Алиса Паломбо
Най-красивата жена във Флоренция (33) (Музата на Ботичели)

31

Джулиано спечели турнира и победата му не изненада никого. Въпреки оскъдните ми познания в тази област трябва да призная, че навярно справедливо минаваше за най-добрия атлет на бойното поле, както бе загатнала и Клариче. Наистина блестеше с качествата си дори сред останалите знатни фамилии на Флоренция, чиито синове имаха възможността да отделят доста време на подобни занимания. Независимо от всичко, победата на Джулиано изглеждаше почти сигурна. Забелязах, че някои от съперниците му не показаха пълните си възможности в нападение. Изключение правеше млад мъж от рода Паци — други известни банкери от Флоренция и непримирими противници на Медичите в търговията и политиката. Въпреки че Джулиано не го свали от седлото, все пак успя да спечели сблъсъка — три пики срещу една.

Не бях наблюдавала турнир от детските си години в Генуа и почти бях забравила колко напрегнато и вълнуващо е да гледаш как двама млади мъже препускат един срещу друг от противоположните краища на бойното поле. Насърчавах Джулиано, разбира се. Не само защото му бях дала знак за благосклонност, но и понеже бе единственият участник, когото познавах добре. Но когато турнирът се проточи и той продължи да триумфира над всички свои съперници, се почувствах изморена от зрелището и от студа, който не намаляваше.

Затова се зарадвах, щом всичко свърши, макар че бях принудена да изляза на сцената и да присъдя лавров венец на Джулиано като победител. Той ме дари с ослепителна усмивка и застана редом до брат си, за да приеме овациите на тълпата. Направи ми знак да се приближа и когато изпълних желанието му, се наведе и ми стисна ръката.

Чувствах се неловко в отредената ми роля — не я желаех, а и не знаех какво се иска от мен. Така че ми олекна, когато дойде време да се оттеглим за пиршеството в двореца на Медичите. С нетърпение се озърнах за Марко; колкото и да бяха обтегнати отношенията ни, поне знаех мястото си, застанала до него. Знаех какво се очаква от мен, дори невинаги да ми допадаше.

Отидох в двореца заедно с Лоренцо, Клариче и Лукреция. Марко трябваше да ни посрещне там с останалата част от антуража на Джулиано. Когато влязох, един от слугите пое тежката ми наметка. Много ми се искаше да я задържа, тъй като бях измръзнала до кости на бойното поле и още не бях успяла да се стопля.

После ме поканиха в познатата ми приемна, където безброй слуги бяха на разположение на въодушевените гости, които скоро щяха да пристигнат. Още на прага ми предложиха чаша греяно вино и Лоренцо и Клариче веднага ме привлякоха в тяхната компания.

— Наслади ли се на деня, Симонета? — попита Лоренцо.

Усмивката, която се разля по лицето ми, бе престорена.

— Много — отвърнах, като се надявах гласът ми да прозвучи естествено.

— Добре. Знам, че брат ми ще се радва да го чуе. Не знаех какво е намислил, беше опазил тайната дори от мен! — Подсмихна се и поклати глава. — Разбира се, трябва да похваля и Сандро Ботичели за начина, по който те е изобразил. Какво невероятно хрумване да те представи като Атина Палада! Красива, умна и пламенна, досущ като нашата Симонета.

— Отново ме ласкаеш, синьоре — възразих.

— Да кажеш истината, не е ласкателство — заяви Лоренцо. — Би ли ни извинила, amica mia^[1], трябва да поздравим и останалите.

След тези думи той и Клариче се отправиха към вратата, където бяха започнали да се тълпят още гости. Сред тях забелязах Лукреция Донати Ардингели и съпруга й. Приятелката ми ги поздрави безразлично. Връзката на Лоренцо с Лукреция продължаваше през последните няколко години. Клариче бе посвикнала с положението, макар че не й допадаше и никога нямаше да го приеме.

Лукреция Торнабуони почти веднага ме заговори.

— Винаги съм знаела, че Джулиано е увлечен по теб, но не съм очаквала такъв възвишен и изтънчен жест — изрече, след което добави: — Синът ми е истински романтик и изключителен кавалер.

Сподавих язвителната си усмивка при спомена за грубите му думи онази вечер, когато влезе пиян в къщата ми със залитане.

— О, да, наистина — потвърдих. — Не съм очаквала да ми отдаде подобно внимание.

Лукреция се усмихна.

— Хората винаги ще издигат на пиедестал красавица като теб — добави. — Чудя се как още не си го разбрала.

Върнах й любезно усмивката, макар да ме обзе раздразнение. Така ли мислеха всички за мен? Дори онези, които добре ме познаваха? Нима заради хубостта си трябваше постоянно да бъда център на внимание?

А може би нямаше значение какво правя, нито какво казвам и как реагирам. Може би хората съзираха в мен само и единствено онова, което очакваха и искаха да видят. Нищо повече.

Точно тогава на прага на препълнената зала настана суматоха, която привлече вниманието ми: Джулиано нахлу триумфално с антуража си. Разговорите секнаха и всички заръкопляскаха. Победителят и младите мъже, които го съпровождаха, признателно се поклониха — лицата им сияеха, сякаш това бе най-щастливият миг в живота им.

Щом овациите стихнаха, младежите се смесиха с множеството, за да намерят своите съпруги, родители и приятели и да се подкрепят с по чаша вино.

Марко се движеше някак без посока из стаята, докато ме зърна. Извиних се на Лукреция и веднага отидох при него.

— Марко, съпруже — целунах го по бузата. — Радвам се да те видя.

— Аз също — усмихна се той. — Забавлява ли се?

Най-сетне човек, с когото можех да поговоря открито.

— Турнирът си го биваше — признах, а после добавих с известна досада: — Макар че всичко бе доста пресилено. А и не очаквах толкова да ме величаят.

Тук той отново сведе поглед, за да не срещне очите ми.

— Джулиано искаше само да ти достави удоволствие — промълви.

— Жестът бе чудесен, но бих искала да знам предварително, за да не се чувствам неудобно — отвърнах. — Защо не ме предупреди, Марко?

Той сви рамене, все още избягваше погледа ми.

— Джулиано ме помоли да го запазя в тайна — заяви. — Искаше да бъде изненада.

Обзе ме същото неловко чувство, което изпитах, щом зърнах знамето с моя образ. Нещо не беше наред, но какво?

— Не знае ли, че няма тайни между съпрузите? — подхвърлих небрежно.

От погледа, който ми хвърли Марко, разбрах, че съм се изразила погрешно. В очите му се четеше предупреждение, укор и вина — за тайните, които бе крил от мен в миналото, за онези, които мислеше, че укривам аз, и за странното усещане, което тегнеше във въздуха помежду ни в този миг.

Несъмнено трябваше да му се извиня за неуместните си думи, но точно сега не можех да го сторя.

— Какво става, Марко? — прошепнах. — Какво се е случило?

Мъжът ми поклати глава и на лицето му се появи престорена усмивка.

— Нищо — увери ме. — Нищо повече от един щастлив ден, Симонета. Всичко е наред. — Пое чаша вино от подноса на минал покрай нас слуга и набързо я преполови.

Реших да не го притискам. Марко очевидно не желаеше да обсъжда темата сега — ако изобщо би споделил с мен какво го измъчва — и не си струваше да настоявам да ми се довери.

Независимо от празничното настроение осъзнах, че чакам с нетърпение денят да приключи. Щом вечерята започна, ме настаниха до Джулиано, сякаш бях почетна гостенка, и в началото той вдигна наздравица за мен. Заяви, че красотата и благоволението ми са го вдъхновили за победа този ден. Усмихнах се, все едно преливах от щастие да приема подобна чест, ала станах още по-неспокойна и предпазлива.

И когато най-накрая, слава богу, вечерята приключи и всички се върнаха в салона, взех да се оглеждам за Марко, за да му дам знак, че съм готова да тръгнем. Странно как се бяхме разделили по краткия път от трапезарията до гостната и сега не можех да го открия.

Докато напразно го търсех, чух познат плътен глас:

— Симонета!

Когато се обърнах, видях Джулиано, все още с одеждите, които бе носил под доспехите си. Дрехите му бяха същите като на мъжете от неговия антураж, но имаха богата брокатена украса, за да го отличават.

— Джулиано — изрекох с усмивка. — Поздравления за днешната победа!

— Нямаше да спечеля без твоята благосклонност, скъпа ми госпожо — отбеляза той.

Разсмях се, но ме обля топлина, както винаги когато общувахме далеч от любопитни погледи.

— Мисля, че собствените ти умения на арената са помогнали много повече от мен.

Той се усмихна загадъчно.

— Копнея да си поговорим.

— Нали това правим.

Джулиано се засмя.

— Не само си красива, но и остроумна. Искам да си поговорим — добави и сниши глас — насаме.

— Сега ли? — попитах предпазливо.

— Настоявам, mia bella donna^[2].

— Добре тогава — отвърнах. Дори да бе доловил нотката на нежелание в гласа ми, тя не го разколеба. Излязохме от салона и Джулиано ме поведе по коридора към малка приемна, която често бях посещавала с Клариче и Лукреция.

— Седни, ако обичаш — заяви и затвори вратата след нас.

Подчиних се, макар и с известно неудобство.

— Това е твърде необичайно. И неуместно, бих добавила.

Джулиано се засмя, прекоси енергично стаята, коленичи в нозете ми и пое ръката ми в своята.

— О, не бива да бъде така, Симонета mia^[3] — изрече. — Не бива да го приемаш по този начин.

Останах неподвижна и нито изтеглих ръката си, нито стиснах неговата в отговор.

— Какво имаш предвид?

— Днес организирах турнира в твоя чест. За да изразя високата почит и уважение, които изпитвам към теб.

— Много си мил, синьоре — отвърнах. — Знаеш, че и аз храня най-голямо уважение към теб като приятел… мой и на съпруга ми. Но спокойно би могъл да го споделиш и пред други хора.

— Разбира се — добави. — Но това не е всичко. — При тези думи стисна ръката ми.

— И какво още искаш да ми кажеш? — попитах, неспособна да скрия вълнението си. — Говори открито, моля те!

— Желанието ти е заповед за мен, mia donna dell’amore^[4].

Стомахът ми се сви при това обръщение. Любов моя.

— Чувствата ми едва ли те изненадват — продължи Джулиано. — Знаеш, че откакто се запознахме, любовта ми към теб само разцъфтяваше. И ето че дойде времето, когато бих желал, или по-скоро те моля за позволение, най-сетне да й се отдадем.

Отказвах да приема сериозно молбата му, докато не изрече последните думи. Да й се отдадем.

Ето какво било. Джулиано бе създал целия този спектакъл, започнал със знамето с моя лик и завършил тук, в тази стая, само за да ме прелъсти. Останах изумена от дълбочината на неговия замисъл. Планът му предизвика у мен истинско отвращение.

Беше скроил всичко, за да ме съблазни. И Сандро му беше помогнал.

— Нима искаш от мен… — Чувствах се погнусена и предадена, едва говорех. Погнусата се дължеше на наглостта му да поиска подобно нещо така открито и безсрамно. А предателството, ах, боже мой, то бе болезнено като в мига, когато научих за блудницата на Марко. Дори повече. — Да ти стана любовница?

Дали от думите или от тона ми, или от двете заедно, Джулиано се почувства неловко.

— Моля те да бъдеш единствената ми любима — поясни, щом се посъвзе и отново възприе езика на куртоазната любов. Високопарни слова, които някога приемах само за кухи фрази без конкретен смисъл. Ухажване, което винаги приемах като игра.

Оказа се, че съм се лъгала, що се отнася до Джулиано де Медичи.

— Умолявам те — продължи той — да сложиш край на страданията ми и да позволиш да бъдем заедно. Моля за разрешение да те почитам тъй, както се тачи богиня.

— Ласкаеш ме — отвърнах и наистина, колкото и непристойно да бе, донякъде бях поласкана от факта, че Джулиано положи невероятни усилия, за да ми достави удоволствие днес, и ме желаеше толкова много, че бе готов да превърне в рогоносец един от приятелите си. — Но, както знаеш, съм омъжена.

— Много добре ми е известно — заяви. — Иначе бих ти отправил съвсем друго предложение.

— И щом не можеш да ме притежаваш почтено, си готов да ме опозориш? — възкликнах с възмущение. — Навярно ти е все едно, синьоре, но помисли ли за моята чест?

Той замълча, но чувах ясно думите, сякаш ги бе изрекъл: „Жената няма чест“.

Може би нямаше. Поне според мъжете, но аз предпочитах да живея почтено, доколкото е възможно. Ако това не беше чест, не знам как бих го нарекла.

— Ласкаеш ме с предложението си — казах отново, като се стараех да потисна гнева си. — Но не мога да отхвърля брака си по този начин, дала съм обет пред бога. — След кратка пауза добавих: — А и съпругът ми е твой добър приятел… или поне така си мисля. Това би било греховно.

Джулиано стисна още по-силно ръката ми.

— Нима любовта не е най-ценният божи дар? — попита. — Бог прощава на по-големи грешници през цялото време, а когато двама души се обичат…

Тозчас се отскубнах от ръцете му.

— Твърде далеч отиваш, синьоре — възнегодувах. — Досега не съм ти се обяснявала в любов, нито ще го направя. Говоря само онова, което чувствам.

— Симонета — поде и в увещателния му тон се прокрадна хленчеща нотка на разглезен младеж, комуто нищо не е отказвано. — Моля те, безумно те обичам. Мисля само за теб. Жадувам те с цялото си тяло. Мога да те любя като…

Веднага се изправих.

— Разговорът ни приключи — отсякох. — Не желая да ти причинявам болка, Джулиано. Наистина. Както казах, считам те за приятел и кавалер, но това е всичко. Всичко, което би могло да се случи между нас.

Той постоя още малко на колене, сетне бавно се надигна.

— Разбирам, че си вярна на съпруга си — добави с вяла усмивка. — Не бих могъл да те виня, макар че сърцето ми се къса.

Джулиано се приближи до мен и ме целуна по устните, а аз нито го насърчих, нито го отблъснах.

— Сбогом, Симонета — рече. После се запъти към вратата, но спря и преди да дръпне резето, пак ме погледна. — Няма ли да размислиш?

Поклатих глава.

— Боя се, че отговорът ми няма да се промени.

— Дано все някога се случи. О, боже! — избухна. — Как не съм те открил преди онзи глупак Марко Веспучи! — С тези думи Джулиано излезе и затръшна вратата след себе си.

Останах още малко сама в пустата стая. Не знаех дали да плача, или да се смея. Всъщност отказът ми не се дължеше толкова на обета за вярност, колкото на факта, че желаех да се отдам единствено на мъжа, когото обичах. И той далеч не беше моят съпруг, да ми прости бог. Заради болестта ми Марко все по-рядко споделяше брачното ложе. Може и да бе греховно, но това ми носеше облекчение. Дори да знаех, че мъжът ми намира удоволствие при онази френска блудница.

Щом се посъвзех, напуснах стаята, за да се върна на празненството. Исках да намеря Марко и да го помоля да ме отведе у дома. Но преди да стигна до салона, срещнах в коридора — безлюден за моя радост — единствения мъж, заради когото бих нарушила брачния си обет. Само при вида му изпаднах в дива ярост.

— Ах, ти! — просъсках и заудрях с юмруци Сандро.

Той ме хвана внимателно за китките.

— Симонета! Какво е станало?

— Как си посмял? — извиках.

— Симонета, какво се е случило?

Отскубнах се от него и взех да се смея.

— Знаеш по-добре от мен. Участвал си в цялата гнусна схема.

Сандро се изопна.

— Dio mio! — промълви. — Джулиано! Какво ти е сторил?

— Какво е сторил ли? Предложи ми да стана негова любовница. Да опетня името и брачния си обет и… да прелюбодействам с него. — Хвърлих гневен поглед към Сандро. — А ти си помогнал в опитите му да ме прелъсти. Нарисувал си образа ми върху знамето, което той носеше днес. Защо, за бога… — Пребледнях, когато ми хрумна още нещо. — След днешния спектакъл цяла Флоренция ще говори, че съм станала негова наложница.

— Значи ти… си му отказала? — колебливо попита Сандро.

Прииска ми се да го ударя отново.

— Разбира се, че му отказах! — креснах. — За каква ме мислиш? За блудница, която може да се купи с поезия, красиви слова и изрисувано знаме? Нима смяташ, че имам по-малко добродетели от…

Сандро ме притегли в обятията си и ме прегърна, докато треперех от мъка, страх и гняв към света, който се опитваше да се възползва от мен както намери за добре.

— О, Симонета — прошепна — много съжалявам. Той ме помоли, по-точно ми нареди, да му нарисувам знамето. Медичите са най-важните ми покровители, не можех да откажа, дори да исках. Боях се, че ще пожелае подобно нещо. Знам, че отдавна те обича.

Отдръпнах се, тъй че Сандро да види обляното ми в сълзи лице.

— Но аз не го обичам — изрекох. Ботичели трябваше да го узнае, това бе по-важно от всичко. — Не го обичам, Сандро! Изобщо! Ни най-малко!

— Не съм си… и помислил — отвърна. В гласа му прозвуча облекчение, което внесе утеха в изтерзаното ми и съсипано сърце.

— Не бих се отдала на мъж, когото не обичам — промълвих, склонила отново глава на рамото му.

Сякаш озадачен от думите ми, Сандро замълча.

Тогава се оттеглих, внезапно осъзнала как бихме изглеждали отстрани, ако ни видят, и то след като току-що бях отблъснала член на семейство Медичи, управниците на Флоренция.

Ако някой ни зърнеше сега, щеше да разбере истината — единствената, която държах да опазя в тайна.

— Аз… трябва да тръгвам — добавих. Бях сигурна, че изглеждам ужасно, но не можех да направя нищо по въпроса. — Трябва да намеря Марко и да го помоля да ме отведе у дома. Не бих понесла да остана по-дълго тук.

Сандро кимна, но после хвана ръката ми.

— Почакай, Симонета. Моля те да ми простиш за приноса ми в цялата недостойна интрига. Повярвай ми, че съм последният, който би искал да е замесен.

— Разбира се — казах бързо, щастлива, че мога да изрека тези думи — и заради него, и заради мен самата. — На теб, мисля, бих простила всичко.

Оставих го и се върнах в салона, където още сновяха много гости.

Пробих си път сред множеството и се заоглеждах за Марко. Когато не го открих, тръгнах надолу по стълбата към вътрешния двор. Надявах се, че ме очаква там, но дворът беше пуст в зимния студ. Минах покрай статуята на Давид и надникнах в градината, ала и тя беше безлюдна, като изключим Юдит, вдигнала завинаги меч и готова да накаже мъжете заради злините им. Бих искала да имам нейния меч и храбростта й.

Почти напълно изтощена, изкачих стълбите отново и се озовах в салона, все още препълнен с гости. И пак не открих Марко.

— Извинявай — обърнах се към случаен слуга. — Търся съпруга си. Да си го виждал?

— Сеньор Веспучи си тръгна преди малко, мадона — отвърна мъжът с поклон.

— Той… си е тръгнал, така ли? Навярно грешиш — настоях. — Аз съм съпругата му. Едва ли би тръгнал без мен.

Слугата изглеждаше доста смутен.

— Не ми е известно защо е постъпил така, мадона. Знам само, че заръча да доведат коня му и напусна сам.

Сърцето ми заби лудо. В съзнанието ми се прокрадна сянка на съмнение, която лесно отхвърлих. Навярно се лъжех. Нямаше как да е вярно.

— Добре. Благодаря — успях да отроня, а мъжът се поклони и се оттегли.

Не знаех какво да правя. Дали да се прибера пеша, след като Марко бе взел коня, или може би да помоля Лоренцо за помощ? Огледах се за него, Клариче или Лукреция. Но най-напред зърнах Ботичели. Навярно бе дошъл направо тук след срещата ни.

— Сандро! — повиках го, без да ме е грижа, че някой може да чуе как го наричам.

Той се приближи.

— Намери ли съпруга си?

— Тръгнал си е — отвърнах, почти разтреперана от гняв. — И то без мен!

Ботичели изруга.

— Не се безпокой. Аз ще те изпратя.

— Пеша ли?

— Si, Симонета — усмихна се. — Точно както се разхождахме покрай Арно. Домът ти не е далеч, нали?

— Не е.

— Тогава да вървим. — Поколеба се. — Слез първа, по-добре е да не ни виждат заедно.

— Добре — съгласих се. Трябваше да приема този малък жест на благоприличие, особено след урока по морал, който изнесох на Джулиано преди малко. — Но ако някой попита, веднага ще му обясня как съпругът ми е бил толкова разсеян, че си е тръгнал без мен.

Слязох долу и се запътих към предната врата, която ми отвори един слуга.

— Нуждаете ли се от карета, мадона? — попита.

— Не — отвърнах. — Излизам на чист въздух.

Поклони се и затвори вратата.

Малко по-късно Сандро се появи и ми предложи ръката си. Отдалечихме се от двореца и поехме мълчаливо към дома ми. Знаех, че трябва винаги да оценявам спокойните мигове, прекарани насаме с него. Но днешните необичайни събития напълно ме разстроиха и объркаха. Единствената ми мисъл бе какво да правя със съпруга си, щом се прибера у дома. Как да приема онова, на което навярно се бе съгласил?

Със Сандро почти не говорихме по пътя. Когато стигнахме, се обърнах към него.

— Благодаря ти — промълвих. — Благодаря ти за всичко.

Той се поклони, целуна ми ръка и стисна здраво пръстите ми.

— Бих направил всичко за теб, carissima — добави. — Всичко!

После се обърна и си тръгна. Остави ме да се грея на топлината на една-едничка дума. Carissima. Най-скъпа моя.