Алиса Паломбо
Най-красивата жена във Флоренция (25) (Музата на Ботичели)

23

Следващият ден течеше мудно, докато се суетях из къщи сама. Искаше ми се Марко да е тук, за да се разсея от мислите си — в главата ми се въртяха безброй въпроси, оправдания и страхове. Но той беше в банката на Медичите с Лоренцо, както почти всеки ден. Не знаех дали наистина уреждат търговски дела, или се занимават с политически кроежи. Когато го питах, Марко настояваше, че не иска да ме „отегчава“ с работата си. Накрая престанах да се интересувам.

Почетох малко и обсъдих с домашния готвач менюто за вечеря: риба и пресни зеленчуци, както и безсолен тоскански хляб, с който така и не успях да свикна. Очаквах с нетърпение да седна на масата с Марко, след като дълго време бях отделена от него заради болестта си.

Часът за вечеря наближаваше, а от мъжа ми нямаше и следа. Чаках го в дневната, като често откъсвах поглед от книгата и поглеждах през прозореца.

Скоро готвачът дойде и ме попита:

— Извинете, мадона. Да поднеса ли вечерята, макар че господарят още не се е прибрал?

— Да — отвърнах след кратко колебание. — Сложи масата, щом всичко е готово! Той навярно ще се върне скоро.

Но времето минаваше, вече се мръкваше, а Марко още го нямаше.

— Всичко е готово, мадона, както пожелахте — заяви помощник-готвачката, щом влезе притеснено в дневната.

Въздъхнах и станах от мястото си.

— Много добре. Ще вечерям, няма да го чакам.

Макар че не ми личеше, вече се тревожех. Никога досега Марко не се беше бавил толкова. И без да ми каже дума! Ако го бяха задържали на работа, щеше да прати известие.

Вечерях сама в трапезарията и се стараех да не обръщам внимание на неспокойните мисли, които ме глождеха. Едва ли беше нещо сериозно. Просто бе загубил представа за времето.

Привърших скромната вечеря, качих се горе и се приготвих за лягане, но Марко още го нямаше, а нощта напредваше.

„Може би трябва да пратя вест на Лоренцо и Клариче и да ги попитам дали са го виждали — помислих си, докато Киара разпускаше косите ми. — Навярно Марко е зает тази вечер, но е пропуснал да ми каже. Ако е така, Лоренцо ще знае.“

Все пак се отказах от намерението си. Не биваше да изглеждам в очите им като нетърпелива и прекалено загрижена съпруга. Марко едва ли би закъснял без причина.

„Дано да е така — помислих си с известно раздразнение. — Бог да му е на помощ, ако е останал някъде да се весели, без да ми каже, а на мен какво ли не ми минава през ума. Похабихме и толкова храна заради него, поне да се беше обадил. Можех да поканя Клариче и децата на вечеря, така щях да имам компания.“

Навярно съм се унесла — предната нощ бях спала лошо — защото внезапно ме стреснаха силни крясъци откъм улицата.

Веднага се изправих. Едва ли бяха досадни обожатели, решили да ме ухажват в този късен час и да вдигнат цялата къща на крак. Когато пипнешком потърсих Марко в тъмното, открих, че леглото е празно. Все още не се беше върнал у дома.

Скочих от леглото, набързо си облякох пеньоара и слязох долу, а в този миг на вратата се потропа. „Боже мили, сигурно е вест за Марко!“ Нещо ме стисна за гърлото. Ами ако се беше случило нещо… не трябваше ли да разбудя родителите му? Повече не можех да чакам, отидох до вратата и широко я разтворих.

Пред мен стояха съпругът ми и Джулиано де Медичи — всъщност беше пресилено да се каже, че „стояха“. По-малкият брат от Медичите беше прехванал през кръста Марко, за да не падне, макар че и двамата едва се държаха на краката си. Мъжът ми бе сложил ръка на рамото на приятеля си. Джулиано се клатушкаше, притворил очи, а на лицето му бе изписана лигава пиянска усмивка.

Премигна и се ококори, щом ме видя на прага.

— Симонета — възкликна и побутна Марко. — Събуди се, Веспучи. Виж… ж-ж-жена си — изрече провлечено.

Съпругът ми с мъка отвори очи.

— Ти ли си, Симонета? — попита ниско, с променен от алкохола глас. — Може ли… да ни отвориш вратата?

— Вече съм я отворила — казах. — Нали съм тук.

Вместо да осъзнаят глупостта си, мъжете избухнаха в смях.

— Влизайте бързо! — наредих ядосано. — Съседите отдавна спят, глупаци такива! — Пресегнах се и дръпнах Джулиано вътре. Той се спъна на прага и повлече съпруга ми след себе си. — А ти, Марко, не вдигай много шум, ще събудиш родителите си!

Мъжът ми сви виновно рамене и едва не се прекатури.

— Мадона? Чух гласове…

Обърнах се и видях Киара, която триеше сънливо очи, макар че вече бе разбрала какво става.

— Повикай слугата на съпруга ми — наредих й — и приготви една от допълнителните спални. Съмнявам се, че любезният кавалер Джулиано е в състояние да се прибере у дома си тази нощ.

Киара безмълвно се подчини.

— Да ти призная, Марко, цяла вечер се тревожа, задето не се прибра. — Знаех, че не е в състояние да вникне в думите ми, но не можех да се спра. — А ти си гулял с него, така ли? — посочих гневно приятеля му. — Мислех, че имате повече ум!

— За бога, Марко — запелтечи Джулиано — Симонета е много красива, нали? Ако не беше твоя жена, щях да я обладая още тук, в коридора…

Пресегнах се и му ударих плесница, при което той залитна, но не се смути особено. За съжаление, виното бе развързало езика му.

— Кажи ми, amico — продължи гостът, като прегърна през рамената подпрелия се на стената Марко — наистина ли жена ти е божествена в леглото? Дали я бива като любимата ти блудница, онази французойка… как й беше името…

Името на французойката не можах да чуя, защото думите на Джулиано ехтяха като тътен в ушите ми отново и отново. Любимата ти блудница. Любимата ти блудница. Любима… блудница…

Блудница!

Обърнах се и почти се сблъсках с Киара и Джовани — слугата на Марко.

— Разкарайте ги оттук и ги сложете да спят — наредих. — Идва ми до гуша от тях. — Запътих се към вратата, но се върнах. — И се погрижете съпругът ми да не спи в леглото ми.

— Но, мадона — възрази Киара — приготвила съм само една стая.

— Тогава приготви втора — отсякох — а може и двамата да спят заедно. Все ми е едно.

След тези думи се качих в спалнята си, залостих вратата и се приготвих за още една безсънна нощ.

Събудих се на разсъмване с ужасно главоболие и сухи, зачервени очи, сякаш самата аз бях препила. Цяла нощ думите на Джулиано дълбаха съзнанието ми и почти не мигнах. Макар подхвърлени небрежно и в пиянска самозабрава, те преобърнаха целия ми живот. Любимата ти блудница, онази французойка…

Бях повярвала като наивна глупачка, че Марко ми е предан. И защо не? Имах ли основание да мисля другояче? Той ме обичаше лудо; любехме се редовно и с наслада; поддържах уютен дом и с радост посрещах гости; бях добре приета сред неговите приятели. За какво ли би могъл да ме упрекне? Какво му липсваше? И какво ли още би трябвало да сторя?

Нима не минавах за най-красивата жена във Флоренция? У дома нямахме мира от песните на обожателите ми, които мечтаеха само да ме зърнат или да получат знак от мен. Възможно ли бе онази французойка — блудницата — да е по-красива от мен? Едва ли, защото не бях чувала да се тълпят пред дома й, за да й отдадат почит. Която и да бе тя.

Какво повече би могъл да търси Марко у една жена от онова, което вече имаше?

Тогава ме осени прозрение: „Каква полза, че съм най-красивата жена във Флоренция, щом съпругът ми изневерява?“.

И се разридах.

 

 

В един миг реших, че е по-добре да стана, да се облека и да хапна нещо. Рано или късно щях да срещна съпруга си — все пак живеехме в една и съща къща.

Отворих вратата на спалнята и повиках Киара. Тя дойде, помогна ми да се облека и нагласи косата ми, сякаш нищо не се е случило. През цялото време мълчеше и ми хвърляше разтревожени погледи в огледалото, тъй че без малко щях да й се разкрещя. Разбира се, тя нямаше никаква вина. Прехапах си езика, за да не излея гнева си върху Киара. Тя бе най-преданата ми приятелка у дома. Може би единствената.

Когато слязох в трапезарията, видях, че помощник-готвачката вече е приготвила закуска — хляб, сирене и студено месо. Храната беше повече, явно готвачите се бяха подготвили и за госта.

Отпуснах се на стола и за миг затворих очи. Бях ядосана и на Джулиано — за грубия му непочтителен тон, а и защото се изпусна пред мен за нещо, което не биваше да знам. А може би трябваше да съм му признателна, че ми отвори очите. Благодарение на него започнах да опознавам съпруга си, без наивността да замъглява погледа ми. Очевидно съм била твърде лековерна по отношение на Марко. Ала вече прозрях истината.

Знаех, че съм безсилна. Бяхме женени пред бога и ако съпружеската изневяра бе основателна причина за разтрогване на брака, едва ли щяха да останат семейства по света.

Все пак блаженото незнание беше за предпочитане.

Отворих с въздишка очи и мълчаливо се заех със закуската.

Не след дълго чух стъпки по коридора и някой се прокашля. Щом вдигнах поглед, видях Джулиано де Медичи. Носеше изпоцапаните си дрехи от предната вечер, а на умореното му, изпито лице бе изписано овчедушно изражение.

— Синьора Веспучи — изрече, наклонил глава към мен.

— Синьор Медичи — отвърнах на поздрава, без да ставам от мястото си. Направих известна пауза, достатъчно дълга, за да се почувства неудобно гостът, преди да го поканя да седне. — Заповядай на масата — добавих накрая. — Закуската не е изобилна, но ще ти стигне да заситиш глада си.

Мъжът седна, като остави празен стол помежду ни. После взе да пълни чинията си. Изглежда, бе прегладнял след среднощния гуляй.

— Трябва да ти благодаря за гостоприемството — изрече. — Ти наистина си светица!

— Снощи едва ли беше в състояние да се прибереш у дома си — отвърнах рязко. Знаех, че постъпвам нелюбезно, но не можах да се въздържа.

Сякаш прочел мислите ми, той заговори:

— Бих искал да ти се извиня, Симонета. От цялата си душа! Поведението ни снощи, по-скоро моето, беше отвратително. Съзнавам, че много съм те обидил.

— Така е — потвърдих. — Предполагах, че Лукреция Торнабуони е възпитала сина си достатъчно добре, за да не използва подобен език пред жената на свой приятел.

— Да — изчерви се Джулиано. — Тя би си помислила същото и дълбоко би се срамувала от снощното ми поведение. Срамувам се и аз! Опозорих името си и честта на дама като теб. Най-смирено те моля за прошка! Нищо не може да ме извини, разбира се, но алкохолът, както знаеш, променя мъжа. Това не бях аз наистина.

Усетих, че омеквам пред умолителния му поглед.

— Прощавам ти — добавих — но се моля да не се повтори.

Думите ми видимо го облекчиха.

— Уверявам те — заяви.

— Чудесно. А сега си хапни добре. Ще бъда лоша домакиня, ако те изпратя гладен.

Красивият гост ме дари с обичайната си чаровна усмивка и се залови със закуската.

На Джулиано можех лесно да простя. Но не и на съпруга си.

Скоро Марко се появи на прага, преоблечен с чисти дрехи, които само подчертаваха ужасния му вид. Без съмнение си личеше, че се е почерпил повече предната нощ.

— Симонета — поздрави ме, като отбягваше погледа ми. — Джулиано, надявам се, че си спал добре.

— Чудесно дори. Дължа го на гостоприемната ти съпруга — отвърна гостът.

— А ти как спа, Марко? — попитах нежно, но с неприкрита ирония. — Навярно чудесно благодарение на алкохола. При всички случаи много по-добре от съпругата си.

Настъпи неловко мълчание, поне що се отнася до Марко. Продължих закуската си, сякаш той не съществуваше.

След кратко колебание мъжът ми зае празния стол до Джулиано. Взе си само малко хляб.

— Не ти ли се нрави храната, съпруже? — попитах. — Да помоля ли готвача да ти приготви нещо друго?

Марко сгърчи лице и поклати отрицателно глава.

— Благодаря. Не съм гладен.

— Разбирам — добавих, без да крия усмивката си.

Щом лакомо погълна закуската си, Джулиано се изправи.

— Отново ти благодаря, синьора Веспучи, задето ми даде храна и подслон. — Целуна ми ръка. — Надявам се, че скоро ще се видим пак, но при… по-приятни обстоятелства.

— Разбира се — усмихнах се. — Всичко вече е минало, добри ми синьоре.

Гостът се поклони и се сбогува, очевидно не желаеше да бъде свидетел на бурята, която щеше да се разрази между мен и съпруга ми. И все пак за нищо на света не бих подхванала първа разговора.

Не след дълго Марко се прокашля и наруши мълчанието:

— Симонета…

— Да? — попитах с интерес. — Искаш нещо да ми кажеш ли, съпруже? Май има какво… Или по-скоро ми дължиш обяснение — разсмях се. — Трябва да поговорим за много неща, струва ми се.

— Ами… да. — Извърна очи. — Съжалявам.

— За какво по-точно, Марко?

— Съжалявам, че се прибрахме у дома в такова състояние и се държахме по този начин. Събудихме те по никое време…

— Нима? — попитах. — А какво ще кажеш за френската блудница, при която си бил? И за нея ли съжаляваш?

Лицето му почервеня.

— Съжалявам, че трябваше да го чуеш. Джулиано беше пиян — всъщност и двамата бяхме, и не знаеше какво говори, нито пред кого.

— Виж ти, за какво съжалявал! — повиших тон. — Не си искал да стига до мен срамната ти история. И да науча, че ми изневеряваш — изкрясках. — Да, без съмнение съжаляваш, че най-сетне съм узнала истината.

— Симонета — обади се. Пресегна се да хване ръката ми, но аз ядосано я дръпнах. — Не исках да те засегна. Това няма нищо общо с теб.

— О, така ли?

— Ти не разбираш — сниши гласа си.

— Прав си, не разбирам — отвърнах. — Нищо не разбирам. Не ти ли стигам? Не ти ли доставям достатъчно удоволствие? Може би не.

— Не става дума за това, Симонета. Кълна ти се.

— Тогава за какво? — настоях.

— Какво очакваш да ти кажа? — избухна. — Всичко започна, когато се разболя. Джулиано искаше да ме поразведри и ме заведе на едно място. Познаваше съдържателката. Там се запознах с една куртизанка и се позабавлявах. Какво друго ми оставаше? Ти беше болна. Всеки мъж си има потребности, Симонета.

— Да, разбира се — отвърнах презрително. — Излиза, че мъжете са като животните. Когато съпругата ти, която уж обичаш лудо, лежи болна у дома, ти прелюбодействаш с първата уличница, която…

— Как се осмеляваш да ми говориш така? — викна Марко и удари с юмрук по масата. — Няма да го търпя!

— А нима аз трябва да търпя посещенията ти при онази блудница и да те приемам в леглото си, когато се върнеш?

— Да — почти изкрещя той. — Защото си моя жена и така е устроен светът… Аз съм мъж и господарят на дома и ще правя каквото си искам.

В стаята надвисна тишина. Сигурна бях, че слугите подслушват зад вратите, но ми беше все едно. Станах рязко от масата — не исках да си проличи, че цялата треперя от гняв, отчаяние, мъка и ревност…

— Както желаеш — отвърнах. — Странен човек си, Марко Веспучи. И най-красивата жена във Флоренция не ти стига… Жал ми е за теб!

Обърнах му гръб и изхвърчах навън, преди да ми отговори. В бързината едва не се сблъсках с майка му.

— Симонета! — смаяно извика тя. — Чух крясъци… какво се е случило?

— По-добре попитайте сина си — отвърнах троснато и се оттеглих.