Алиса Паломбо
Най-красивата жена във Флоренция (29) (Музата на Ботичели)

27

Изминаха няколко дни и още нямах вест от Сандро. Беше ме предупредил, че ще мине известно време преди следващия сеанс, разбира се, но след прозрението, което получих за двама ни, преживявах болезнено всичко. Не се ли нуждаеше повече от мен? Дали не беше променил решението си за картината?

Знаех, че е глупаво да се терзая така. Шляех се безцелно у дома и само веднъж посетих двореца на Медичите, за да обядвам с Клариче. Прекарахме си чудесно, макар че на моменти получавах пристъпи на кашлица, които не можех да овладея.

— Добре ли си, Симонета? — попита ме тя. — Не се разболяваш пак, нали?

— Не, надявам се — усмихнах се. — Напоследък доста боледувах.

Разговорът ни се прехвърли на други теми и изведнъж ми хрумна да поканя Клариче и Лоренцо на вечеря у дома на следващия ден. Приятелката ми прие поканата с радост.

— Тъкмо ще стои далеч от леглото на оная Донати — вметна раздразнено. — В последно време почти не се прибира у дома. Как смята да се сдобие с още един син, ако страни от жена си?

— Мъжете са глупаци — заявих. — Дори онези, които са уж добре възпитани.

Точно тогава разговора ни прекъсна малката палавница Лукреция, която бе настояла бавачката й да я доведе, за да ме поздрави. Момиченцето се появи навреме и ме спаси от излишните обяснения пред Клариче. Приятелката ми не знаеше нищо за думите на Марко и за обтегнатите ни отношения. Не можех да си позволя да й кажа истината — заедно бяхме преживели всички радости и надежди на чистата ми детска душа в дните преди и след сватбата. Как бих могла да й призная, че е била права през цялото време?

На другата сутрин кашлицата ми се засили, тъй че останах в леглото, за да имам сили за посещението на Клариче и Лоренцо вечерта. Изпратих Киара на пазара да набави необходимите неща и спах почти цял следобед. Когато дойде време за вечеря, вече се чувствах доста по-добре и с Марко прекарахме чудесно в компанията на приятелите си. Открих, че е много по-лесно да загърбим различията си пред други хора.

„Може би трябва да се преместим при Лоренцо и Клариче“ — помислих си с насмешка, докато се наслаждавахме на десертното вино.

Но въпреки доброто ми разположение по време на вечерята скоро стана ясно, че наистина съм болна.

През нощта се събудих от нов пристъп, който така и не стихна. Сухата кашлица стресна и Марко и той се втурна към кухнята като прилежен съпруг да ми донесе чаша разредено вино. Успях да пийна няколко глътки, но скоро изхрачих кръв.

— Повикай лекаря! — кресна мъжът ми на Киара, която се притече на помощ. — Още сега! Да дойде веднага!

Приседнал до мен на леглото, Марко разтриваше гърба ми и се опитваше да ми даде малко вино между хриповете. Но когато лекарят пристигна, все още плюех кръв.

Той изследва петното кръв върху парчето плат, което Киара ми бе подала, и с разрешението на Марко ми преслуша гърдите, за да установи каква е причината. После сложи ръка на челото ми.

— Гори от треска — съобщи на съпруга ми, сякаш ме нямаше в стаята.

— Беше добре по време на вечеря — възрази Марко. — Как може толкова бързо да се разболее?

— Но в миналото е боледувала, нали? А напоследък? — изрече с известно колебание лекарят.

— От време на време — потвърди мъжът ми. — Климатът на Флоренция не й понася, предложих й да я заведа в Генуа, но тя не ще и да чуе.

— Боя се, че болестта й не се дължи на климата — заяви докторът. — Синьор Веспучи, бих искал да поговорим навън…

Точно тогава кашлицата ми позатихна и успях да се обадя:

— Моля ви, докторе, чувам добре и съм с ума си. Говорете свободно и пред мен!

Лекарят се поколеба отново, но отстъпи, след като Марко не му даде знак да излезе от стаята.

— Още не съм сигурен — призна. — Ще ви наблюдавам и следващите дни, синьора Веспучи, но мисля, че имате туберкулоза.

В стаята настъпи гробна тишина, нарушена само от болезнения вик на Киара.

Туберкулоза. Опустошителната болест на белите дробове, която вземаше хиляди жертви всяка година.

— Но това е нелепо — възрази Марко. — Как е възможно? Симонета е напълно здрава.

— Нима? — каза лекарят, запазил самообладание. — Та нали току-що ми казахте, че често е боледувала, откакто е във Флоренция.

— Колко ми остава да живея, докторе? — попитах с отпаднал глас.

Лекарят се усмихна неловко.

— Не се плашете толкова, синьора. Дори диагнозата ми да се потвърди, може да имате дълги години добър живот. Твърде вероятно е да боледувате отдавна, без да знаете. Известни са и други подобни случаи.

Онова, което не посмя да изрече, бе още по-красноречиво. Можех наистина да живея по-дълго, но болестта би могла и да ме довърши. Какво от това, че боледувах от години? Нима храченето на кръв не говореше за влошаване на състоянието ми?

— Засега ще ви пусна кръв — заяви докторът — за да спадне треската. Утре пак ще дойда да ви прегледам.

Извърнах глава, докато вадеше инструментите си, за да не видя как сребърното острие пронизва плътта ми, а кръвта капе в подложения съд. Просто затворих очи и се молех да свърши по-скоро.

Така неусетно потънах в дълбок трескав сън. В кратките мигове, когато се будех през следващите дни, съзирах лицата на Марко и Киара сякаш отдалеч, усещах подгизналите от пот завивки, чувствах пулсираща болка в главата и продължавах да кашлям. Скоро образите се сляха в съзнанието ми и вече не знаех дали спя или будувам, кое е истина и кое — видение.

Веднъж ми се стори, че Сандро е до мен в леглото. Жадно обхвана тялото ми с ръце и в миг ме обляха горещи вълни; извиках, щом ме взе в обятията си и започна да ме гали така, както жадувах, докато му позирах. Отвръщах на ласките му, ала не можех да повярвам, че най-сетне сме заедно. Той шепнеше името ми и гласът му бе пропит от любов и страст. Внезапно се събудих и открих само Киара в стаята. Повиках я по име едва, а после попитах:

— Къде… къде е той?

— Синьор Веспучи не е… у дома. Да ви донеса ли нещо, мадона? Вода, вино или…

Намръщих се при мисълта за Марко. Не за него питах. Но, разбира се, Сандро не би могъл да бъде тук — не беше мой съпруг. А къде ли беше мъжът ми?

В съзнанието ми се прокрадна спомен, примесен с чувство на гняв. Имаше друга жена. Нима е бил при нея, докато съм лежала болна?

Изведнъж ми се стори, че ги виждам: Марко с тъмнокоса блудница — красива жена, която стенеше сластно и викаше името му, докато съпругът ми я обладаваше. Тръснах глава, но продължих да ги виждам, образите ме следваха, не можех да им избягам. Затворих очи и се свих на топка, чух женски плач и зачаках всичко да свърши.

 

 

Когато най-накрая се събудих, вече беше следобед. Киара седеше на стол до прозореца и кърпеше нещо.

Гърлото ми бе толкова пресъхнало, че с мъка проговорих. Трябваше да навлажня устни с език, преди да отроня и дума.

— Киара — промълвих дрезгаво.

— Мадона — сепна се тя и подскочи от мястото си. — Ах, вече сте будна! Как се чувствате?

— Вода — съумях да изрека едва.

— Разбира се, разбира се — засуети се. — Веднага ще ви донеса. И ще изпратя да повикат синьор Веспучи.

Преди да успея да я попитам „Кой ден е днес? Колко време съм спала? Идвал ли е пак лекарят?“, тя беше изчезнала.

Малко по-късно Марко влезе в стаята с изпито и уморено лице.

— Симонета — изрече. — Ти си будна.

Само за миг в съзнанието ми проблесна образът му в прегръдките на блудницата и изтръпнах, щом го видях. Но това беше само трескав сън, нищо повече. Беше ми се привидяло.

— Така изглежда.

Отпусна се на леглото до мен и въздъхна с облекчение.

— Колко дълго съм спала? — попитах. Страхувах се от отговора, макар да беше важен за мен.

— Три дни — отвърна.

Поех си дълбоко въздух, смаяна от новината.

— Беше… беше ужасно. — Прокара пръсти през разрошената си коса. — Помислих си, че наистина ще те изгубя.

Мисълта очевидно го бе разстроила и това ме трогна въпреки всичките ни разногласия напоследък. Явно все пак държеше на мен.

— Идва ли лекарят? — попитах.

— Да. Беше тук много пъти, макар че едва ли си спомняш.

Поклатих отрицателно глава.

— Сънувах странни неща… и се чудя кое бе истина.

— Лекарят прекара много време при теб и… — Марко се поколеба.

— Кажи ми — събрах сили. — Какво научи, за бога?

Въздъхна отново и накрая се осмели да изрече:

— Потвърди, че имаш туберкулоза.

Затворих очи. Почувствах се отново невероятно слаба.

Туберкулоза. Потвърждението на диагнозата не беше изненадващо, но изцяло променяше нещата.

— А знае ли поне — попитах с променен от сълзи глас — колко още ми остава?

Марко се поколеба отново, преди да отговори:

— Не би могъл да каже. Всъщност последните няколко нощи си мислехме, че те губим. Но след като се съвзе, всичко е в божиите ръце.

— Може да живея години — прошепнах. — И да дочакам старини… — изрекох на пресекулки, като се опитвах да надвия риданията си. — Или да си отида още утре.

— Не говори така! — Марко се надвеси над леглото и хвана ръцете ми. — Засега се оправи. Ще оздравееш и пак ще се отдадеш на любимите си занимания. Най-лошото отмина. Лекарят заяви, че ще се възстановиш, ако преодолееш кризата.

— Засега, съпруже. Оправих се, но само засега. До следващия пристъп. И през цялото време животът ми ще виси на косъм.

— Не си мисли такива неща — прекъсна ме Марко. — Нали току-що заяви, че може да дочакаш старини.

Разсмях се през сълзи. Всъщност мисълта, че ще си отида, бе нелепа. Бях само на двайсет и две. Трудно беше да проумея, че ми остават броени месеци живот. И то сега, докато лежах в леглото, слаба и изтощена, но все още изпълнена с енергия. Можех веднага да стана и да продължа да живея както преди. Бях млада, жизнена и красива — как бих могла да приема, че за мен няма спасение?

— Но дори да дочакам старини, ще нося болестта със себе си през цялото време, без да знам кога ще ме връхлети отново — добавих. — Може би е по-добре да не живея толкова дълго.

— Симонета — изрече Марко сломен и в очите му забелязах сълзи. — Не говори така!

— Може би така е най-добре за всички — промълвих. — Да не доживея мига, когато красотата ми ще помръкне.

Още същия ден настоях да стана от леглото и да се пораздвижа из къщата. Подкрепих се с малко бульон в трапезарията, а после се върнах в леглото изтощена, въпреки че не исках да си го призная.

Родителите ми пристигнаха от Генуа на другия ден, Марко ги бе повикал с мисълта, че няма да оцелея. Беше чудесно да ги видя отново, макар че баща ми бе сдържан и мълчалив, а майка ми всеки път избухваше в сълзи, щом ме погледнеше. Останаха само няколко дни — достатъчно дълго, за да се уверят, че отново съм добре, но не съжалих особено, че заминават.

Няколко дни след събуждането ми Марко заяви, седнал до леглото:

— Пристигна писмо от твоя художник, докато спеше. Преди около два дни.

Загрижеността му към мен бе притъпила презрителния тон, с който обикновено говореше за Ботичели.

Изведнъж си спомних. Бях сънувала и Сандро. Изчервих се цялата, щом виденията изплуваха в съзнанието ми.

— Нима? — възкликнах. — Какво искаше?

По лицето на Марко се изписа неодобрение, когато ми отговори, а то задълбочи чувството ми за вина.

— Желаеше да уточни с теб датата, на която отново ще му позираш. Писах му, че си болна.

— И какво ти отговори? — попитах нетърпеливо.

— Нищо — отсече Марко. — А ти какво очакваше, Симонета?

Искаше да ме предизвика с тези думи, но аз не откликнах. Какво ли наистина би могъл да добави Ботичели? По-скоро би замълчал от благоприличие. Но дали се бе разтревожил? Дали е бил загрижен за мен? Разбрал ли е колко сериозно е заболяването ми? И дали… все още ме приемаше за своя муза? За своята Венера?

„Какъв е смисълът да съм най-красивата жена във Флоренция, ако мъжът, когото обичам, не се интересува от мен?“

— Ще му пиша. — Надигнах се от леглото, без да се замислям как ще се изтълкува моята припряност. Единственото важно бе да се върна в ателието колкото се може по-скоро. Какво ли би станало, ако ме сполети най-лошото, преди картината да е завършена? — Ще му предложа да отида другата седмица, стига да му е удобно.

Марко ме хвана за рамената и нежно, но настойчиво ме върна в леглото.

— Чуй ме, Симонета — поде. — Каквато и да е тази картина, може да почака. Наистина би било лудост да позираш отново в това състояние.

За миг, обзета от угризения, понечих да изрека думите, които Марко искаше да чуе: няма повече да позирам за Сандро, дори няма да го виждам. Можех да бъда примерна съпруга. Да го направя заради него. Но в същото време разбирах, че е невъзможно. Трябваше да видя Ботичели, независимо от всичко.

Нима Марко заслужаваше такава отдаденост? Кой мъж би оставил болната си жена, на която не й остава много живот, за да отиде при блудницата си? Кошмарната сцена с Марко и французойката отново проблесна в съзнанието ми. „Не бива да виниш съпруга си за бълнуванията на своя трескав ум, Симонета“ — упрекнах се. Но това не бе само сън. Подобна сцена се беше случила и можеше да се повтори.

Да, някога обичах Марко и все още изпитвах някакви чувства към него, ала усещах, че любовта ми вече се е изчерпала.

— Ще продължа да позирам — заявих гласно. — Ще му помогна да завърши картината. Все пак съм му обещала. Това… заболяване не променя нищо.

— Може и да се наложи — язвително отвърна Марко.

— Не и този път — възразих. — Не мисля, че кавгата с теб ще ми се отрази добре в това състояние. Нали така, съпруже?

Марко се отказа да спори с мен, макар че известно време ми беше сърдит.

По-късно през деня, когато излезе за малко, станах и отидох до писалището си, за да драсна няколко реда на Сандро:

Разбрах от Марко, че си ми писал, докато бях болна. Наистина бях много зле, ще говорим за това, като се видим. Сега се възстановявам и искам да ти помогна да продължиш картината, ако все още се нуждаеш от мен. Мога да дойда отново другата седмица.

Отдолу написах просто Симонета и изпратих писъмцето по Киара. Получих почти светкавичен отговор:

Mia bellissima^[1] Симонета,

Не мога да ти опиша колко много се разтревожих за теб, но съпругът ти недвусмислено ми даде да разбера, че не е желателно да те търся в бъдеще. Моля те, ако се чувстваш укрепнала, върни се при мен следващия вторник в два часа. Ще те чакам.

На свой ред се беше подписал само Сандро.

Прочетох писмото му два пъти, а после го хвърлих в огъня. Съпругът ти недвусмислено ми даде да разбера, че не е желателно да те търся в бъдеще…

Виж го ти! Идеше ми да вдигна скандал на Марко и да го питам с какво право решава вместо мен, но не можех, защото щеше да узнае, че Сандро ми е писал лично. А и като мой съпруг имаше пълното основание да го стори. Вместо това си преповторих наум останалата част от писмото на Сандро.

Mia bellissima Симонета… върни се при мен…

Ще те чакам.