Метаданни
Данни
- Включено в книгата
-
Най-красивата жена във Флоренция
Музата на Ботичели - Оригинално заглавие
- The Most Beautiful Woman in Florence, 2017 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Елмира Великова, 2017 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,9 (× 8 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване, корекция и форматиране
- Regi (2021)
Издание:
Автор: Алиса Паломбо
Заглавие: Най-красивата жена във Флоренция
Преводач: Елмира Великова
Година на превод: 2017
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: СофтПрес ООД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2017
Тип: роман
Националност: английска
Печатница: ФолиАрт ООД
Излязла от печат: 08.06.2017
Редактор: Боряна Стоянова
Коректор: Вихра Манова
ISBN: 978-619-151-380-2
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/16347
История
- — Добавяне
25
Тази вечер Марко ми прати вест, че ще вечеря с Лоренцо и няколко видни държавни мъже. Знаех, че се надява да получи пост в правителството и не би пропуснал подобна възможност. Зарадвах се на новината, тъй като все още не желаех да разговарям с него. Не разбрах кога се е прибрал — изглежда, вече съм спяла. На сутринта, когато слязох за закуска, тъкмо тръгваше за работа.
— Надявам се, че довечера ще вечеряме заедно — заяви и ме целуна по бузата.
— Както искаш — отвърнах с безразличие.
Погрижих се при завръщането му вечерята да е готова и цял час слушах разказа му за срещата предния ден. По-късно се оттегли в спалнята, но за щастие не направи опит да упражни съпружеските си права.
На следващата сутрин пак отидох в ателието на Сандро. Беше почти като първия път. Съблякох се и заех мястото си. Разменяхме си по някоя дума, освен когато ме помоли да се обърна на едната страна, после на другата, а накрая дори в гръб, за да може да ме скицира от различни ъгли.
Дори когато не го виждах, усещах погледа му върху себе си. Взорът му галеше и пареше кожата ми и аз ликувах.
Когато напуснах ателието, бях останала без сили, но и доста въодушевена, сякаш се бяхме любили, без да се докосваме.
Сандро ме повика след около седмица; трябваше да приключи с друга поръчка, преди да продължи с нашата картина, както вече я наричах. Творбата, по която работеше с мен, не беше възложена от покровител на изкуството, никой не му плащаше (и съответно не налагаше срок), за да я създаде. Тя беше истинско произведение на изкуството — плод на фантазията, страстта и усилията на художника.
Когато отидох за трети път, денят вече преваляше. Огънят гореше в камината и свещите, разпръснати из стаята, трябваше да осигурят достатъчно светлина в късния следобед. Сандро ме посрещна, а аз се съблякох и заех мястото си. Сеансите протичаха все по-лесно, макар че още усещах пронизващия му поглед.
Този път той се поколеба, преди да започне:
— Днес бих искал да заемеш по-особена поза, Симонета. Ако обичаш.
— Ще направя каквото е необходимо — отвърнах с усмивка.
Пристъпи към мен, но се подвоуми.
— Може ли… — Гласът му прозвуча дрезгаво. — Може ли да те докосна?
Бузите ми пламнаха, не можах да скрия смущението си от художника.
— Да.
Ботичели се пресегна и плахо обхвана лицето ми с ръце. Грубата тъкан на ризата му одраска кожата ми и аз потръпнах. Навярно го усети, но му бях признателна, че не каза нищо. Нежно наклони главата ми на една страна, след което направи крачка назад.
— Да, точно така. — Докосна леко голия ми ляв хълбок. Топлината от допира ме опари като огън. — Искам тежестта да падне на този крак. Да, браво. — Неусетно се отдръпна и изпитах силно огорчение. После протегна ръка и прехвърли кичур коса през дясното ми рамо, за да го пусне върху гърдите ми. Очаквах да ги погали, но нищо подобно не се случи. Все пак не биваше да се разочаровам.
Мина от другата страна и внимателно пое останалата част от косата ми, сякаш бе скъпоценен дар — може би от истинско злато.
— А сега би ли разпуснала косата си около тялото, сякаш искаш да прикриеш… — В опит да намери точната дума, забрави за миг сдържаността си и направи мълчалив жест.
Пламнала като божур, се смилих над него и издърпах дългата си коса от ръката му, за да покрия интимното кътче между краката.
— Да — каза облекчен. — Ето така. А сега с другата ръка закрий донякъде гърдите си… Добре. — Пресегна се и премести дясната ми ръка точно там, където желаеше. Чудех се дали усеща страстта, която излъчваше тялото ми. Несъмнено. Но какво ли означаваше за него?
А за мен?
Отстъпи назад и още веднъж ме огледа критично.
— Да. Отпусни леко дясната ръка и… цялото тяло. Така! — изрече. — Запомни, че си Венера, която току-що се е родила от морските вълни. Закриваш тялото си, защото не си сигурна какво те очаква в света, където си попаднала, а не защото се срамуваш. Няма от какво да се срамуваш!
Постарах се да изпълня съвета му. Изпънах се като струна, сложила небрежно ръце върху тялото си. Загадъчна усмивка се плъзна по устните ми, докато опитвах да се превъплътя в ролята на богинята, която ми бе описал. Венера не се срамуваше от голотата си — тя бе естествена за нея. Даваше й власт над онези, които я съзерцаваха; власт над техните мечти и желания. Богинята не се разголваше, а по-скоро разгонваше душите на съзерцателите си.
— Dio mio, да. Да. Чудесно! — Сандро чевръсто грабна молива и листа и се зае енергично да скицира.
Устните ми бяха пресъхнали, затова ги облизах, преди да заговоря:
— Спомням си една история, която съм слушала като дете. Венера се ражда от морските вълни и излиза на генуезкия бряг.
Ботичели спря да рисува и ме погледна.
— Ти си от Генуа, нали?
— Да.
— Тогава историята е истинска. Венера наистина е родена там.
След тези думи продължи да скицира.
Същата вечер, когато се прибрах у дома, Марко вече бе там и ме чакаше.
— Ето те и теб, Симонета — заяви, щом влязох в дневната. В тона му пролича нотка на раздразнение.
Погрижих се да се загърна добре с пелерината, за да не забележи семплата рокля, която носех. „Слава богу, че си вдигнах косата, преди да напусна ателието“ — помислих си. Предния път бях забравила.
— Buona sera[1], marito — поздравих го.
— Buona sera — отвърна намръщено. — Къде беше? Попитах Киара, когато не те заварих у дома, и тя не знаеше.
— Така ли? Сигурна съм, че й споменах. Всъщност няма значение. Бях в ателието на маестро Ботичели. Отново му позирам. — Зарекла се бях да не крия постъпките си от Марко, затова му казах истината. Единствената подробност, която пропуснах, бе как точно позирам.
Вдигна вежди в удивление.
— Значи му позираш, така ли?
— Si.
— Не си спомням да сме го обсъждали, а още по-малко да си ми искала разрешение.
— Не знаех, че ми трябва разрешение. Маестро Ботичели ме помоли да му помогна, като позирам за нова картина, и се съгласих. — Стараех се гласът ми да звучи леко и непринудено. — Не виждам причина защо и двамата да не вършим онова, което ни харесва. Струва ми се, че точно това искаш.
— Така ли смяташ? — извика Марко, захвърли книгата, която четеше, и стана от стола. — Мислех, че сме се разбрали, Симонета. Нужно ли е да ти напомням, че си моя жена? А не на някой друг. Най-малкото на художника. Това означава, че трябва да ми искаш разрешение, преди да правиш каквото ти харесва.
— Да, аз съм твоя жена, но ти не ме притежаваш — отвърнах с леден тон.
Марко се изсмя ехидно.
— Това е женитбата, красива глупачке!
Думите ме ужилиха. Да, пред закона и хората бе прав. Но нима нямаше други начини да „притежаваш“ някого?
Сетих се за брака на родителите ми. Майка ми беше бъбрива и суетна, а баща ми — въздържан и мълчалив. Никога не съм смятала, че я притежава. Но не бяха и лудо влюбени.
Това ли бе любовта? Да притежаваш или да искаш да притежаваш другия? Дали любовта му ме превръщаше в негова собственост, без значение дали съм съгласна? Без значение дали го обичам?
А той самият не ме обичаше, не и в истинския смисъл на думата. Обичаше ме по свой си начин — така, както разбираше любовта. Ако наистина ме обичаше, нямаше да прекарва нощите в обятията на някаква си блудница само защото „така е устроен светът“ — пустият му ред!
— Съпруга или не, аз съм свободна личност — заявих накрая. — Брачният ни обет може да ти дава власт над тялото, но не и над ума ми.
— Прекалено много четеш, Симонета — отбеляза раздразнено Марко и се отпусна в стола.
— Мислех, че това е едно от нещата, заради които ме обикна.
Думите ми го свариха неподготвен. Без съмнение си спомняше за ранните дни на познанството ни, както и за семейния ни живот, когато четяхме любовна поезия в леглото и си шепнехме нежни стихове, докато се любехме. Може би е вярвал, че щом се ожени за мен, страстта ми към поезията и книгите ще се прехвърли към него. Та нали точно моята начетеност ни спечели още по-добър прием в кръга на Медичите — не би могъл да го отрече.
Изведнъж проумях истината. Беше ме довел във Флоренция, за да бъда перлата в короната му. Смятал е, че ще очаровам приятелите и познатите му, ще му помогна да се издигне и… може би ще го даря със син. Вместо това всички започнаха да се стичат при мен. Лоренцо предпочиташе компанията ми за разговор, търсеха ме поети и художници, докато Марко оставаше в сянка. И когато се оказах безплодна (както изглеждаше), нищо не се промени.
Но макар да ме отвращаваше, изпитах съжаление към него и към себе си, тъй като надеждата, с която започнахме семейния си живот, се бе превърнала в разочарование. Дължах ли му извинение, задето бях намерила щастието си в града, където ме бе довел?
Бях получила почти всичко, което исках. За разлика от него.
Прииска ми се да заплача, но не бих си го позволила. Поех си дълбоко въздух и се стегнах.
— И сега какво? — наруших мълчанието. — Нима ще ми забраниш да позирам на маестро Ботичели? Макар че съм му обещала помощта си?
Отлично съзнавах ефекта от думите си, прочетох го ясно в пресметливия му поглед. Забраната да позирам щеше да стигне до ушите на Лоренцо де Медичи, който несъмнено би го приел като обида към един от любимите му художници. А това нямаше да се отрази благоприятно на политическите стремежи на Марко.
— Можеш да продължиш, щом вече си започнала — каза накрая. — Но в бъдеще е добре да обсъждаш намеренията си с мен.
— Разбира се, marito — отвърнах. После се обърнах и напуснах стаята.
Същата нощ Марко ме потърси в леглото и аз приех ласките му, макар че ми се искаше да го отблъсна. Все още бях разстроена от предишната ни разпра, въпреки че се дължеше по-скоро на тъжната истина за нашия брак, отколкото на думите му. Може би щяхме да поправим грешките си. Може би не беше твърде късно да изгладим противоречията си.
Разтворих бедра и щом се плъзна в мен, простенах силно от удоволствие. Осъзнах, че ми е липсвала близостта му. Притеглих го към себе си, отдадох се на мощните тласъци и чух учестеното му дишане. Движехме се заедно все по-бързо и достигнахме едновременно върха. Извикахме в един глас от наслада и той отпусна глава на рамото ми. Целуна шията, бузите и устните ми, преди да се отдръпне.
По-късно, когато се уверих, че Марко е заспал, тихичко заплаках. Крехката надежда, която ме бе обзела, докато се любехме, беше изтляла. Всичко се оказа илюзия.