Алиса Паломбо
Най-красивата жена във Флоренция (22) (Музата на Ботичели)

20

Седях унила до Марко в църквата, носехме най-семплите си дрехи — от скъп плат, но тъмни и без излишни орнаменти. В „Сан Лоренцо“ — енорийската църква на Медичите, се разнасяха сподавените ридания на опечалените, които понякога заглушаваха напевния глас на свещеника.

Разстроената Клариче се опитваше да прикрие мъката си и да се държи достойно, както подобава на бъдеща първа дама на Флоренция, макар че овдовялата Лукреция Торнабуони едва ли щеше да й отстъпи охотно мястото си. Тя седеше от другата страна на Лоренцо, наглед безмълвна и студена като статуя, но ако можех да зърна лицето й, по него навярно щях да видя сълзи.

Есента и началото на зимата здравето на Пиеро, бащата на Лоренцо и Джулиано, доста се влоши. Говореше се, че отдавна боледува — виждала го бях само веднъж, тъй като заради състоянието си рядко се появяваше на обществени места, но през ноември стана ясно, че скоро ще ни напусне. И той издъхна точно в навечерието на Коледа, когато християнският свят се готвеше да посрещне Спасителя.

Погребението не беше пищно — макар и почитани като кралски особи, Медичите управляваха републиканска Флоренция и не желаеха да демонстрират излишен блясък.

Ковчегът премина без много шум по улиците на града до траурната церемония в „Сан Лоренцо“, след което щеше да бъде положен в гробницата, поръчана от Лоренцо и Джулиано за баща им.

Клариче най-тежко преживяваше загубата на свекъра си, обичаше го много, а и той бе мил към нея. Посетих я още щом научихме тъжната вест. Стиснах ръката й и я оставих да си поплаче.

Единственият светъл лъч за нея и за Лоренцо в трудния момент беше, че двамата очакваха първата си рожба през лятото. Клариче сподели новината с мен, когато оплакваше свекъра си.

— Бог дал, бог взел, както казва Светото писание — възкликна, обзета от скръб и радост едновременно.

Опитах се да не търся Сандро сред опечалените, но не можах да се стърпя. Ала него го нямаше.

Щом приключи литургията, станахме от местата си, за да поднесем отново съболезнования на близките.

— Много е тъжно, наистина — прошепна Марко, докато чакахме. — Пиеро имаше добра душа и винаги се е отнасял добре с мен, още от детството ми. Любовта му към семейството и градът беше безгранична. — Спря за миг, преди да сниши още гласа си. — И все пак съм убеден, че Флоренция ще бъде в по-добри ръце при Лоренцо. Той е много по-способен от баща си и ще преобрази града изцяло в духа на новата епоха.

— Шшшт! — обадих се. — Да не искаш да те чуят? Клетият човек едва ни е напуснал…

— Винаги съм го почитал, Симонета — добави Марко. — Но това е самата истина и ти я знаеш.

Беше прав, естествено, но нима можех да го призная или изобщо да говоря по въпроса тук и сега? От самото начало Марко ми разказваше за удивителните неща, които Лоренцо де Медичи би искал да постигне във Флоренция, а и в останалите италиански градове. Тогава той въобще не бе споменал името на Пиеро и вече разбирах защо. Лоренцо бе поел повечето от управленските дела заради боледуващия си баща, така че всички културни придобивки на града, както и добрите отношения с други градове държави, се дължаха на обаянието и политическия нюх на сина, и то напълно заслужено.

Сега Лоренцо сам поемаше кормилото на държавата. Наблюдавах го застанал до една от големите колони, които отделяха централния кораб на църквата, как приема съболезнования и благопожелания от най-видните люде във Флоренция. Сълзи блестяха в очите му, но той бе вдигнал високо глава и намираше блага дума за всекиго. Дори в този миг, съкрушен от загубата на обичния си баща, той притежаваше аурата на съвършен политик и нямаше да се раздели с нея през целия си живот.

Пред очите ми се зараждаше нова епоха.