Алиса Паломбо
Най-красивата жена във Флоренция (41) (Музата на Ботичели)

Историческа бележка

Симонета Катанео Веспучи умира на 26 април 1476 година, когато е на 22 или 23 години (не е сигурна датата на раждането й), от охтика — или белодробна туберкулоза, както наричаме болестта днес. Приживе наистина е смятана за най-красивата жена във Флоренция, а според някои дори в цяла Италия. По време на погребалната процесия, която била следвана от хиляди хора, носели ковчега й отворен по улиците на Флоренция, за да могат жителите на града да се насладят за последен път на прочутата й красота — доста злокобно, ако питате мен. Погребана е в енорийската църква на семейство Веспучи — „Онисанти“, която все още се издига на брега на река Арно и е отворена за посещение. Марко Веспучи се жени повторно скоро след смъртта на Симонета. Той е братовчед на известния мореплавател Америго Веспучи, на когото е кръстен Новия свят. Клариче Орсини де Медичи също умира от туберкулоза през юли 1487 година. Макар че взаимоотношенията й с Лоренцо никъде не са описани като особено любящи от историците, те все пак са имали десет деца, шест, от които доживяват до зряла възраст. Синът им Джовани де Медичи става папа Лъв X — той е първият от двама наследници на рода Медичи, които сядат на папския престол. По време на изследването си не попаднах на категорични данни, че Симонета и Клариче са били близки, но със сигурност са се познавали, така че си позволих да ги представя като приятелки в своята история.

Лоренцо де Медичи действително е покровител на изкуствата и знанието, както го описвам в романа. Подпомага кариерата на много художници и писатели, най-известните, от които са Леонардо да Винчи и Микеланджело Буонароти. Едва ли има по-голям политически гений от него в онези години. Заради всички тези постижения е наричан Лоренцо Великолепни. Управлява Флоренция до смъртта си през 1492 г., когато е на 43. Подобно на баща си страда от влошено здраве в по-късните години от живота си — най-вече от подагра, която се предавала в семейството.

Колкото и странно да е, Джулиано де Медичи издъхва точно две години след Симонета — на 26 април 1478 година. Намушкан е по време на литургия в „Санта Мария дел Фиоре“ и става жертва на заговора Паци. Членовете на знатния флорентински род Паци са банкери и съперници на Медичите. След като управляващата фамилия на Флоренция ги посрамва неколкократно в политически и бизнес аспект, Паци решават да елиминират конкурентите си окончателно, за което получават и безмълвната благословия на папа Сикст IV — отдавнашен враг на Лоренцо. Заговорниците се справят с Джулиано, но не успяват да убият брат му, който бил основната им мишена. Благодарение на приятелите и поддръжниците си, които успяват да отблъснат нападателите, Лоренцо се измъква само с няколко рани и скоро наказва жестоко участниците в заговора. Не е ясно каква е точно връзката между Джулиано де Медичи и Симонета Веспучи. Някои казват, че е била негова любовница, други — че любовта му към нея е била куртоазна и целомъдрена, докато трети се примиряват, че никога няма да разберем със сигурност. Аз избрах версията, която пасваше най-добре на образа на Симонета в романа.

Да пиша за Симонета, бе удоволствие и предизвикателство. За нея има твърде малко информация; тя е буквално бележка под линия или е спомената съвсем бегло в многобройните книги, писани за семейство Медичи и за съответния исторически период. На моменти това бе много отчайващо, тъй като не можех да намеря категорично потвърждение дори за простички факти от живота й — като например къде са се оженили с Марко. И все пак липсата на информация ми даде и много свобода. Изградих историята на Симонета около онези няколко факта и събития, които бяха сигурни — като турнира, в който Джулиано носи знаме с нейния лик, изрисувано от Ботичели. Празнотите запълних с помощта на въображението си. Попаднех ли на спорна информация, избирах версията, която ми харесваше повече или по-добре се вписваше в сюжета на романа. Все пак това е художествен текст, а художествената литература дава много свободи.

Сандро Ботичели, разбира се, създава много велики шедьоври, включително „Раждането на Венера“ и „Пролет“ — двете му най-прочути творби. Той е един от художниците, работили по фреските на Сикстинската капела. Жените в много от творбите му си приличат и има предположения, че Ботичели през целия си живот е рисувал Симонета. Доста изследователи приемат, че тъкмо нейният образ е увековечен в „Раждането на Венера“, но има и такива, които не са съгласни с твърдението и смятат, че то е просто романтична измислица. На мен пък ми се стори като страхотна идея за роман.

Всички картини, споменати в книгата, са истински. Изключение прави скандалният портрет на Лукреция Донати, който Ботичели рисува за Лоренцо де Медичи — сама измислих този пикантен слух (макар че Лукреция действително е била любовница на Лоренцо). Повечето от произведенията на изкуството в романа съм описала на реалните места, където са били поставени. Позволила съм си някои свободи обаче, що се отнася до годината и последователността, в която са създадени част от творбите на Ботичели. Първата картина, за която Симонета позира, е „Портрет на млада жена“, но всъщност това платно (на което също се смята, че е изобразена тя) е рисувано между 1478 и 1490 година — след смъртта й. „Раждането на Венера“ е довършена едва през 1484, както описвам в пролога.

Сандро Ботичели действително иска да бъде погребан в нозете на Симонета и след смъртта му през 1510 година желанието му е изпълнено. Много хора посещават гроба му в църквата „Онисанти“ днес, без да си дават сметка, че неговата любима муза също е погребана там. В началото, когато ми хрумна да пиша за Симонета Веспучи, планирах да я представя като муза на Ботичели и любовница на Джулиано де Медичи. Но когато разбрах, че художникът е пожелал да бъде погребан до нея, веднага осъзнах, че искам да разкажа историята за отношенията й с Ботичели, каквито и да са били те. Фактът, че двамата са погребани един до друг, подсказва, че едва ли са били просто художник и неговата муза, но навярно никога няма да разберем със сигурност каква е била връзката им.

Много от описаните в романа картини се намират в галерия „Уфици“ във Флоренция заедно с творбите на други майстори от Ренесанса. Горещо ви препоръчвам да посетите „Уфици“, ако имате тази възможност, тъй като колекцията им няма равна и включва едни от най-красивите произведения на изкуството в света.

Ако желаете да прочетете повече за Ботичели и творчеството му, за рода Медичи и Италианския ренесанс, препоръчвам ви част от заглавията, с които се запознах, докато пишех романа:

Basta, Chiara. „Botticelli (Art Classics Series)“. New York: Rizzoli, 2005.

Frieda, Leonie. „The Deadly Sisterhood: A Story of Women, Power, and Intrigue in the Italian Renaissance“. New York: HarperCollins, 2013.

Lee, Alexander. „The Ugly Renaissance: Sex, Greed, Violence and Depravity in an Age of Beauty“. New York: Doubleday, 2013.

Lucas-Dubreton, J. „Daily Life in Florence in the Time of the Medici“. Trans. A. Lytton Sells. New York: Macmillan, 1960.

Tinagli, Paola. „Women in Italian Renaissance Art: Gender, Representation, Identity“. Manchester, UK: Manchester University Press, 1997.

Unger, Miles J. „Magnifico: The Brilliant Life and Violent Times of Lorenzo dè Medici“. New York: Simon & Schuster, 2008.