Алиса Паломбо
Най-красивата жена във Флоренция (23) (Музата на Ботичели)

21

Разтворих широко прозореца на спалнята, за да влезе свежият септемврийски въздух. Отвън долетяха звуците на песен, мъже пееха в един глас: „La bella Симонета, ела на прозореца! La bella Симонета, покажи ни омайния си лик!“.

Киара, която оправяше косата ми, изрече с досада:

— Тази седмица идват за трети път.

— Знам — въздъхнах. — Ако някога срещна композитора на песента, ако изобщо може да се нарече така, мисля, че ще му ударя плесница.

— Дваж го удари и заради мен — развесели се Киара.

— Няма да забравя — засмях се.

— Ето, мадона — заяви, щом втъкна последния фуркет в косата ми. — Готова сте! Сега най-добре се покажете на почитателите си, за да ни оставят на мира.

— С Марко скоро тръгваме за двореца на Медичите — подразних я шеговито. — Все ми е едно дали ще престанат.

— Моля ви, мадона — изпъшка Киара. — Направете го заради мен, поне да се успокоят, докато ви няма.

— Добре тогава. — Отидох до прозореца и надникнах навън. Мъжете отдолу избухнаха в овации, щом ме съзряха. — Ето ме! — подвикнах им. — А сега си вървете! — Изпратих им въздушна целувка и затворих прозореца.

— Поне ще бъдат щастливи до сетния си ден и ще разказват на внуците си как la bella Симонета ги е удостоила с целувка някога — заяви Киара.

— Честно казано, това е пълна глупост — казах. — Сякаш никой от тези флорентинци не е виждал жена през живота си.

— Няма да се отървете от тях, мадона. Вече сте легенда!

Беше права — това бе тъжната истина. Трябваше да се вслушам в Лукреция Торнабуони и Клариче де Медичи, които още преди пет години ме нарекоха кралица на красотата във Флоренция.

Тогава не подозирах колко точни ще се окажат думите им. От онзи ден на пазара, когато двама млади обожатели се сбиха заради ръкавицата ми, известността ми нарасна неимоверно. Жените подражаваха на облеклото ми във всичко — стил, кройка, тъкан и цветова гама. Младежите обикаляха покрай дома на Веспучи с надежда да ме зърнат. По-късно се събираха и на групи под прозореца. На прага оставяха подаръци за мен: цветя, поеми, стъклени мъниста, а понякога и по-изискани неща — ръкавици, малки картини, книги и сребърни фуркети.

Започнаха да ми изнасят дори серенади, вричаха ми се в преданост и вечна любов, настояваха да бъдат мои обожатели и кавалери. В началото беше забавно, но после лудориите им взеха да дотягат на всички в къщата.

И това лято както предишните се спасихме от шума, като прекарахме няколко месеца във вилата на Медичите в Кареджи заедно с Клариче, Лукреция и Джулиано. Лоренцо ни посещаваше, когато имаше време, и всички се наслаждавахме на много приятни дни и вечери.

Тази година здравето ми се влоши и се наложи да се приберем у дома по-рано. Последния месец останах за дълго в леглото — пристъпите на кашлица и треска ту се появяваха, ту изчезваха. Макар че, когато се разболях след сватбата, лекарят ме увери, че след време ще свикна с топлия и сух климат на Флоренция, болестта продължи да ме спохожда редовно. Първите години, когато ми ставаше зле, Марко настояваше да се върнем в Генуа, където въздухът щеше да ми помогне. Но аз не желаех и той повече не ми предложи.

Флоренция бе станала мой дом и нищо не можеше да ме убеди да я напусна. Въпреки периодичните прояви на болестта усещах, че разцъфтявам в обществото на Флоренция — сред книги, разговори, изкуство и красота. Животът ми се беше подредил точно както си бях мечтала. Понякога в безоблачния ми свят се прокрадваха и неприятни нотки, но нима не се случваше с всеки?

И тъй, след като се възстанових, Лоренцо и Клариче ни поканиха на вечеря. Приемът щеше да е скромен — само за обичайния кръг приятели. Отново се запитах дали Сандро ще е там.

Отсъствието му винаги ме изпълваше с разочарование. Откакто бе нарисувал портрета ми, ставаше все по-зает. Получаваше поръчки от самия Лоренцо, а също и от много известни личности и фамилии във Флоренция. Когато се появеше на някоя от вечерите при Медичите, двамата разговаряхме, но никога продължително и никога насаме. Дългите следобеди в студиото му и кратките разходки край Арно нямаше да се повторят. Липсваше ми неочакваната близост, възникнала помежду ни. Не престанах да копнея за онези дни, макар че копнежът ми се охлади с времето, или по-скоро проявих здрав разум. Ако толкова му липсвах, нямаше ли да ме търси по-често? Да ме покани отново да му позирам? Защо досега не ме посети като приятел? Може би не се чувстваше удобно — дори в републиканска Флоренция разликата в положението ни беше значителна. И все пак не би ли го направил, ако наистина желаеше да ме види?

„Може би вече не се нуждае от мен“ — помислих си, докато гледах мрачното си отражение в огледалото. Носеше се мълва, че маестро Ботичели е нарисувал малък портрет на Лукреция Донати Ардингели по настояване на Лоренцо де Медичи. Някои твърдяха, че предполагаемата почтена матрона е изобразена като Ева, а други — като Саломе, която танцува гола пред Ирод, но il Magnifico държал скандалната картина в покоите си, далеч от чужди погледи. Чудех се откъде ли идваха слуховете, след като никой не бе виждал картината. Навярно беше поредната измислица на флорентинското общество. Независимо дали историята беше вярна или не, намразих още повече дона Ардингели.

Може би приятелството ни със Сандро винаги е означавало повече за мен. Колко наивна съм била!

И макар че винаги се надявах да видя маестро Ботичели, всъщност отдавна бях престанала да копнея за нещо повече.

 

 

Но онази вечер, сякаш за да ме опровергае, той бе там.

Лоренцо ме въвлече в разговор със свои приятели за друго произведение на Платон, наскоро преведено от Анджело Полициано. Бях изгълтала жадно книгата още щом ми попадна в ръцете. Дори по време на обсъждането не изпусках Сандро от поглед. Понякога ми се струваше, че ме наблюдава, но винаги, макар и трудно, устоявах на изкушението да проверя дали подозренията ми са основателни.

Сякаш прочел мислите ми, Лоренцо скоро махна с ръка на Ботичели.

— Сандро — повика го. Творецът се извини на дона Ардингели, с която говореше, за да се присъедини към нас. При тази гледка почти се изприщих от ревност. — Разкажи на приятелите ни за последната поръчка, която си приел. Едва ли са чули новината.

Сандро кимна леко на компанията, преди да отговори. Дали така ми се стори, или наистина задържа погледа си там, където бях хванала Лоренцо под ръка?

— Вярно е, тази поръчка е много голяма чест за мен и с радост я приех — заяви. — Възложиха ми да нарисувам картина за един от параклисите на „Санта Мария Новела“^[1].

Разнесе се хор от възторжени възгласи.

— И какъв ще е сюжетът на картината? — попита Марко. Изглеждаше облекчен от смяната на темата, тъй като не бе чел книгата, която всички обсъждахме.

— Поклонението на влъхвите^[2] — отвърна Сандро, наклонил глава към Лоренцо. — Идеята е на моя високоблагороден приятел.

— Така е — потвърди домакинът. — Темата ми е любима. Познавам я от великолепните фрески в нашия параклис, с които съм израснал.

— Разбира се — добави художникът, а по устните му се плъзна лека усмивка.

Хрумна ми, че Тримата царе^[3] са единствените заможни хора в Библията, които са влезли в царството небесно или поне се споменават с добро в Светото писание. Навярно затова темата беше предпочитана от Медичите. Сведох глава, за да прикрия усмивката, разляла се внезапно по лицето ми, а когато погледнах Сандро, той ми намигна съучастнически, сякаш отгатнал мислите ми.

— Станал сте много известен, маестро Ботичели — обади се Томазо Содерини, който също неотдавна бе възложил поръчка на художника. — Както би могло да се очаква. Несъмнено печелите достатъчно, за да се ожените и да създадете семейство.

Смехът, който напираше в мен, мигом угасна.

— И аз така предполагам, синьоре — отвърна Сандро с пресилена усмивка. — Но скоро не смятам да се женя. Работата ми е ревнива господарка.

— Нали Христос и апостолите ни учат, че женитбата е благословена от бога? — продължи синьор Содерини. — Няма ли да е по-добре за вас да има кой да се грижи за дома?

— Щом толкова настоявате, синьоре — усмихна се широко Ботичели — нека ви разкажа какво ми се случи една нощ. Сънувах, че съм женен, и се събудих от мъка и отчаяние. Толкова се уплаших от този кошмар, че бродих до зори из улиците на Флоренция, за да не заспя отново!

Мъжете наоколо гръмко се разсмяха, в това число и синьор Содерини. Аз също се присъединих към тях, но се смеех по-скоро от облекчение. Тъкмо тогава Сандро срещна погледа ми и го задържа по-дълго от обичайното. Потреперих от искреността в очите му.

— А, ето го момчето ми! — гордо възкликна Лоренцо.

Наведе се да прегърне детенцето, хванало края на бащината си туника — двегодишния Пиеро. Скоро дотърча и четиригодишната Лукреция, която навярно ревнуваше заради вниманието към братчето й.

— Татенце! — извика малката.

Лоренцо нежно я погали по русите къдрици.

— И моята principessina^[4] — добави нежно той.

Клариче се появи иззад съпруга си.

— Искаха да пожелаят лека нощ, преди да си легнат — обясни. — Хайде, деца. Време е да си кажете молитвите и да спите.

Лукреция остави баща си и дойде при мен, като обгърна талията ми с ръчички по детски.

— Синьора Симонета — сериозно ме погледна с тъмните си очи — един ден ще бъда дама, ще нося красиви дрехи като вас и ще празнувам цяла нощ!

Засмях се и се наведох, пуснах ръката на Марко, за да я прегърна.

— И наистина ще бъдеш — рекох. — Най-красивата дама на всички празненства!

Откакто се роди Лукреция, майка й често ми я водеше на гости, а когато поотрасна, се превърнах в нейна любимка. Тъй като още нямах собствена рожба, обичах да прекарвам време с децата на Лоренцо и Клариче, въпреки че това само подсилваше болката ми от неизживяното майчинство, особено напоследък.

— Хайде, Лукреция — подкани я отново майка й. — Докато станеш дама, трябва да си лягаш навреме.

— Може ли синьора Симонета да ме сложи в леглото? — попита малката.

— Разбира се, ако искаш — засмях се.

Изчаках Лукреция да пожелае лека нощ на баща си и я поведох към детската стая. Клариче ми хвърли признателен поглед през рамо.

Тя настани малкия Пиеро в легълцето му, а в това време бавачката помогна на Лукреция да си облече чиста риза. Едногодишната Мария-Магдалена, най-малкото дете на Медичите, вече си беше легнала и пляскаше от радост, че вижда братчето и сестричката си.

— Хайде, мадона Лукреция — подхванах, когато момиченцето се покатери върху леглото — насън ще бъдеш феята на празненствата.

— Наистина ли? — попита тя.

— Не се и съмнявам.

Лукреция заспа почти веднага и излязох на пръсти от детската стая. Клариче ме наблюдаваше от вратата.

— Благодаря ти! Ти си чудесна!

— Тя е цяло съкровище — отвърнах. — Ако само… — изрекох мъчително, без да погледна приятелката си.

— Навярно още има надежда — промълви тя. — Ами да, ти си едва на… колко… двайсет и две?

Сниших глас, макар че никой не би могъл да ни чуе:

— О, Клариче, вече губя надежда. Вече пет години, откакто сме женени, и все още не мога да зачена. Пет години полагаме усилия. И пак нищо!

— Ами ако вината е у него? Може би някакъв грях тежи на душата му.

— Не знам дали бог ни наказва по този начин, независимо какво говорят свещениците. — Поклатих глава. — А и двете добре знаем, че жената винаги е виновна. Дори да не е…

Клариче присви устни, тя никога не изостави традиционното си римско възпитание в полза на по-свободните възгледи на съпруга си, макар че Лоренцо бе достатъчно религиозен.

— Както и да е — добави, решила да не влиза в спор — не бива да губиш надежда никога, Симонета. Бог може да ви благослови след време.

— Дано си права. — Хвърлих последен поглед към детската стая, преди да се върнем на празненството.

Имаше нещо, което не можех да призная на Клариче, чиято къща бе пълна с деца, а съпругът й поддържаше любовница: усещах, че Марко е разстроен, задето не успях да му родя деца — или по-точно син и наследник. Разбира се, той никога не ме упрекна, но напоследък — бях скрила този факт от приятелката си — все по-рядко идваше в леглото ми, навярно разочарован от мен. Наистина наскоро бях болна, но това оправдание не звучеше сериозно. Предната нощ се бяхме любили за пръв път след оздравяването ми, но Марко се държеше някак хладно, сякаш го правеше повече като дълг, отколкото за удоволствие.

Клариче също си имаше своя болка. Година след Лукреция се сдоби с близнаци, починали часове след раждането, а само преди седмици роди дъщеря, която живя няколко дни. Тази вечер бе първата й поява в обществото и макар че в очите й се четеше тъга, щеше да продължи напред с вяра и Дух.

Може би беше права. Не биваше да се предавам.

Постарах се да отхвърля мрачните мисли. Бях на прием, даден от най-скъпите ни приятели, а трудностите в семейния ми живот — реални или въображаеми — можеха да почакат.