Алиса Паломбо
Най-красивата жена във Флоренция (39) (Музата на Ботичели)

37

Никога преди не бях излизала сама по улиците на Флоренция след залез-слънце. В тъмнината трябваше да се чувствам притеснена и нащрек, да се стряскам от всеки звук и сянка, но изобщо не се тревожех за подобни неща. Тичах почти по целия път до ателието на Ботичели, погълната от мисълта да се озова там.

Плахо се питах какво да сторя, ако се окаже, че той не си е у дома или е с помощниците си.

Ала Сандро сякаш знаеше, че идвам, сякаш ме очакваше. Щом пристигнах, го заварих сам да работи над картина — навярно някаква поръчка, запалил много свещи наоколо.

Влязох, без да чукам, а той се извърна при отварянето на вратата. Навярно съм изглеждала ужасно, защото шумно изпусна четката си, щом ме зърна.

— Симонета — рече загрижено. — Какво… добре ли си? Наред ли е всичко? Какво правиш тук?

— Да, добре съм — отвърнах. — Само че не всичко е наред. По-скоро нищо не е наред. — Поех си дълбоко въздух разтреперана. — Но може да бъде.

Известно време не откъсвахме очи един от друг, после тръгнах към него и той се втурна към мен. Хвърлих се в обятията му, а Сандро долепи устни до моите, щом ме притисна до себе си. Отдадох се на целувката и простенах силно, когато плъзна жадно език в устата ми.

Толкова дълго време бяхме устояли на изкушението. Разменяли си бяхме нежни докосвания, но нищо повече — дори целувка. И ето че най-сетне дочакахме жадувания миг. Целунахме се и всичко около мен изведнъж заблестя с още по-ярки цветове, сякаш се бяхме преселили в някоя от картините на Ботичели, далеч от собствения ни несъвършен свят.

Но сега и тази целувка не беше достатъчна. Без да откъсвам устни от неговите, пуснах пелерината си да се свлече на земята. Сандро ме повдигна леко и обвих крака около кръста му, докато ме отнасяше към един сламеник до стената — там навярно спеше някой от помощниците му, когато работеха до късно през нощта.

Ала щом ме положи върху дюшека, внезапно ме обзе съмнение и почти се вцепених от страх. Не за себе си, а за него.

— Почакай! — извиках. — Аз… — Мъчително си поех въздух, за да изрека думите, които напираха в мен. — Сторим ли го, и двамата ставаме прелюбодейци. Дори никой да не узнае, душата ти ще бъде…

Сандро се наведе над мен и сложи пръст на устните ми.

— Недей! — изрече твърдо. — Ако и ти го искаш, не мисли за мен. Безсмъртната ми душа заслужава да прекара една нощ с теб.

Не говорихме повече.

Толкова дълго бяхме чакали, че повече не издържахме. Припряно развързах панталона му, той се освободи от него и повдигна полите ми до кръста. Допря устни до моите, приведен над мен. Сграбчих го жадно, докато нахлуваше в мен, и се извих към него. Щом го усетих вътре в себе си, извиках от радост, наслада и облекчение.

Той ме обладаваше на тласъци и стенеше.

— Симонета — изрече дрезгаво името ми. — Симонета, моя Симонета.

Обвих плътно крака около него, притеглях го по-дълбоко и по-дълбоко в мен, докато почувствах, че ме обливат вълни, готови да ме разтърсят.

— Да — въздъхнах. — Да, Сандро. Още!

В следващия миг вече лудо тръпнех от удоволствие — толкова силно и поглъщащо, че бе почти болезнено. От гърлото ми се изтръгна сладострастен писък, но ми беше все едно дали някой е чул, а и да исках, не бих могла да го спра.

Щом се отпуснах, усетих, че той потръпва, достигнал върха, и чух как стене името ми. Сетне притихна и двамата дълго останахме неподвижни. Сандро все още бе вътре в мен, притисках го към себе си, както когато се любехме. После се отдръпна и се обърна по гръб, обвил с ръце тялото ми. Притегли ме силно към себе си, сякаш не искаше да ме пусне. Склоних глава на гърдите му и долових, че сърцето му все още бие ускорено.

Не помня колко време измина, преди да проговори:

— О, Симонета! Ти си моята Венера, моята богиня. Какво сторихме?

Отдръпнах се леко, за да видя лицето му.

— Не ми казвай, че съжаляваш.

— Никога — рече тутакси. — Струваше си, дори и да горя в ада заради този грях. Ще се изсмея в лицето на Луцифер, когато ме посрещне.

Усмихнах се при тази представа, колкото и богохулна да бе.

— Не — продължи той. — Не исках да кажа това. И преди… съм бил с жени. Но никога не съм се чувствал по този начин.

Очите ми необяснимо защо се наляха със сълзи.

— Нито пък аз — промълвих.

Сандро ме целуна по шията.

— Защото никой от нас не е изпитвал такава любов досега — добави. — Наричат го любовен акт, но едва сега разбирам защо.

— И за мен едва ли някога ще е същото, ако не съм с теб.

Полежахме още малко, преплели ръце и крака, и лениво се галехме. Най-накрая се отдръпнах и седнах.

— Знаеш ли, Сандро, не е много честно.

— Кое? — попита, като се подпря на лакът.

Пресегнах се и отместих паднала в очите му къдрица.

— Ето какво, виждал си ме без дрехи. Много пъти. А аз не съм имала тази привилегия. Никога не съм те зървала така.

По устните му се плъзна неустоимо съблазнителна усмивка — онази, която винаги разхубавяваше още повече красивото му лице. Онази, дето толкова много обичах. Сандро се приведе към мен и ме целуна, а после стана от сламеника.

— Ела, тогава — каза ми. — Ще ти покажа всичко, което искаш да видиш. — Изправи ме на крака и пак ме целуна. — А и заслужаваш да те любя на истинско легло — добави и ме поведе през ателието към стълбището отзад, взел свещник от една маса.

— Това подобие на легло май ни послужи доста добре — разсмях се.

Сандро ме покани в спалнята си горе. Беше семпла и малка, с размерите на стаята ми за тоалет. Широко, грубо сковано легло заемаше почти цялото пространство, но дори и тук бяха пръснати многобройни ескизи и листове хартия.

Липсата на порядък не ме впечатли. Раят на Данте едва ли можеше да се сравни с вълшебното кътче, което тази стая бе за мен в бляновете ми.

Ботичели затвори вратата, макар че никой не би могъл да ни открие. И от този дребен жест всичко наоколо придоби по-интимна атмосфера. Оказахме се сами в спалнята му — стая, която неведнъж бях посещавала във въображението си. Само двамата.

Сандро постави свещника на масичката край леглото.

— Както пожела — рече с усмивка. Изхлузи ризата си през глава и я пусна на пода.

Трепетливите пламъчета на свещите хвърляха сенки по гърдите му. Пристъпих към него, прокарах ръце по голата му кожа и усетих твърдите мускули отдолу.

Той рязко си пое дъх, когато го докоснах.

— По-полека — промълви — иначе няма да успея да снема и останалите дрехи.

Щом смъкна панталона си, видях, че мъжеството му пак е набъбнало. Не можах да устоя, приближих се и го поех в ръка.

— Симонета, моля те — простена.

Усмихнах се и отстъпих, сетне бавно отдръпнах ръката си.

— Добре — отвърнах. — Макар че този път, признавам, ще ми е нужна твоята помощ.

Сандро се разсмя и се обърнах, за да ми развърже роклята. Оставих я да се свлече на пода и отново застанах с лице към него. Изтеглих нагоре ризата си, както неведнъж бях правила в негово присъствие.

Ала този път бе различно. Поглъщаше ме все така внимателно и жадно с очи, но знаех, че няма да се задоволи само с гледане. Примижах, усетила топлина между бедрата си.

Когато отворих очи, той бе коленичил в нозете ми.

— Моя богиньо, Венеро моя — шепнеше. — Прекланям ти се така, сякаш наистина си богиня, а не простосмъртна.

— Не — промълвих. — Простосмъртна съм като теб, Сандро. И може би сме по-щастливи от боговете, защото сме обикновени хора — мъж и жена, които се обичат.

Той се изправи и се приближи до мен. Този път бавно опипваше тялото ми, обхващаше гърдите ми с длани и спускаше ръце към гърба и хълбоците ми. От нежния допир кожата ми пламна. Сандро си играеше с косата ми и тя се плъзгаше между пръстите му като коприна.

Неведнъж си бях представяла тези ласки и те надхвърляха мечтите ми. Едва издържах. Отдръпнах се от него и пристъпих към леглото.

— Моля те, не ме карай да чакам — прошепнах. Бях зажадняла за него, както когато влязох в ателието. Дори много повече.

Легнах и го притеглих към себе си, но Сандро бе решил да ме измъчва още. Целуваше шията и гърдите ми, обхвана с устни едното ми зърно и започна да го гали с език, докато стенех и кършех тяло под него. После се прехвърли на другото, а в същото време плъзна ръка между бедрата ми и проникна с два пръста в мен. Пот изби по тялото ми, мислех си, че няма да издържа, но в този миг той оттегли ръката си.

— Не — простенах. — Хайде, моля те!

Сандро навлезе съвсем бавно в мен, без да ме изпуска от очи. Движехме се заедно — отначало леко, после по-бързо — и дишахме все по-учестено. Не извърнахме взор един от друг дори за миг, докато се приближавахме към екстаза, сякаш в любовния акт участваха не само телата, но и душите ни. Любехме се, вгледани дълбоко в тях, докато се сляхме напълно.

Достигнахме едновременно върховното удоволствие и то ме разтърси още по-силно този път. Собствената ми наслада се отразяваше в очите на Сандро, докато той се бе устремил към своята. Извикахме в един глас, но прекрасният миг, който изглеждаше безкраен, приключи много бързо.

Дори твърде бързо.

После Сандро ме задържа в обятията си, а аз тихо си поплаках. Обяснения не бяха нужни. Той разбра всичко.

 

 

Поспахме известно време. Когато се събудих, валеше силен дъжд и капките трополяха по стените и покрива. Исках да се сгуша под завивките, да се свия на кълбо до Сандро и да остана там. Не желаех никога да тръгвам, напук на последствията.

Ала сега, когато умът ми вече не бе замъглен от любов и страст, ясно съзнавах какво ме очаква. Не се ли върнех у дома, Марко щеше да ме потърси първо тук. И това не би довело до нищо добро. Нито за мен, нито за Сандро.

Щях да се прибера в дома на своя съпруг. Той несъмнено щеше да се досети къде съм била (ако не беше при своята французойка), но нямаше да има доказателства. А аз не бих отворила и дума. За тази нощ не бих разказала никога. Нито на Марко, нито на моя изповедник, а още по-малко на самия бог. Тя принадлежеше само на мен и Сандро, на никой друг.

Тихо се измъкнах от леглото и затърсих дрехите си в тъмното. Свещите отдавна бяха изгорели, затова едва успях да си сложа ризата, щом я намерих.

— Симонета — прошепна Сандро зад мен. — Какво правиш?

— Нищо — отвърнах. — Моля те, помогни ми. — Облякох роклята си и се обърнах с гръб към него, за да ме завърже.

Той стана неохотно, за да изпълни молбата ми.

— Нали не тръгваш? — попита.

— Налага се.

— Вали пороен дъжд, Симонета. Ще се намокриш до кости и пак ще се разболееш. Остани! Постой, докато отмине дъждът.

— Не, не мога — отбягнах погледа му.

— Недей, Симонета! Не ме карай да те моля.

Въздъхнах и се обърнах с лице към него.

— Трябва да се прибера у дома, иначе ще навредя и на двама ни — изрекох. — Марко… ще се сети къде да ме открие.

Дори и в тъмното прочетох въпросите в очите на Сандро, но му бях признателна, че не ме попита нищо.

— Тогава поне ми позволи да те изпратя. Не е безопасно жена да се разхожда сама по улиците посред нощ.

Поклатих глава отрицателно.

— Не. Ако стигнем заедно до дома и Марко те види… — Потръпнах от ужас. — Макар да не изглежда жесток, не ми се мисли какво би сторил.

— Не ме е грижа за мен, а само за теб — отвърна Сандро. — Той няма да ме види, а и поне ще съм сигурен, че си се прибрала безопасно.

— Не! — възкликнах. Не можех да му кажа другата причина за настойчивия ми отказ. Ако не тръгнех сега, и то без Сандро, се боях, че никога няма да го сторя. — Моля те, не искай това от мен.

— Симонета…

— Не — повторих твърдо. Обхванах лицето му с ръце. — Това бе най-блажената и прекрасна нощ в живота ми. Не желая един спор да помрачи вълшебството.

Целунах го и той ме дари със страстна целувка. Тогава се отдръпнах и се отправих надолу по стълбите към вратата.

В мъждивата светлина на гаснещия огън в ателието намерих пелерината си на пода и се наметнах с нея. Сандро ме съпроводи до вратата.

— Кога ще се видим отново? — попита, поел лицето ми в длани.

Сълзи бликнаха от очите ми.

— Не знам. Не знам, любов моя.

Целуна ме отчаяно за последен път. В този миг се отскубнах от него и пристъпих навън, в поройния дъжд. Знаех, че не го ли сторя сега, никога няма да мога.