Алиса Паломбо
Най-красивата жена във Флоренция (20) (Музата на Ботичели)

18

След няколко дни у дома пристигна пратеник с покана за вечеря в двореца на Медичите. „Да отпразнуваме най-новата творба на маестро Сандро Ботичели и красивата му вдъхновителка, синьора Симонета Веспучи“ — гласеше поканата. Празненството щеше да се състои след седмица.

— Твоят художник не губи време — отбеляза Марко, щом ми подаде писмото по време на вечеря.

— Едва ли може да се нарече мой — отвърнах бързо. — Няма търпение да покаже изключителната си работа, както се и полага. Аз също се гордея с нея заради скромния си принос.

С това разговорът приключи, макар че Марко още на следващия ден потвърди присъствието ни на празненството.

Времето, което сякаш летеше, докато позирах за картината, забави ход като стар, изтощен кон в дните преди официалното събитие. Вече бях приключила с „Държавата“, но дочитането на книгата не ме разсея заради голямото ми желание да я обсъдя със Сандро. Това също трябваше да почака до тържеството. Помъчих се отново да убедя Марко да я прочете, ала той ми отказа под предлог, че е много зает.

— Може би след няколко месеца, ако работата намалее — увери ме.

Затова се върнах към книгите на Данте и Петрарка и се опитах да прочета стиховете със същия критически поглед, с който четях Платон. Открих, че наистина — особено в дантевата „Божествена комедия“ — езикът има тройно въздействие: разказва история; създава красива и звучна фраза и я изпълва с друго, скрито послание. Разбира се, искаше ми се да поговоря със Сандро и за това, но плановете ми пак се провалиха.

За щастие, през седмицата Клариче и свекърва й ме поканиха на обяд, тъй че прекарах приятно времето си с представителките на рода Медичи в обсъждане на предстоящото празненство и на последните модни увлечения.

— Не знам дали си забелязала, Симонета — подхвърли Клариче с дяволита усмивка — но половината от жените на литургията миналата седмица носеха рокли като онази, с която беше на вечеря у нас.

— Не, не съм — отвърнах, широко отворила очи от изненада. — Може би грешиш. Защо някой ще ми подражава?

Клариче и Лукреция се спогледаха многозначително, решили да ме подразнят.

— Нима не знаеш, скъпа моя? — попита Лукреция. — Вече си призната за кралица на красотата във Флоренция. Ти диктуваш модата тук!

— Едва ли — възразих. — Що за глупост! Не познавам почти никого във Флоренция, освен вас, приятелите ви и близките на Марко…

— Симонета, точно тези хора имат значение — прекъсна ме Лукреция. — А и дори да не си срещала останалите, те все пак те познават.

— Не може да не си забелязала как всички мъже и жени те оглеждат внимателно, когато минеш покрай тях.

При тези думи лицето ми поруменя.

— Не съм. Не бих искала да изглеждам суетна, но… с мен винаги е било така. Всички са ме оглеждали. Затова и не ми прави впечатление.

— Ах, какво нещо е да си млада и толкова красива — въздъхна Лукреция.

— Никога няма да разбера — разсмя се Клариче.

— Нито пък аз — допълни Лукреция. — Хайде, да не притесняваме клетата Симонета. Виж как се изчерви.

За моя радост Клариче смени темата, като попита свекърва си как намира неделната проповед. Аз също се включих в разговора, макар че, да си призная, мислите ми бяха заети с новината, която току-що бях научила.

Преди да тръгна, попитах Клариче дали бих могла да си взема друга книга от библиотеката.

— Не е нещо от античните философи, надявам се? — попита, присвила устни. — Добре, че Светата църква не знае какво пише в книгите на съпруга ми.

Усмихнах се сдържано, но не отговорих, нито й показах заглавието, което си избрах: книга с разкази за древногръцките богове. Езически, разбира се.

Прекарах щастливо дните до края на седмицата, отдадена на поезията и новата книга, която съдържаше и непознати за мен истории. Четях сравнително бързо и навярно щеше да се наложи по-често да посещавам библиотеката на Медичите.

Най-сетне уреченият ден дойде и в изблик на артистичност поисках Киара да ме облече със същата рокля, с която позирах за портрета. Помолих я и да ми сплете косата. Не помнех как точно я бе нарисувал Сандро, но Киара положи много усилия, за да се получи изкусно творение. Щях да изглеждам като оживялата версия на картината.

Днес, както винаги, всички погледи щяха да са вперени в мен, но този път ги очаквах. Щях да покажа колко голяма прилика е постигнал Сандро с майсторството си.

Дори Марко се сепна, щом ме зърна.

— Симонета — изрече, когато ме съпроводи до каретата. — Изглеждаш… изумително. Едва ли има по-достойна муза за художника от теб!

— Много си мил, съпруже — усмихнах се безгрижно и сложих ръка върху неговата. — Тръгваме ли?

Докато пътувахме по познатите улици към двореца на Медичите, сериозно се замислих защо чаках с нетърпение тази вечер. Направо копнеех за нея.

Не бях чак толкова суетна, че да се любувам на себе си в зала, пълна с хора, дошли да видят портрета ми. Причината бе друга — изпитвах гордост от картината, сякаш самата аз я бях създала.

И защо ли? От мен не се изискваше умение или дарба, просто да стоя неподвижна, докато Сандро работеше. Не, истината бе другаде — в онова, което казах на Марко, когато получихме поканата. Гордеех се с великолепното постижение на Сандро и желаех всички да го видят. Дарбата му заслужаваше възхищение. Вълнувах се заради него, все едно бях на негово място, и това малко ме плашеше.

Марко бе прав донякъде. Сандро бе моят художник и исках светът да оцени таланта му и него самия така, както го ценях аз. Не исках да мисля за тези неща, но те бяха факт.

Разбира се, цяла седмица очаквах с нетърпение срещата ни. Не можех да го отрека.

„Липсва ми присъствието на моя приятел, нищо повече — казах си. — Мога да се наслаждавам и на компанията на други хора, не само на съпруга си.“

— Готова ли си? — попита Марко и ме изтръгна от унеса ми. Вече бяхме пристигнали. — Ти май беше някъде далеч…

Отърсих се от мислите си и му се усмихнах.

— Така е. Прости ми, съпруже. Да, готова съм.

Щом влязохме вътре, ни отведоха в приемната на един от горните етажи, който не бях посещавала. Изящна позлатена дърворезба украсяваше тавана, а по стените висяха великолепни гоблени с ярки цветове. Позлатени столове бяха наредени околовръст. Отляво, през високите елегантни прозорци, струеше мека есенна светлина.

— Ето я и нея! Синьора Симонета Веспучи, великата муза на нашия маестро Ботичели — възкликна Джулиано де Медичи, устремил се внезапно към нас. Направи дълбок поклон и ми целуна ръка. — Изглежда, красотата ти ще пребъде във вечността. — Посочи към задната част на стаята, където на статив бе изложен портретът ми. — Написал съм поема по този повод, скромен художествен принос към красотата ти — продължи. — Мога ли да ти я прочета?

— За бога, Джулиано — приближи се към нас Лоренцо. — Моля те, остави Симонета да си почине и да се съвземе. — Предложи ми ръката си, аз се отдръпнах от Марко и я поех. — Портретът е не по-малко красив от дамата, която го е вдъхновила — добави домакинът и ме поведе към статива. — Този път Сандро наистина е надминал себе си, а и как иначе при такъв модел…

Приближихме картината, следвани от Марко. Тогава усетих погледа на Сандро върху мен и се обърнах да го видя. Застанал бе в отсрещния край на стаята и приемаше поздравления — а несъмнено и поръчки — от други приятели на Медичите. Сред тях забелязах Лукреция Донати и мъжа й.

— Трябва да ми нарисувате портрет, маестро Ботичели — измърка тя и докосна ръката на художника. — Нали, мили? — обърна се към съпруга си.

— Каквото пожелаеш, скъпа моя — отвърна търпеливо синьор Ардингели.

Гореща ревност избухна в мен и потече във вените ми като разтопена лава. „Как смее? Я виж как се надува пред него? За каква се мисли? Нима Сандро ще я рисува?“

„Разбира се“ — сепнах се от собствената си реакция. Той имаше правото да рисува всеки, който му поръча портрет, и трябваше да се радвам на успеха му.

Поех си дълбоко въздух и отново насочих вниманието си към портрета. Беше дори по-красив, отколкото помнех. Бях забравила някои подробности — блестящите ми коси и рокля и ослепителното колие, подарък за сватбата от Лоренцо и Клариче.

Обърнах се към Марко, който се появи от другата ми страна.

— Какво ще кажеш, съпруже?

— Майсторска работа, наистина — отвърна с усмивка. — Удивителна прилика.

Щастлива бях, че харесва картината и оценява достойнствата й.

— Радвам се, че мислиш така — заявих. — Истинско доказателство за таланта на създателя й, нали?

Погледнах към Сандро, за да се уверя, че е чул думите ми. Усмивката му бе повече от убедителна.

— Така е — потвърди Лоренцо. — Скоро трябва да му позираш отново.

— Няма по-голямо удоволствие за мен — отвърнах. Не устоях и пак погледнах крадешком към художника. Лицето му се озари в усмивка. Целият сияеше.

Преди празненството да приключи, реших да поговоря насаме с него. Знаех, че времето няма да ни е достатъчно. Никога нямаше да е достатъчно!

Междувременно Лоренцо ме поведе към маса, отрупана с изискани блюда. Вече не виждах Марко.

— Вино? — попита ме домакинът. Кимнах утвърдително и той ми подаде чаша. — Аз също ще пия. Хайде, amici — обърна се към компанията. Всички замълчаха и погледнаха към него… към нас. — Вдигам тост! За нашия великолепен маестро Ботичели и неговата муза, la bella Симонета.

Насъбралите се гости подхванаха призива му и вдигнаха чаши към мен: „За маестро Ботичели и la bella Симонета! Да живее la bella Симонета!“.

— Забелязах — отбеляза Лоренцо след края на наздравиците — че изданието на „Държавата“ от Платон е върнато в библиотеката. Симонета, моля те, кажи ми какво мислиш за книгата.

Ах, тази чудесна Флоренция — никога нямаше да ми омръзне!