Алиса Паломбо
Най-красивата жена във Флоренция (31) (Музата на Ботичели)

29

Уговорихме се да продължим работата по картината, щом се почувствам по-добре и Сандро намери време. Върнах се при него няколко дни след онази среща, когато се сближихме още повече през смях и сълзи. Заех желаната поза и той успя да направи два ескиза, които показваха как ще изглежда картината, макар и без цвят.

Този път, докато позирах, почувствах, че въздухът в стаята сякаш се бе променил и оживял. Най-сетне напълно осъзнах чувствата си към Сандро и се чудех дали би могъл да ги отгатне по лицето и очите ми, като ме изучава толкова отблизо и ме рисува върху празен лист хартия. Застанала в пълната си голота, копнеех да ме докосне, жадувах за ласките му, изгарях от желание да ме снеме от пиедестала и да ме отведе нагоре по стълбите в леглото си. Докато взаимно се опознавахме, си представих как лежим един до друг, как му позволявам да ме люби, любя го и аз, приемам го в себе си и двамата се сливаме в едно. Би ли могъл да прочете всичко това по лицето ми? Можеше ли да долови страстта, която лъхаше от всяка мека извивка на тялото ми; да усети как цялото ми същество бленува за него?

Навярно така беше по-добре. Църквата би ме осъдила и наказала за греховните ми помисли — за моята страст, за това, че извършвам прелюбодеяние в ума си. Грях или не, вече бях престанала да изпитвам угризения за подобни желания. Нима не прилягаха тези мисли и копнения на една езическа богиня? Не трябваше ли от фигурата на Венера да струи страст и жажда да опознае новия свят, в който се бе родила?

Когато приключихме за деня, Сандро ми подари единия от ескизите. Ахнах, щом го зърнах. До този миг само бе загатнал за картината си, а след като я видях в цялостния й замисъл, макар и без цвят, бях поразена от нейния размах и величие. При това бе запазена естествената изначална красота на идеята.

Венера — самата аз — се открояваше в средата, застанала в огромна раковина, и вълните, сред които бе зачената и родена, я отнасяха към брега. Божественият Зефир с диханието си я тласкаше натам, наоколо се сипеха цветя, а лек ветрец си играеше с косите й и те танцуваха. На брега я очакваше нимфа, чието одеяние, както и извезаното наметало, с което се готвеше да загърне „новородената“ богиня, сякаш се полюшваха в ефира.

Най-много ме порази колко умело бе уловил движението Сандро, и то в един ескиз. Цялата картина се движеше пред очите ми, все едно този къс хартия отваряше прозорец към друг реален, жив и дишащ свят.

— Какво мислиш? — попита нетърпеливо Ботичели и осъзнах, че безмълвно съм се наслаждавала на картината.

Вдигнах поглед, смътно усетила сълзите в очите си.

— О, Сандро, невероятно красива е! — възкликнах. — Не съм си и мечтала за подобно нещо.

Художникът се усмихна и едва доловимо въздъхна с облекчение.

— Радвам се да го чуя. Ако не я бе харесала, нямаше да го понеса. — Закачлива усмивка се появи на лицето му. — А и това е само ескиз. Почакай да завърша картината. Ако мога да я осъществя така, както искам…

— Сигурно ще загубя ума и дума — изрекох. — Едва ли бих могла да си я представя.

Прониза ме с поглед и докосна с длан бузата ми. За миг си представих как се навежда и ме целува.

— Тогава ще знам, че съм успял. Ако всички я възприемат по този начин — добави. Сетне се отдръпна от мен.

След този ден се разделихме за известно време. Сандро работеше по поръчки — най-вече за голямата църква „Санта Мария Новела“, а и с настъпилата студена и влажна зима кашлицата ми се върна, макар и не толкова силна като при последната ми криза. Въпреки всичко Марко бе толкова загрижен за мен, че настояваше да остана в леглото, и аз се съгласих, за да го успокоя. Всъщност, с изключение на кашлицата се чувствах доста добре, но знаех, че не си струва да повдигам въпроса за връщането ми в ателието на Ботичели. Затова реших да се подчиня на желанието на съпруга си.

Но когато се възстанових достатъчно и Марко не можеше да ме задържа повече в стаята, Сандро вече участваше в подготовката на важно събитие с едни от най-изявените художници и майстори на града. Семейството на Медичите предвиждаше в края на януари на Пиаца Санта Кроче да се проведе великолепен турнир, който да ознаменува сключения наскоро договор с Република Венеция и Миланското херцогство. Синьорията^[1] и банката на Медичите имаха сериозни разногласия с папа Сикст IV в Рим около назначението на новия архиепископ на Пиза. Затова самият факт, че Флоренция бе привлякла за съюзници прочутата с несметните си богатства Венеция и войнствено настроения Милано, бе достатъчен повод за празненство. Ето защо бяха поканени художници, които да изрисуват знамената, хералдическите флагове и останалата украса за събитието, както и майстори за изграждането на арената и галериите за зрителите.

Измина декември и по-голямата част от януари, без да видя Сандро поне веднъж, независимо че почти изцяло поглъщаше мислите ми. И макар да стисках зъби от безсилие и нетърпение заради нея, сегашната ни раздяла бе много различна от предишните. Не се опасявах, че ме избягва или не иска да му позирам. Убедена бях, че ни делят само обстоятелствата, нищо повече.

От време на време изваждах подарения ми ескиз от заключеното чекмедже, където го държах. Нямах сили да го изгоря или да го върна на Сандро за съхранение — макар че какво ли би станало, ако Марко го открие — и пак му се любувах. Колкото и да ми се искаше да завърши картината час по-скоро, за да я видя, съзнавах, че щом е готова, не ще имам повече основание да прекарвам времето си със Сандро. Дадох си сметка, че забавянето е може би най-доброто, поне за мен.