Алиса Паломбо
Най-красивата жена във Флоренция (30) (Музата на Ботичели)

28

В уречения ден се появих в ателието на Сандро. Беше сам, както винаги когато трябваше да му позирам. Щом го зърнах, яркият му образ от онзи трескав сън проблесна в съзнанието ми и внезапно ме остави без дъх.

— Симонета — възкликна той и стисна ръката ми. — Толкова се радвам, че изглеждаш добре. Нямаш представа колко бях разтревожен.

Опитах се да се усмихна. Смятах да му кажа, когато ме попита, че не е било нищо особено, само лека треска, и че съм добре. Не исках да узнае истината. Но не устоях пред искрената му загриженост и щастието да ме види, изписани на лицето му. Разридах се, затулила лице с ръце, сякаш да се скрия от него.

— Симонета — изрече смаяно. Бавно и плахо ме притисна към гърдите си в прегръдка. За миг се сепнах, знаех, че трябва да се отдръпна, ала бях безсилна да го сторя. А и в този миг се нуждаех от утеха и я очаквах само от него. Той миришеше на бои, восък от свещите и пот, а аз потъвах блажено в обятията му, макар и обляна в сълзи. Можех да плача безкрайно, ако знаех, че така никога няма да ме пусне.

— Симонета — прошепна Сандро. — Какво има? Моля те, кажи ми. — За моя изненада разхлаби прегръдката си и направи крачка назад, за да види лицето ми. — Можеш да споделиш всичко, каквото и да е.

— Аз… съжалявам — едва промълвих.

— Недей! Няма за какво да се извиняваш. Ето, ела с мен и седни — предложи. Поел ръката ми, ме поведе към отсрещната страна на ателието и през задната стая, в която бях влизала веднъж, се озовахме в скромна кухничка. Там ме настани край грубо скована маса.

— Искаш ли малко вино?

Кимнах утвърдително.

Ботичели донесе две чаши и наля във всяка по малко vino rosso^[1] от Тоскана. Отпих по-дълга глътка и се постарах да се успокоя.

— Болестта ми — подхванах накрая. — Тя… аз… — Поех си дълбоко въздух, като се посъвзех достатъчно, за да завърша изречението. — Лекарят съобщи, че… изглежда имам туберкулоза.

Добре помнех ужасеното и разстроено изражение на Марко, когато лекарят за пръв път ни съобщи мнението си, преди още да е напълно сигурен. Но никога досега не бях виждала изражение като на Сандро. Изглеждаше така, сякаш целият свят се е срутил пред очите му, все едно наблюдаваше как последните частици невъзвратимо се превръщат в пепел и той не е в състояние да направи нищо.

Приличаше на човек, изгубил смисъла на живота си.

— Не — промълви най-сетне. — Не може да бъде. Ти си тук, по-здрава от всякога.

— Според лекаря може да съм носила болестта известно време, без да подозирам — обадих се тихо. — Просто това бе най-лошата криза. — Позабавих се, преди да добавя: — Засега.

— Не каза ли…

Гласът на Сандро заглъхна и той замълча, сякаш не се осмеляваше да зададе въпроса, а още по-малко — да чуе отговора.

— Никой не знае — отвърнах, сякаш предусетила какво пита. — При подобни неща само бог решава!

Изправи се внезапно и се извърна гърбом, сломено отпуснал глава в ръцете си. Наблюдавах го вцепенена. Чудех се какво означава това, какво ли си мисли.

Когато се обърна към мен, очите му бяха зачервени.

— Не мога да си представя, че светът може да съществува без теб — изрече с дрезгав глас. — Не искам дори да си го помисля.

Усмихнах се въпреки мъката си.

— Може би ако не мислим за това, няма да се случи.

И двамата останахме по-дълго безмълвни. Най-сетне той проговори:

— Все още ли… желаеш да ми позираш?

— Да — отвърнах незабавно. — Затова съм тук. Искам да завършиш картината. Независимо от всичко. Ако пак се разболея… — Прехапах устни и извърнах глава. — Ако пак се разболея, ще се върна, щом се почувствам по-добре. Нищо не ще се промени.

Ботичели въздъхна:

— Само ако си сигурна, че няма да се преумориш.

— Няма. Ще правя всичко както досега, Сандро. Не искам животът ми да е непълноценен.

Погледна ме и от болката в очите му изпитах такова страдание, сякаш самата аз я изпитвах.

— Понякога живеем дълго, макар и не напълно здрави…

Изтръпнах и отново си поех дълбоко въздух.

— Всичко е в божиите ръце — отвърнах. — Но не мисля, че си струва да живея, ако трябва да прекарам остатъка от дните си в леглото.

Сандро поклати неохотно глава.

— Разбирам. Бих искал… — Пресегна се и сложи ръка върху моята. — Каквото и да се случи, бих искал да вярвам, че чрез тази картина ще живееш завинаги. Та нали Венера е безсмъртна.

При тези думи се разридах отново.

— О, Симонета… моля те, не плачи! — прошепна. — Не биваше да ти го казвам. Желанието ми е…

Не завърши мисълта си, но продължи да ми държи ръката, докато сълзите ми пресъхнаха.

— Може би е по-добре днес да не работим — заяви най-накрая. — Мисля, че ни липсва нужното настроение.

Дарих го с признателна усмивка. Наистина не бях готова да се съблека отново пред него, сънищата ми все още бяха твърде ярки, за да внесат успокоение в душата ми.

— Съгласна съм — добавих. — Съмнявам се дали някой обожател ще ми посвети поема или песен, ако ме види, че плача. Не съм от онези жени кокетки, които плачат красиво.

По устните на Сандро трепна лека усмивка.

— Съгласен съм.

Загледах го втренчено, изумена от чутото. Всеки друг мъж би опитал да ме обори, да ми каже, че изглеждам божествено красива, независимо от всичко. Никой не би ми отговорил честно.

Може би и затова го обичах толкова.

Започнах да се смея — отначало леко, после по-силно, от което рамената ми се разтресоха и почти не можех да дишам. Сандро също се разсмя и когато го погледнах, сълзи от щастие се стичаха по лицата ни.