Алиса Паломбо
Най-красивата жена във Флоренция (32) (Музата на Ботичели)

30

Денят на турнира настъпи с едно ясно и слънчево, макар и студено утро. „Виж ги ти, решили да го провеждат през януари“ — промърморих си наум. Киара ме нагласи с най-топлата ми, обшита с кожа рокля и ме загърна с най-плътното ми наметало. Марко вече бе потеглил, тъй като щеше да бъде част от антуража на Джулиано. Турнирът се организираше в чест на по-младия брат Медичи — Лоренцо желаеше да го представи официално пред флорентинското общество, както самият той бе дебютирал преди години. Фактът, че хората вече познаваха красивия млад мъж и много го обичаха, не беше от особено значение.

Джулиано по думите на Марко се беше погрижил за всичко — от украсата и костюмите до знамената и пиршеството, което щеше да се проведе по-късно в двореца на Медичите и да събере най-видните представители на флорентинското общество. Той обичаше да е в центъра на вниманието и също като брат си добре разбираше, че само зрелището може да спечели сърцата на обикновените хора.

Намръщих се на отражението си в огледалото, когато ми хрумна нещо. Дори не бях чула кога Марко е тръгнал сутринта, не беше ме събудил, за да му дам знак на благосклонност — панделка или кърпичка, нещо обичайно за турнира, макар самият той да не беше сред участниците. Навярно бе забравил да ме подсети, но бих могла да го направя и на бойното поле.

— Какво има, мадона? — попита ме Киара.

Тозчас се отърсих от мислите си. Наистина не беше важно.

— Нищо, всичко е наред, Киара — отвърнах. — Готова ли си? Добре ли си облечена? Да тръгваме тогава!

Отправихме се към Пиаца Санта Кроче и щом се озовахме там, Киара се присъедини към множеството обикновени хора, докато един от лакеите на Медичите, облечен в ливрея, ме съпроводи до запазеното ми място на трибуната до Клариче.

— Слава богу, че си тук — рече приятелката ми, когато седнах до нея. — Най-сетне ще имам с кого да си побъбря.

Сподавих смеха си, щом забелязах, че на няколко крачки от нас Лоренцо и майка му не откъсваха очи от бойното поле. Точно когато ги зърнах, Лукреция Торнабуони повика един от многобройните прислужници и взе да му дава напътствия.

В по-отдалечения край на Пиаца Санта Кроче се намираше познатата едноименна църква^[1]. Францисканската базилика се издигаше гордо над площада със семплата си каменна фасада, камбанарията, съградена от кафяви тухли, и малките кулички върху фасадата, които сочеха към небесата.

Останалата част от площада бе напълно променена. Обичайно мръсен и неугледен на вид, сега той бе преобразен в старинна рицарска приказка. Хералдически флагове и знамена се развяваха от покривите на всички сгради; с изумление видях как пъстри гоблени, някои дори извезани със сърмени конци, почти закриваха боядисаните в жълто и кафяво фасади. Навсякъде — от знамената до ливреите на прислугата — можеха да се открият гербовете на Флоренция и на Медичите. И докато на самата църква й бе спестена всякаква украса, площадът, превърнал се в сцена на грандиозен спектакъл, й придаваше атмосфера на приказен замък.

Клариче въздъхна с досада и се обърна към мен:

— Всичко е толкова пищно и претрупано, не смяташ ли?

— О, не — възкликнах възторжено. — Мисля, че е чудесно. Прилича на вълшебна приказка.

— Ти си остана дете, Симонета — засмя се приятелката ми. — Възхищавам ти се.

Не знаех как да отговоря, прозвуча ми като комплимент, но не бях сигурна, затова смених темата.

— Лоренцо съжалява ли, че не язди днес? — попитах.

Клариче махна небрежно с ръка.

— Не мисля така. Наистина е твърде запален по турнирите, но, честно казано, от двамата Джулиано винаги е бил по-добрият конник и атлет. Лоренцо не би искал да остане в сянката на по-младия си брат, струва ми се.

Точно тогава Лоренцо и Лукреция се върнаха, последвани от слуга, който носеше чаши с греяно вино.

— Мадона Симонета, удоволствие е да ви видя — отбеляза Лоренцо с дълбок поклон. — За дамите — добави и даде знак на прислужника да ни обслужи най-напред. Щом Клариче, Лукреция и аз си взехме по чаша, той пое своята и се разположи на мекия стол. — Мисля, че сме готови — заяви. — Джулиано е надминал себе си. Ще бъде грандиозен турнир.

— Всичко изглежда прекрасно — казах въодушевено. — Едва успях да позная Пиаца Санта Кроче.

Лоренцо се засмя.

— Джулиано много ще се зарадва да го чуе, точно това бе целта му.

Много скоро наблизо гръмнаха тромпети и множеството притихна. Всички се заслушахме, напрягахме се да чуем тътена от копита, който съпровождаше пристигането на херолдите. Грохотът се засили и от улицата срещу църквата към площада заприижда истинска рицарска кавалкада, а шумът от дрънчащи доспехи и тежкият тропот на копитата бяха заглушени от приветствените възгласи и крясъци, с които ги посрещнаха зрителите.

Начело на процесията бе, разбира се, Джулиано де Медичи. Новите му доспехи блестяха ослепително на зимното слънце, а върху щита бе изобразена главата на Медуза, което недвусмислено поставяше притежателя му в ролята на героичния Персей.

Но всъщност ахнах от удивление заради знамето, което Джулиано носеше.

Ветрееше се и плющеше зад гърба му, докато той яздеше и обикаляше в кръг площада. Развяваше се така, че не бе лесно веднага да се види какво е изобразено върху него. Ала щом го зърнах, стомахът ми се присви от някакво странно и неловко чувство. Трудно бих могла да сгреша.

На знамето като Атина Палада бях представена аз — с боен шлем върху дългите ми, свободно разпилени руси коси. Совата на мъдростта бе кацнала на протегнатата ми ръка, а в нозете ми се виждаха куп книги.

Нямаше как да сбъркам и художника. Никой, освен Сандро Ботичели не бе в състояние да нарисува това. Познавах стила му, бих го разпознала навсякъде.

Взирах се в изображението с отворена уста и неусетно пламнах като божур, щом усетих как погледите на почти всички присъстващи се местеха от Джулиано към мен, или поне така ми се струваше.

Защо ли го правеше? Какво искаше да постигне? И защо, защо Сандро не ме бе предупредил, за да не изглеждам като глупачка поне? Всяка друга жена във Флоренция, а и в цяла Италия, би посрещнала възторжено подобна чест. А аз само зяпах изумено знамето и носителя му и се чудех какво означава всичко това.

С крайчеца на окото си зърнах Сандро, застанал в края на същата галерия. Следеше как Джулиано обикаля на кон площада, но вместо да се гордее с творението си, гледаше по-навъсено от всякога.

Изражението му ме сепна. Продължих да го наблюдавам още известно време и тъкмо когато се канех да извърна глава, той се обърна и погледите ни се срещнаха. Гневът му се стопи и замени с тъга. Раздвижи устни, сякаш искаше да ми каже нещо, да ми извика през тълпата, но аз отместих очи безкрайно объркана.

Щом завършиха обиколката на площада, Джулиано и придружителите му се спряха пред галерията, където седях. След като поздрави брат си, водачът на групата сне шлема и ми направи дълбок поклон от седлото.

— Синьора Симонета Веспучи — обяви с достатъчно силен глас, та да го чуят всички. — Днес яздя в твоя чест и посвещавам този турнир на теб, най-красивата жена във Флоренция!

Думите му изтръгнаха радостни възгласи от събралото се множество на площада.

— Моля те, mia dolce, bellissima donna^[2], да ми дадеш знак на благосклонност, за да участвам в турнира с него — добави.

За миг замръзнах на мястото си и затърсих с очи Марко сред антуража на Джулиано. Открих го почти веднага само на няколко крачки от приятеля му, яхнал красив сив жребец. Одеждите му бяха блестящи — жълт клин и дублет с ярки цветове и изящна украса от брокат, подобна на тази, която имаха неговите събратя по оръжие. Той избягваше погледа ми и упорито се взираше в земята, сякаш там, в прахта, се случваше нещо, от което не би могъл да откъсне поглед.

Е, с това поне ми се изясни част от загадката. Моят мъж не бе пожелал да получи знак на благосклонност от мен, защото е знаел за намеренията на Джулиано. Знаел е и не е искал да помрачи деня на приятеля си, макар той открито да изразяваше увлечението си към собствената му съпруга.

Ако Марко бе обиден, нямаше да подкрепи плана му. Навярно щеше да го възпре.

Но нима някой би могъл да попречи на Медичите, когато са си наумили нещо?

Думите на Клариче отпреди години отекнаха в съзнанието ми: „Скъпа Симонета, ролята ти, доколкото съм наблюдавала подобни игри, е да се оставиш да те обожават. Наслаждавай се!“.

„Всичко е игра — припомних си, след което станах от стола и извадих панделка от ръкава си. — Всичко е игра и трябва да продължа да я играя, както правя, откакто пристигнах във Флоренция. Само игра и нищо повече!“

— Приеми я, драги ми синьоре, като знак на благосклонност към храбрите ти подвизи днес — извисих глас, така че да ме чуят всички наоколо. Наведох се и подадох панделката на Джулиано. — И дано бог те закриля на арената и направлява пиката ти, за да извоюваш победа!

Той се усмихна и отново се поклони, подпъхнал панделката ми под своята ризница. Тълпата избухна в одобрителни възгласи, още по-силни от онези, с които бе приветствала появата на дружината. Когато приключи размяната на любезности, мъжете се оттеглиха в края на бойното поле, за да се подготвят за началото на турнира.

— Браво, Симонета! — похвали ме Лоренцо. — Брат ми е прав, флорентинците обожават зрелищата повече от всичко.

— Така е — съгласих се с олекнало сърце и останала почти без дъх.

— За бога, Симонета! — обади се Клариче и в тона й пролича нотка на ревност. — Знаеше ли какво е замислил Джулиано?

— Не — отвърнах. — Изумена съм не по-малко от теб.

Приятелката ми изсумтя не особено благоприлично.

— Е, всъщност не съм чак толкова изненадана. Всички знаехме, че рано или късно Джулиано ще ти се обясни възвишено в любов. — Хвърли ми изпитателен поглед. — Ами Марко? Как мислиш, дали е знаел за това?

Спомних си как съпругът ми гледаше съкрушено надолу, сякаш само така би могъл да понесе случващото се пред очите му. Но нищо в поведението му не издаваше изненада.

— Не знам — отвърнах и думите ми прозвучаха по-сурово, отколкото очаквах. — По-добре питай него.