Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Most Beautiful Woman in Florence, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване, корекция и форматиране
Regi (2021)

Издание:

Автор: Алиса Паломбо

Заглавие: Най-красивата жена във Флоренция

Преводач: Елмира Великова

Година на превод: 2017

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: СофтПрес ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2017

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: ФолиАрт ООД

Излязла от печат: 08.06.2017

Редактор: Боряна Стоянова

Коректор: Вихра Манова

ISBN: 978-619-151-380-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/16347

История

  1. — Добавяне

11

В деня на сватбата станах още по изгрев-слънце. Изкъпах се, сложих си мекия пеньоар и седнах пред огледалото, за да може Киара да ми направи прическа. Косите ми, които стигаха под кръста, се нуждаеха от повече грижи за сватбата, отколкото, за която и да е вечеря, дори със семейството на Медичите. Днес най-видните представители на цяла Флоренция щяха да вперят поглед в мен и трябваше да изглеждам като богиня. Съвършена от главата до петите.

Часове наред Киара сплиташе десетки кичури от къдриците ми, за да ги оформи като венец. Втъкваше в тях и изящни нанизи от перли, които проблясваха при всяко мое движение. Благодарение на перлите и златистия цвят на косата светлината на свещите щеше да обкръжи главата ми с ореол.

Когато прическата бе готова, Киара ми помогна да облека новата си копринена риза, купена специално за сватбата и първата брачна нощ, а после и роклята от бледожълт атлаз с втъкани декоративни нишки. Бродираните цветя и лозички се извиваха по целия плат, фино изработени така, че да привличат окото и да подчертават кройката, без да отвличат вниманието от лицето и фигурата ми.

В това ме увери самата шивачка, когато ми донесе изумителното си творение.

Майка ми беше в стаята, докато Киара пристягаше роклята ми. В огледалото забелязах, че очите й са зачервени.

— Никога не си изглеждала по-хубава, Симонета — изрече развълнувано, щом Киара приключи и отстъпи встрани. Мама застана до мен и леко ме докосна с пръсти, сякаш да се увери, че все още съм нейната дъщеря, макар и в божествени одежди. — От днес ставаш жена. С баща ти ще се гордеем с теб.

— Надявам се — отвърнах и коленичих, за да ме благослови.

Тя се усмихна през сълзи, когато се изправих.

— Хайде да слезем долу, за да те види баща ти. И без това скоро тръгваме към параклиса. — Сложи ръце върху раменете ми. — Готова си, нали?

За миг ме прониза съмнение. Бях само на шестнайсет, какво ли знаех за любовта и брака? Но родителите ми желаеха тази женитба, бяха уредили всичко и трябваше да им се доверя, че тя е най-доброто за мен, дори да не го разбирах. А и Марко ме очакваше в параклиса — скъпият ми Марко — и едва ли след сватбата щеше да се промени толкова, че да се страхувам от него. Сигурна бях, че ще е тъкмо обратното.

Тъй като знаех, че дори да споделя съмнението си, то не би променило нищо — най-много да натъжи майка ми, отвърнах с усмивка:

— Да, мамо. Готова съм.

 

 

Тесният параклис успя да побере само неколцина свидетели на церемонията — родителите ми, родителите на Марко, Лоренцо, Клариче, Джулиано и Лукреция. Щом влязох, всички станаха от местата си и ахнаха в един глас. Застанал до малкия олтар със свещеника, Марко ме изпиваше със светнал поглед, докато пристъпвах към него.

Беше облечен пищно също като мен — с ален копринен дублет[1], обшит с бледожълт кант, който подхождаше на цвета на роклята ми. Съзерцаваше ме с благоговение, а по лицето му бе изписана смесица от чувства: страх, желание, гордост и неверие. Когато се приближих до него, той плахо и предпазливо пое ръката ми, сякаш се боеше, че не съм истинска, а някакво видение. Усмихнах му се насърчително, докато ме водеше към олтара. Чудех се дали долавя как бие сърцето ми под красивите одежди.

Коленичихме пред свещеника и брачната церемония започна. Латинските думи почти не достигаха до мен, тъй като се опитвах да успокоя дишането си. Преди да се опомня, вече се бяхме изправили и аз обещавах на Марко да го обичам, да го почитам и да му се подчинявам. Той също ми обеща да ме обича и почита, а после ми сложи венчалния пръстен и ме целуна. Свидетелите ръкопляскаха.

И ето че се оженихме. Бяхме съпруг и съпруга пред бога и хората.

Това предопредели бъдещето ми.

 

 

Към вилата на Медичите в Кареджи потеглихме с лектика[2] заедно с Лоренцо и Клариче. От начина, по който Марко бе вплел пръсти в моите, личеше, че предпочита да пътуваме сами, аз обаче се радвах на компанията на приятелите ни. Лоренцо не пестеше комплименти за красотата ми, но скоро с Марко заговориха по търговски дела и ни оставиха да си бъбрим на воля по женски.

— Церемонията беше много вълнуваща, наистина — каза Клариче. — Едва ли има нужда да ти казвам, че приличаш на видение. Сякаш не си от плът и кръв.

— Напротив, съвсем истинска съм — заявих. — И да си призная, не си спомням добре церемонията. Денят беше… твърде напрегнат.

— Разбирам те. И моята сватба беше такава. Все пак се опитай да се насладиш на деня. Не си мисли толкова за… — Хвърли поглед към мъжете, за да се увери, че са потънали в разговор, и сниши глас: — За онова, което те очаква вечерта.

Кимнах бързо.

— Знаеш какво е, нали…

— Да — прекъснах я. — Майка ми вече ми обясни.

— Добре. Опитай се да не мислиш за това сега. — Изчерви се леко и добави: — Някои жени изпитват удоволствие.

— Така разбрах. Ще ми се да говоря с една от тях.

Клариче се усмихна многозначително.

— Ела ми утре на гости, Симонета, и ще си поговорим. Омъжените жени не бива да споделят подобни тайни с девици.

Усмихнах се, въпреки че ми се искаше да не е толкова сдържана. Освен болката и неприятното усещане, които ме очакваха, се загатваше и за наслада. „Без съмнение трябва да има наслада, и то голяма, иначе този акт не би водил към грях“ — помислих си. Едва ли само красотата караше мъжете и жените да оглупяват от любов, като изричат благопристойни думи и се гледат в очите. Навярно имаше и още нещо.

Отново ме обзе страх. Майка ми бе казала, че трябва да мисля единствено за удоволствието на съпруга си. Можех ли да му го доставя? Пак погледнах към Клариче.

— Но… какво трябва да сторя? Ами ако не мога… да го направя щастлив?

Клариче се засмя, но бързо съжали за реакцията си.

— Извинявай, Симонета. Не ти се подигравам. Повярвай ми, не е необходимо да правиш каквото и да било, за да му доставиш удоволствие. Красотата ти е достатъчна.

— Какво ли си шепнат прелестните дами толкова усърдно? — намеси се Лоренцо и двете погледнахме към съпрузите си, които ни наблюдаваха с любопитство.

Приятелката ми се разсмя гърлено, с ниски съблазнителни нотки, които не бях чувала досега.

— Така си бъбрят омъжените жени — смигна ми тя. — Знатни мъже като вас не бива да се притесняват.

— Разбира се — отвърна Лоренцо и видях как се спогледаха. Знаех, че са се оженили по сметка, но не желаех да питам Клариче дали бракът им е прераснал в любов. Пред хората се държаха светски и изискано, както подобава на ранга им. Сега в очите им за пръв път проблесна нещо повече.

Не след дълго пристигнахме във вилата, но аз бях унесена в мисли и почти не забелязах живописните сгради, които се открояваха на фона на тучните зелени хълмове на Тоскана. Прислугата излезе да ни посрещне и да покаже на Марко и мен стаята, подготвена за първата брачна нощ. Домашните ни прислужници смъкнаха от каруцата лекия багаж, който носехме: малко лични вещи и други дрехи за връщането ни на следващия ден. Внесоха ги в стаята и ни оставиха насаме.

Марко се обърна към мен и пое ръцете ми в своите.

— Най-после сме сами като съпруг и съпруга.

— Да — усмихнах се.

— Не би било добре да отсъстваме от сватбеното си тържество, особено когато щедрите ни приятели са организирали всичко — изрече тихо той. Приближи се до мен и ме погали по бузата, а после прокара пръсти по шията ми. — За бога, Симонета, изкушавам се още сега да се отдадем един на друг.

Сърцето ми заби по-бързо — незнайно дали от страх или от вълнение.

— Наистина не би било добре — усмихнах се мило.

— Не ме гледай така — простена. — Не съм от камък. — Бързо се приведе и долепи устни до моите. Целуна ме нежно, ала настойчиво, като плъзна език в устата ми.

Ахнах от изненада, но плахо откликнах на ласките му. Марко отново простена и ме притисна силно. Докато се целувахме, хвана ръката ми и я сложи върху издутината под одеждите си.

Отдръпнах се стъписана, но бързо съжалих, щом видях искреното разочарование по лицето му.

— Съжалявам — изрекох бързо. — Аз просто… това е… не трябва ли да…

Марко си пое дълбоко въздух.

— Права си. Всъщност не бива да закъсняваме за сватбеното тържество — каза глухо и ме погледна мълчаливо. — Боиш ли се от мен, Симонета?

— Дали се боя? Не, разбира се — уверих го. — Просто… не знам как… затова…

Думите ми прозвучаха глупаво за самата мен. Какво исках да кажа? Не бях сигурна, не знаех дори как да обясня на Марко, на един мъж, всички начини, по които „стойността“ на жената е свързана с онова, дето се намира между краката й. Та нали едва сега започвах да го разбирам. Бях подготвена за физическата близост, но нищо повече.

Защо ли нямаше книга по тези въпроси?

Усетих прилив на обич, когато ми се усмихна.

— Разбирам — отвърна той. — Поне така мисля. — Пристъпи към мен и този път ме целуна целомъдрено по челото. — Макар да ми е трудно да се въздържа, ще изчакам до довечера, за да бъде всичко както трябва. Моля те, Симонета — добави замислено — не се страхувай от мен и онова, което ще се случи помежду ни като съпруг и съпруга. Ще бъда внимателен, обещавам. Искам само да те направя щастлива.

Усмихнах се с облекчение и го оставих да ме поведе към залата, където гостите вече се събираха за тържествената вечеря.

 

 

Опитах се да се отпусна и да се насладя на сватбеното пиршество, без да мисля за първата брачна нощ. С Марко поздравихме гостите си, като започнахме от домакините — Лоренцо, Клариче и Лукреция Торнабуони.

Джулиано се появи зад майка си.

— Ах! — изрече с ръка на сърцето. — Красотата ви, синьора Веспучи, ме прави още по-нещастен днес. Не пожелавам на никого да види дамата на сърцето си, венчана за друг!

Засмях се, тъй като не знаех как да реагирам, особено след като Марко само се развесели. Припомних си думите на Клариче, когато ми донесе любовното послание от Джулиано. Според нея това бе игра, в която жената е едновременно призът и един от играчите.

— Вие сте много предан кавалер, Джулиано.

Той притвори очи, сякаш в екстаз.

— Нежните слова на моята богиня ще ме заситят повече от великолепните блюда тази вечер.

Марко потупа приятеля си по рамото.

— Хайде, стига! По-добре удави мъката си във вино!

— И ще го сторя — изрече театрално Джулиано. — Дано в пиянски унес сънувам устните на скъпата ми Симонета.

— Не е ли странен? — попитах съпруга си, но той само се подсмихна, зает със следващия гост.

Повечето хора виждах за първи път, тъй че се усмихвах приветливо на всички, които ми се представяха, и приемах комплиментите — за роклята и прическата, а също за красотата и изяществото ми — с непринуден чар.

— Не бих могла да запомня всички тези лица — прошепнах на Марко по време на една пауза. — Не си спомням дори приятелите на Лоренцо, с които се запознах онази вечер!

— Не тревожи красивата си главица с това, миличка. Всички те боготворят и с трепет очакват да чуят нещо от теб. Ако запомниш и имената им, направо ще припаднат от удоволствие, но ти едва ли би била толкова жестока.

Думите му ме разсмяха, ала Марко не беше съвсем прав. Мъжете наистина бяха очаровани да се запознаят с мен, но техните съпруги в повечето случаи се държаха хладно и подозрително.

За моя изненада в края на дългата редица от гости бе застанал синьор Ботичели.

— А! — възкликна Марко, щом го зърна. Усетих, че е леко напрегнат. — Синьор… Ботичели, ако не се лъжа?

— Същият, синьор Веспучи — поклони се художникът на двама ни. — За мен е чест, че не сте ме забравили.

Обичайната реплика прозвуча някак вяло и престорено. Тази подробност не убягна на Марко и той кимна сухо.

— О, Сандро! — обади се Лоренцо де Медичи, който бе прекъснал разговора си с един от гостите, за да дойде при нас. — Синьор и синьора Веспучи, помните Сандро Ботичели, нали? Тук е по моя покана.

— Разбира се — заяви Марко, а в тона му се долови едва забележима нотка на раздразнение.

— Добре ви помня, синьоре — обърнах се с усмивка към художника.

— Откакто се запозна с вас, синьора Веспучи, Сандро почти не говори за друго… поне пред мен — заяви Лоренцо. — Желае да ви рисува, както сподели при първата ви среща. Признавам си, поканих го с надеждата, че ще му възложите поръчка. Какво би могло да вдъхнови един творец повече от най-красивата младоженка в сватбения й ден?

— Така е — потвърди Марко. — Би трябвало да последваме съвета ти, Лоренцо. Щом ти го препоръчваш, явно е художник от най-висока класа.

Не знам дали друг, освен мен забеляза липсата на въодушевление в гласа на Марко, но никой не реагира. Все пак съпругът ми се съгласи да позирам на талантливия художник и това ме изпълни с вълнение.

— Поласкан съм от оценката ви — каза Ботичели.

— Значи сте тук заради изкуството, синьоре? — попитах.

— Така е. Изкуството ме води на много места — потвърди той и на красивото му лице се появи загадъчна усмивка. — Но ще се възползвам от възможността да пожелая и на двама ви радост и щастие в семейния живот.

— Благодарим ви, синьоре — изрече Марко. — А сега се насладете на празненството, по-късно ще поговорим за портрета на синьора Веспучи.

Отпратен по този начин, Ботичели се поклони и се запъти към мястото си.

— Наистина ли ще ме рисува? — обърнах се развълнувано към съпруга си. Образът на Юдит все още витаеше в съзнанието ми и изпитвах непреодолимо желание да видя портрета си. Да се погледна през очите на Ботичели в съвсем различна светлина.

По лицето на Марко се разля усмивка.

— Готов съм да ти дам всичко, което поискаш, щом ме погледнеш така — увери ме той. — Да, ако желаеш, синьор Ботичели може да нарисува портрета ти. Лоренцо също би бил доволен.

След като разменихме по няколко думи с всички гости, заехме почетните си места до домакините.

Прислужниците поднесоха първо салата и безсолен тоскански хляб.

Завързах разговор с Лукреция Торнабуони, която седеше от лявата ми страна. Вече бе научила за интереса ми към книгите и щастливо си побъбрихме на тази тема по време на обяда. Споделих с нея кои нови заглавия бих искала да прочета и тя ме увери, че всички са на мое разположение в библиотеката на Медичите. Добави също, че ни е приготвила томче с нейни стихове за сватбата, и за мен бе чест да получа подобен подарък.

Когато поднесоха основното блюдо — крехко и ароматно говеждо, Марко отново се обърна към мен:

— Харесва ли ти сватбеното празненство, мила съпруго?

Съпруго! Думата ме сепна, и то много повече от новата фамилия, с която Лоренцо се обръщаше към мен след венчавката. Аз бях съпруга на Марко, а той — мой съпруг.

— Чудесно е, съпруже мой — изрекох с вълнение. — Точно както съм си го представяла.

По лицето му се изписа задоволство и той даде знак на един слуга да долее чашата ми с червено вино.

— Радвам се. — Не устоя на изкушението и бързо ме целуна по устните.

В залата се разнесоха неприлични крясъци и подсвирквания, от които се изчервих.

— Не можах да издържа — изрече тихо, навел глава към мен. Целуна ме отново, а после се отдръпна.

По цялото ми тяло се разля топлина, дъхът ми секна. Едва ли заслужавах такова безпределно обожание. Сякаш прочел мислите ми, Марко стисна ръката ми под масата и нежно я погали.

Когато поднесоха сладкишите и десертното вино, Лоренцо се изправи:

— Бих искал най-искрено да ви приветствам с добре дошли във вилата и да ви благодаря, че уважихте сватбеното празненство на нашите скъпи приятели. — Посочи Марко и мен и всички изръкопляскаха. — За нас е голяма чест да венчаем тези красиви и щастливи млади хора, които несъмнено ще повдигнат духа на родната Флоренция с веселия си нрав и просветен ум. Пожелавам им да живеят в хармония и пълно семейно щастие! — Гостите отново го аплодираха. — Скоро ще дойде ред на музикантите и ако още не сте честитили на младоженците, ви моля незабавно да го сторите, тъй като те навярно скоро ще се оттеглят. Убеден съм, никой не би винил жениха, че бърза да отведе красивата си невеста в брачното ложе.

Разнесоха се весели възгласи и бузите ми пламнаха. „Боже мили, Симонета, ти си самата свенливост. Докога ще се държиш като наивна девица? И то пред половин Флоренция.“ Погледнах крадешком Марко, в очите му отново се четеше страстно желание. „Може би срамежливостта разпалва мъжете“ — помислих си. Не бях сигурна как да постъпя, ако е истина.

Станахме от местата си и гостите ни последваха в съседния салон, където музикантите започнаха да свирят. Танцувах най-напред с Марко, разбира се, после с Лоренцо, след него с Джулиано, който шепнешком настояваше да му позволя да ме отведе, преди съпругът ми да е предявил правата си. Разсмях се неловко и закачливо подхвърлих, че трябва да откажа поканата, колкото и да е съблазнителна. Ботичели също неведнъж привлече вниманието ми, вълнувах се от мисълта, че скоро ще ме рисува.

Още неколцина гости, чиито имена така и не запомних, потърсиха компанията ни. Внезапно почувствах умора: от чуждото внимание, от танците, от старанието да бъда любезна и очарователна; от притеснението какво ще се случи, когато останем насаме с Марко.

Щом събеседниците ни си тръгнаха, той ме погледна.

— Какво ще кажеш, скъпа моя? — попита. — Не е ли време да се оттеглим?

Сърцето ми заби учестено.

— Както желаеш, съпруже.

Пое отново ръката ми и ме поведе навън. Гостите ни забелязаха и започнаха да ръкопляскат, да подсвиркват и да отправят недвусмислени намеци. Опитах се да се усмихвам и да се забавлявам заедно с тях и навярно успях, тъй като Марко ме дари с одобрителен поглед.

На излизане зърнах Клариче и си спомних, че така и не можахме да си поговорим след пристигането във вилата. Тя ми се усмихна широко и кимна окуражително.

Напуснахме шумната компания и се качихме на третия етаж, където бяха покоите ни. Марко ме остави да се преоблека и отиде да се приготви, като промълви:

— Ще се видим след малко.

Кимнах смутено, без да го погледна, и влязох в стаята си. Щом ме видя, Киара мигновено се изправи.

— Мадона — посрещна ме с лек реверанс. Пристъпи към мен и се зае с тоалета ми. Въздъхнах с облекчение, когато сне тежките нанизи от перли и фуркетите, за да разпусне косите ми. Помогна ми да сваля роклята и фустата и внимателно ги сгъна. Потреперих, останала само по риза.

Киара забеляза притеснението ми.

— Добре ли сте, мадона? — попита нежно. — Готова ли сте?

Кимнах отново безмълвно.

Стреснах се, когато някой почука леко на вратата, но бързо се успокоих, щом видях майка си.

— О, Симонета! Виждам, че си готова за първата брачна нощ. — Погледът й заблестя от гордост.

Опитах се да се усмихна, но не можах.

— Не се тревожи, дъще — успокои ме, прекоси стаята и ме потупа по бузата. — Всичко ще бъде наред. Запомни, че от теб се иска само едно: да доставяш удоволствие на съпруга си. Така ще живеете щастливо заедно.

— Ще се опитам.

Мама ме прегърна набързо.

— Всичко ще бъде наред, обещавам ти — прошепна. После се оттегли и затвори вратата.

Нямаше защо да се бавя повече. Това ли исках наистина? Не беше ли по-добре всичко най-сетне да приключи?

Киара ме заведе в спалнята и отметна завивките. Легнах си кротко, а дългите ми коси се разпиляха като водопад по възглавницата.

— Желаете ли още нещо, мадона? — попита ме.

— Не — едва изрекох, сякаш гърлото ми бе пресъхнало. — Свободна си, Киара.

Тя направи реверанс и си тръгна, без да каже и дума.

Лежах сама в полумрака — малък свещник гореше на нощната масичка — и се взирах в балдахина над мен. Поех си дълбоко въздух няколко пъти, за да успокоя бясно препускащото ми сърце.

Усилията ми се оказаха напразни, когато Марко нежно почука на вратата и влезе в стаята малко по-късно. Стори ми се, че сърцето ми ще изхвръкне.

— Симонета — прошепна името ми той.

Si — отвърнах спокойно. — Съпругата ти те чака.

Приближи се бавно само по нощна риза. Зърнах Окосмените му гърди и разголената шия; очертанията на тялото му личаха изпод тънката риза.

— Нали не се боиш, Симонета? — попита.

Понечих да кажа, че всичко е наред, но не исках семейният ни живот да започне с лъжа.

— Не се боя — промълвих — може би съм малко притеснена.

— Мисля, че те разбирам — усмихна се той. — Но както вече ти казах, скъпа моя Симонета, ще бъда нежен и ще се опитам да ти доставя радост.

Легна и се приближи до мен. Не направих опит да се отдръпна, когато ме взе в обятията си. Целуна ме, като разтвори устните ми, и аз се отдадох пламенно на целувката, без да мисля за онова, което ще последва. Задишах учестено, но този път не от страх.

Простенах силно, когато Марко обсипа с целувки шията ми. Обля ме гореща вълна и по кожата ми избиха капчици пот. Той смъкна малко ризата ми, разголи лявата ми гръд и аз отново изпъшках, щом се допрях до него. Погали ме по зърното, обхванал нежно с ръка гръдта ми. Топлината се разнесе надолу по тялото ми чак до бедрата. Със стенание сложих ръката си върху неговата, задържах я там и протегнах шия, за да го целуна.

Той простена, когато телата ни се разделиха.

— Не мога да чакам повече, Симонета — прошепна. — Много си красива. — Застанал над мен, повдигна ризата ми и настойчиво плъзна ръка между бедрата ми, за да ги разтвори нежно.

Несъзнателно стегнах мускулите си, а после реших да му се отдам и се отпуснах. Ръката му достигна онова тайно местенце и той неусетно плъзна пръст вътре. Усещането бе странно, но и някак приятно. Изскимтях от удоволствие, прехапала устни, и Марко се засмя.

— Готова си — изрече, а после доразтвори краката ми.

— Да — отвърнах.

След малко ме обгърна и усетих нещо голямо и твърдо между бедрата си. Опитах се да се отпусна и в този миг той проникна в мен.

Прониза ме остра болка, сякаш нещо се разкъса в тялото ми, и извиках, въпреки че майка ми ме беше предупредила.

— Съжалявам — прошепна Марко.

Започна да се движи вътре в мен и аз стиснах зъби. Продължи да влиза на тласъци и прехапах устни, за да не заплача — от болката, от тежестта му и от съмнението, че не правя всичко както трябва.

Дишането му се ускори, а когато болката отзвуча, последва един последен мощен тласък и той извика — в агония или в екстаз, затворил очи от удоволствие. Усетих как потръпна в мен и тогава склони глава на рамото ми изтощен.

За миг останахме така. Беше ми почти приятно да чувствам Марко в себе си, толкова близо. Сякаш бе част от мен. После той се надигна и оттегли, като легна по гръб.

— О, Симонета — промълви, все още затворил очи.

Плахо се попипах между бедрата и забелязах кръв по пръстите си. Майка ми ме беше подготвила и за това. Видях, че Марко ме наблюдава.

— Кървиш, нали? — попита.

Si.

— Ах, Симонета — усмихна се и ме притегли в обятията си. — Ти си моя — прошепна. — Моя и само моя!

— Успях ли… да ти доставя удоволствие, съпруже?

Dio mio[3] — разсмя се той. — О, да, и то много! — Погледна ме загрижено. — Не те боля много, нали?

Сведох очи, за да не види сълзите ми, макар че не знаех защо плача.

— Имаше болка — признах — но я очаквах.

— О, мила моя Симонета — изрече и ме целуна по главата. — Съжалявам, но беше необходимо. И скоро няма да те боли.

— Надявам се — отвърнах.

Почти незабавно той се унесе в сън.

Бележки

[1] Мъжки жакет (XV-XVII в.). — Б.пр.

[2] Носилка, използвана за превоз на хора в Древна Гърция, Древен Рим и Азия. Известна също и под името „паланкин“. — Б.пр.

[3] Боже мой (ит.ез.). — Б. пр.