Алиса Паломбо
Най-красивата жена във Флоренция (26) (Музата на Ботичели)

24

Не знаех къде да отида, така че се затворих в покоите си. Беше ми все едно дали Марко отново ще напусне къщата, или ще остане. Едва ли скоро щях да го пусна в спалнята си, да не говорим за леглото.

По-неприятното беше, че Марко бе прав. Така бе устроен светът. Мъжете излизаха да търсят удоволствие другаде, а ние, съпругите, трябваше да си затваряме очите и да не говорим за това. Очакваше се винаги да бъдем на разположение, сякаш нищо не се е случило. И нищо не се е променило.

Припомних си с горчиво чувство на угризение как бях съжалила Клариче онази нощ, когато съпругът й бе поканил любовницата си на вечеря. Изпитвах състрадание и гняв заради приятелката си, но бях убедена, че никога няма да изпитам тази болка. Тогава тя ме нарече наивна глупачка и се оказа права.

„Защо ми е красотата, щом не може да ме предпази от подобно унижение? Каква полза да бъда желана от всеки, който ме зърне, когато собственият ми съпруг ми изневерява? За какво ми е прокълнатата хубост? Нима ми е донесла нещо повече от отчаяние?“

Изведнъж се сетих къде витаеха мислите ми предния ден, когато още гледах на живота с други очи.

Маестро Ботичели искаше да му помогна. Сподели, че е замислил голямо произведение на изкуството, а аз щях да бъда централна фигура в него.

Ето че открих отговора на моя въпрос. Вече знаех каква е ролята на красотата. Да създава шедьоври!

Лека усмивка се плъзна по устните ми. Да, щях да го направя. Щях да позирам за него — гола, както съм се родила. Ако Марко не се срамуваше да спи с блудница, защо пък аз да се свеня от много по-леко прегрешение?

Не бих му позволила да ми попречи. Просто щях да го направя. Нямаше да крия действията си от него, нито да му съобщавам за намеренията си. Никога нямаше да узнае. А ако все пак разкриеше истината, нима не бе устроен така светът — красивите жени да бъдат вдъхновение за великите художници?

Намерих къс хартия и драснах кратка бележка: „Ще го направя. Кажи ми само кога започваме. Симонета“. Помолих Киара да отнесе посланието на маестро Ботичели. Тя ме изгледа въпросително, но изпълни заръката. За моя изненада и удоволствие, се върна почти веднага със запечатан отговор. Благодарих й, а тя се поклони и излезе, без да каже и дума.

Отворих с нетърпение писмото и видях, че не е по-дълго от моето: „Grazie mille, Симонета. Ще ти бъда вечно признателен. Ела утре следобед и ще започнем“.

Беше се подписал като мен — само с малкото си име. Сандро.

Притиснах хартията до гърдите си и в този миг по лицето ми се разля широка усмивка, а странна, неудържима радост изпълни душата ми. Знаех, че вляза ли на другия ден в ателието му, ще престъпя граница, от която няма връщане назад. Но ми беше все едно. Всъщност дори жадувах този миг.

 

 

Вечерта Марко отново благоразумно се оттегли в една от допълнителните спални, не го видях и на другата сутрин. Толкова по-добре. Нямаше какво да му кажа. Знаех, че скоро трябва да намеря начин да загърбя станалото и да продължа да бъда негова съпруга във всяко отношение. Но още не бях готова.

Малко преди един часа се отправих към ателието на маестро Ботичели. Небрежно подхвърлих на Киара къде отивам, въпреки че тя несъмнено знаеше. Изглежда, желаеше да запази приключението ми в тайна, без изрично да съм я молила. Всъщност беше без значение. Да каже на Марко, ако иска… Така поне нямаше да има нищо скрито-покрито помежду ни.

Когато наближих ателието, изпитах вълнение, което смятах, че съм преодоляла.

В стремежа си към неподчинение, бунт и решимост да изпълня желанието си някои подробности около предстоящото начинание ми бяха убегнали. Скоро трябваше да се съблека пред очите на мъж — мой приятел, но не и съпруг. Това противоречеше на възпитанието, което бях получила, и на ограниченията, налагани от Църквата и обществото.

Независимо от всичко, исках да го направя и това ме плашеше най-много. Желаех го въпреки страха или заради него и сега трябваше да разбера дали действително съм в състояние да го сторя.

Щом стигнах, почуках колебливо на вратата, макар да знаех, че маестро Ботичели ме очаква. В този миг прозрях, че ако все пак реша, мога да си тръгна. Имах последна възможност да се откажа.

Но останах там, докато той отвори вратата.

Разтвори широко очи, когато ме видя, сякаш не ме очакваше.

— Симонета — промълви. Изрече името ми като поздрав, молитва и зов.

— Маестро Ботичели — казах и престъпих прага. Изведнъж осъзнах, че ако искам да доведа всичко докрай, между нас не бива да има повече прегради. — Сандро — поправих се.

Сега ателието бе още по-претрупано с картини, скици и четки от последния път, когато бях тук — несъмнено славата на маестрото бе пораснала. Беше запалил огън в камината, може би ненужен за топлия есенен ден, но очевидно му трябваше светлина: прозорците бяха закрити със завеси, за да ни скрият от любопитните погледи на минувачите. Така запазвахме благоприличие. В стаята нямаше никой друг. За пръв път оставахме само двамата — той и аз.

Когато се обърнах да го погледна, Сандро сякаш бе прочел въпроса в очите ми.

— Освободих помощниците си за останалата част от деня — поясни и заключи вратата зад мен. — Както обещах. Искам предостатъчно от теб, няма нужда да се събличаш и пред други мъже.

— Благодаря ти — отвърнах. Чудех се дали е проличало, че се вълнувам.

— Симонета — изрече нежно, пристъпи към мен и сложи ръце на рамената ми. — Сигурна ли си? Не си длъжна да го правиш. Ако си променила решението си…

Поех си дълбоко въздух, погледнах го право в очите и поклатих глава.

— Не, не съм. Искам да го направя.

Сандро се усмихна с облекчение.

— Чудесно. Много съм ти признателен, Симонета. Наистина.

Поведе ме към средата на стаята, където беше поставен обърнат наопаки дървен сандък, покрит с плат. Работните маси и пейките бяха дръпнати настрани, за да освободят място.

— Ето тук искам да застанеш, ако си съгласна — посочи ми сандъка. — Така ще има подходяща светлина, а и ти ще си в центъра на картината. Кажи ми, ако ти стане студено и ще разпаля огъня.

Значи огънят имаше двойно предназначение. Съобразителността на Сандро ме изненада, макар че не би трябвало.

Знаех, разбира се, че живее над студиото си, но точно в този миг осъзнах, че леглото му е горе. Канех се да се съблека, и то съвсем близо до неговото лично пространство.

Отново ме огледа.

— Ще почакаме, докато си готова — заяви. — Няма нужда да бързаш. До довечера никой няма да ни безпокои. Погрижил съм се.

Потръпнах и отново си поех дълбоко въздух, след което се наведох да си събуя обувките.

— Не — отвърнах. — Можем да започнем веднага. Готова съм.

— Чудесно — рече Сандро. Разположи стол на няколко крачки от моя пиедестал — сандъка, и взе скицник от масата.

Подритнах обувките си под близкия стол, после свалих пелерината и я поставих върху облегалката. Бях се загърнала добре с нея за пътя дотук въпреки топлия ден и нарочно бях подбрала семпла рокля и риза вместо по-официален тоалет, за да мога лесно да се съблека сама. Не водех прислужница със себе си, а не исках Сандро да ми помага.

— Почакай — обади се, изправил се до стола си. — Би ли… развързала косата си?

Опитах се да отговоря, но гърлото ми бе пресъхнало.

— Искаш… да я пусна свободно?

— Да — отвърна. — Ако нямаш нищо против.

Вдигнах ръце и пипнешком затърсих фуркетите си.

— На твоите услуги, маестро. — Дарих го с усмивка, на която той отвърна сърдечно и ми даде смелост да продължа.

Освободена от фуркетите, златистата ми коса се разля на буйни вълни по гърба и падна чак под колената. Щом разтърсих глава, предните кичури се спуснаха по рамената и покрай лицето ми.

— Perfetto^[1] — промълви. Лицето му поруменя, когато ми даде знак да съблека роклята си. — Имаш ли нужда… трябва ли да…

— Не — отсякох. — Ще се справя сама.

Бавно, извърнала очи от художника, развързах роклята си и я сложих върху пелерината. Смъкнах презрамките на ризата и я оставих да се свлече надолу. Щом я прекрачих и я пуснах при останалите неща, стъпих върху обърнатия сандък. Потръпнах при досега на пламналата ми гола плът с хладния въздух в стаята и притворих за миг очи. Знаех, че не бива дълго да гледам встрани. Трябваше да изпълня обещаното с цялата си душа. Събрала смелост, вдигнах глава и очите ни се срещнаха.

Сандро ме съзерцаваше с полуотворена уста. Тогава, само за миг, ме погледна като мъж: плъзна поглед по всяко кътче от тялото ми — рамената, кръглите стегнати гърди, талията, корема и хълбоците, светлия мъх между краката, бедрата, колената и прасците.

— Симонета — прошепна и от благоговението, с което изрече името ми, се изчервих още повече.

Вирнах горделиво брадичка и тъкмо се канех да го попитам дали още ще ме гледа в захлас, или ще ме рисува, когато той отново възприе ролята на художника.

— Si, si — изрече развълнувано, макар и с нисък глас. — Чудесно. Остани така! — След тези думи се приведе над хартията и започна да скицира.

Вече бях в свои води: заставах в определена поза, потъвах в диплите на времето и то ме обгръщаше, за да може Сандро да „улови“ образа ми, а с него и самото време. Мигът отлиташе, но щеше продължи да живее и в бъдеще благодарение на алхимичното взаимодействие между ръката, очите и молива на художника.

И все пак се чувствах неловко. Очаквах го, макар да се надявах, че скоро ще преодолея свенливостта си и напълно ще забравя за голотата си.

Но не можех. Знаех, че всяко кътче от голата ми плът е изложено пред изучаващия поглед на Сандро. Долавях всяко дихание — негово и мое, от което къдриците ми се полюшваха и галеха кожата ми. Усещах взора му като физически допир, сякаш очите му бяха горещи въглени и пареха кожата ми. Страстта му изпълваше със светлина и топлина тялото ми, което досега бе винаги скрито за света. Съвсем не се чувствах разголена, както очаквах, а силна, свободна и независима. Потъвах в погледа му като в прегръдката на любовник.

Понякога вдигаше глава и задържаше очи върху моите. После се връщаше към работата си и погледът му продължаваше да танцува красиво по тялото ми.

Пулсът и дишането ми се учестиха. В стаята вече бе доста топло, дори прекалено. Но не смеех да се обадя или да помръдна. И да исках, не бих могла. Не желаех да наруша магията, нито да прекратя вълшебството на мига. Не исках отново да се крия от художника, след като ме бе опознал цялата — тялом и духом.

Не след дълго Сандро се надигна от стола.

— По-добре да приключим за днес — изрече нежно.

Примигнах два пъти, сякаш се събуждах от дълбок сън.

— Добре — отвърнах. Почудих се дали е доловил нежеланието в гласа ми и как го е изтълкувал.

— Искаш ли да ти помогна да се облечеш?

Във въображението си отговорих с „да“, но мисълта, че би докосвал тялото ми с ръце, бе почти непоносима. Нима този непринуден акт бе грях след току-що изпитаната близост?

— Не — изрекох гласно, устояла на изкушението. — Мисля… че и сама ще се справя.

— Както желаеш — добави Сандро. Приближи се, взе ризата ми от стола и ми я подаде. Тръпки пробягаха по тялото ми при допира на пръстите ни.

Бързо надянах ризата, внезапно обзета от желание да се загърна. Сложих си роклята, после обувките и когато се приготвих, забелязах, че Сандро още ме изучава, сякаш изобщо не е спирал.

Настъпи тягостно мълчание, наситено с толкова много слова, които жадувахме да изречем, но не биваше.

Той пръв отмести поглед, изкашля се леко и приглади разрошената си руса коса.

— Ще можеш ли… да дойдеш вдругиден?

— Да — отвърнах.

— Много добре. Не знам — погледна ме отново — колко време ще отнеме всичко, Симонета. Да осъществя напълно идеята си. Може да се забавим, имам и други поръчки…

— Няма значение — прекъснах го. — Ще остана тук, докато се нуждаеш от мен.

— Мисля, че винаги ще имам нужда от теб — рече нежно.

За миг се олюлях, сякаш исках да падна в обятията му.

Сандро ме изпрати до вратата, пое ръката ми и я целуна беззвучно. Устните му бяха като отпечатък върху кожата ми, като че ли искаше да ме запази за себе си. Надявах се да успее.