписа сурово изражение.

— Недей, Симонета. Едва ли е…

— Умолявам те — добавих. — Това е последното нещо, за което те моля.

При тези думи чертите му омекнаха и той отпусна глава в ръцете си.

— Добре — съгласи се. Рязко стана и излезе от стаята.

— Можеш да влезеш — чух го да казва отсечено. — Тя пожела да те види.

Сандро прекрачи прага и затвори вратата. Втурна се към мен, седна на леглото и пое ръката ми в своята.

— Симонета, моя Симонета — изрече. Усещах, че ще се разплаче.

Затворих очи и си припомних как шепнеше името ми, докато се любехме. Струваше ми се, че е било много отдавна, макар да бе едно от последните ясни неща в съзнанието ми. Но дори да не си спомнях нищо друго, това би било достатъчно.

— Сандро — промълвих, вплела пръсти в неговите. — Ти си тук. Разбрал си за мен.

— Да, любов моя — отвърна. — Не можех да не дойда.

— Исках да те видя — промълвих. — Трябва да ми обещаеш нещо.

Той стисна силно ръката ми.

— Каквото пожелаеш.

Отворих очи и се взрях в любимото красиво лице: големите очи, прекрасните черти, разрошената руса коса.

— Обещай ми, че ще завършиш картината — помолих го. — „Раждането на Венера“.

— О, Симонета — отвърна Сандро, почти задавен от чувства. — Аз… не знам дали бих могъл. Особено без теб!

— Трябва — добавих, малко по-настойчиво. — Трябва! Заради мен! Тя ще е доказателство за любовта ни. Така целият свят ще узнае. Помниш ли? И никой никога няма да забрави за нас. Обещай ми!

По бузите му се стекоха сълзи и Ботичели кимна.

— Обещавам ти, Симонета. Кълна се в живота си, че ще го сторя. Заради теб. За да живееш вечно, както веднъж ти казах.

Отново затворих очи.

— Благодаря ти. Благодаря ти, любов моя!

Замълчахме за миг; отворих очи, щом Сандро заговори отново.

— Когато си отида от този свят — рече тихо, толкова тихо, че нямаше да го чуя, ако бе по-далеч от мен — искам да ме погребат в нозете ти. Това ще е последното ми желание.

Усмихнах се и помечтах с притворени очи.

— Ще те чакам в Елисейските полета, любов моя. Там ще запазя място за теб и ще те чакам.

Когато се пробудих отново, Сандро си беше тръгнал. И аз заплаках горчиво.

Не знам колко дни бяха изминали от посещението му. Исках да си отида, докато Сандро е при мен и държи ръката ми, но и тази утеха ми бе отказана. Ако това е наказанието за всичко, което бях сторила, нека тъй да бъде.

В трескавото ми съзнание се появяваха видения, макар и невинаги ясни. Сънувах „Раждането на Венера“, сънувах, че съм застанала пред готовата картина, а Ботичели е до мен и плача от цялата тази красота. Сънувах, че се пренасям в друг свят — където не съм болна, не съм дъщеря на благородническо семейство от Генуа и не съм съпруга на Марко Веспучи, а обикновена тосканска селянка, свободна да се омъжи за Сандро по любов. Грижа се за къщата и подреждам ателието му, любим се всеки ден и той ме държи в обятията си цяла нощ.

Виждах децата ни — красиви и със златни къдрици; децата, които бихме могли да имаме заедно; децата, които не ми беше съдено да родя на Марко. Виждах ги как порастват и стават художници, поети и държавници, а очите ми се изпълваха със сълзи на гордост и мъка за тези прекрасни създания, които никога нямаше да добия.

Виждах как позирам на Сандро и той създава най-големите шедьоври на света. Последното поне знаех, че е истина.

И ето че се пробудих от тези видения — от другите житейски роли, в които се бях превъплътила в сетния си час. Бях сама, а до мен стоеше една-единствена фигура. Смъртта най-сетне ме викаше, ала бе сляпа — сляпа за красотата и младостта ми, за съдбата, която трябваше да имам; сляпа за всичко, освен за душата ми и греховете, които несъмнено са я опетнили. Но не се страхувах.

Сандро ми обеща, че ще живея вечно.